НИКОЛАЙ ДЯЛКОВ/ СТИХОВЕ

 

Николай Дялков

 

СЕЗОНЪТ  НА  МЪГЛАТА

 

 

Дали защото имаше мъгла

и утрото събуди се сърдито,

не чух кога си казала: -Ела!

Шептяла си. А може би очите ти

са давали към мене знак: -Ела!

Очите ти говорят сутрин тихо.

А аз, потънал в сляпата мъгла,

те мярнах. После облаци те скриха.

Дали защото имаше мъгла,

напук на всички, тръгнах аз към тебе.

Но ти като в купа сено – игла,

изчезна. И останах непотребен.

Мъглата е сезон на любовта –

един към друг вървяли сме сред всички,

минавайки странично от целта.

И двама сме. А всъщност сме самички.

 

 

ПЪРТИНА

 

В памет на баща ми

 

Сивеят косите на дните.

Без цвят. И без есенен блясък.

Търкулват се облаци, крити

в тъгата на зимния крясък.

Заскубва си ангел крилете,

и трупа поля и пътеки.

В кошарата огънят свети –

в лицата с отблясъци меки.

Небето вечерно беснее.

Хляб-къшей за утре остава

във тази… почти одисея,

в дълбока сакарска дъбрава.

 

Зората е с преспи до кръста.

Баща ми, най-млад сред мъжете,

подканя ги. Трима се кръстят.

И страх във очите им свети…

Вън вятър надува фаготи

и зимата хали размята.

След татко ми ловната рота,

до залез върви към нивята.

А в селото чака се чудо.

И чудото, Господи, става!

Баща ми, най-младият, лудият,

дружината ловна спасява.

 

 

И днес, щом бял ангел застели

перата си, даже за кратко,

знам – горе, по бели къдели,

пак пори пъртината татко!!!

 

 

 

 

 

ДЕЦА НА ЛЯТОТО

 

Дали защото зов е сутринта,

надипляна от песен гургулича,

или защото нощем през плета

един щурец в душата ми наднича?

 

Дали защото падаща звезда

посява в мен жита и слънчогледи,

или защото нейде над града

блести дъга през сянката му бледа?

 

Дали защото всичко е море

и аз като река към него тръгвам,

или защото няма кой да спре

на бриза песента – да ме подлъгва?

 

Дали защото юлското сено,

несбрано вън, на детство ми ухае,

или защото кленът е пано,

с измислени от Бог бои?… Не зная.

 

Но падне ли в краката ни нощта

и палне ли небето тихи свещи,

си мисля, че е лято любовта,

а ние сме децата му горещи!

 

И аз съм луд по твоето море,

а ти прегръщаш юлските ми нощи.

Любов такава няма да умре!

И дълго ще е наше лято още!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРАЗНИЯТ КОМИН

 

Там, в оня дом… на първата ми песен…

и оня – на последния ми плач,

лежи сега прегърбената есен

и неми са прозорците по здрач.

Събрал след мен цигулката си стара,

щурецът си замина мълчешком.

Току го чувам – песен ще подкара

отнякъде, от някой топъл дом.

А в оня дом на босото ми детство

пълзи студът по голите стени.

Притиска той на баба късогледството

и дядовите болни старини.

Пълзи по овехтелите пердета,

които мама купи от града.

След татковите стъпки тихо шета…

И мен след него те ще отведат.

Отдавна пустотата е наляла

отварата си в родния ми дом.

И свита там, във ъгъла, заспала,

сълзата ми живее мълчешком.

 

Там, в оня дом, жена си дето любех

и детството се върна… в моя син,

помислих, че студът ще ме погуби…

Но още топли празният комин!

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post „С ИЗБОДЕНИ ОЧИ ПОЕЗИЯТА ПЕЕ…“
Next post ВТОРИ РУСКО-БЪЛГАРСКИ КОНКУРС