ВИНАГИ ГОТОВ

 

Животът изсивя от шарения –

кавалите не свирят във нощта,

Не плачат гайди – в тъмното не вият.

Момци не скачат с китка през плета.

 

Не вихри се хоро насред мегдана.

Нишан не искат днешните моми.

Не плаче за главене бяла Стана.

Станил не броди в късните тъми.

 

Мъжете гледат турски сериали.

И готвят, и сервират, и перат.

Хайдутите отдавна са заспали.

Напролет пак не ще се съберат.

 

И въдят се продажни протежета,

с които Парламентът остаря.

Не българи, а някакви ментета.

До тука бях! Thank you! Благодаря!

 

А шарено уж някога сънувах.

И шарено мечтите си мечтах.

Че „Винаги готов” съм, рапортувах.

Но тъй и неподготвен остарях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА МЪГЛАТА

 

Диви зайци се къпят в мъглата.

Тичат песове в мократа нощ.

А декември си вдигнал яката –

вън се прави на зъл и на лош.

Коленичил безмълвно във мрака –

вие китки, мъглата цеди,

на студа си със зъбите трака,

кубче Рубик от лед си реди.

Нека зъби да стиска, да трака.

Нека болки мъглата цеди.

Януари по-зъл да ни чака

и на сухо да бръсне бради.

Все пак зима е, мила. Сезонът,

в който само сърцата горят.

Друго стряска – деца се не гонят

и шейни по снега не летят.

Диви зайци се къпят в мъглата

по мегдани на празни села.

Младостта ни е песен изпята,

сякаш никога не е била.

Младостта ни си тръгва тотално.

Терминалът потропва с врати.

И ни маха с децата прощално,

че светът все напред се върти.

Няма връщане, мила. Мъглата

в домовете ни вече пълзи.

И притиска по тъмно земята ни

с най-мъгливите, тежки сълзи…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗА ТЯХ

 

Когато в твоя кикот зловещи сенки лягат,

когато гъделичка  усмивката ти сутрин,

когато ме подгониш и идва ми да бягам,

когато ми отнемеш надеждата за утре,

 

когато ме пързаляш в кори на зряла диня,

когато заиздигаш на егото ми ръста,

когато на върха съм и подличко ме сринеш,

когато няма изход, а аз си нося кръста,

 

когато ме простреляш с очи на зряла буря,

когато ме залюбиш без дъх и безответно,

когато ми замаеш ума с девойка щура,

когато всичко друго ми спретнеш, общо взето,

 

аз пак ще ставам сутрин и с тебе ще закичвам

децата си по изгрев. И знай, животе шантав –

за тях ще те живея, за тях ще те обичам.

Това ти казвам само. И свършвам без поанта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗА ПОСЛЕДНО!

Избеляха отдавна шинелите,
във килера на времето скрити.
Бяхме млади. И бяхме най-смелите –
с поглед сваляхме даже звездите.
Побеляха и всички момичета,
по които във нощите къси
се пилеехме. Сякаш кокичета
разпилял е студът със дъха си.
Посивя само халът на времето –
алчен гларус сред чайките бели.
В алчността си от нас ще отнеме то
и децата ни – нейде поели.
Избеляха отдавна шинелите.
Който тръгне, назад се не връща.
И ви лъжа, че бяхме най-смелите,
щом опразнихме друми и къщи.
Да изровим, момчета, шинелите!
Младостта ни през тях да прогледне.
И телата си в тях – остарелите,
да строим в боен ред!

За последно!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДОМ

 

 

Аз отдавна скроих своя дом.

Аз отдавна във него живея.

В него никой не влиза със взлом.

В него можеш по път да се сгрееш.

Можеш в него да викаш на глас.

Можеш песен среднощ да извиеш.

Да поплачеш… И хайде на бас –

можеш своя свят в него да скриеш.

Без тавани, без покрив, балкон,

без часовник, минути броени

тъй, по някакъв собствен закон

са нощували в него: Есеннин,

Дебелянов. Дори в плаха нощ

тук са идвали Мина и Лора,

а пък Пейо, добър или лош,

тук очите си с изстрел затворил.

Тука взводът извел на разстрел

и прострелял безсмъртно Вапцаров.

А пък той, преди изстрела взел –

нарисувал ни днешната Вяра.

Този дом е невидим за вас,

дето имате яхти, палати.

В него често препуска Пегас,

после литва през строфи крилати.

Моят дом е иззидан от стих.

Христо Фотев, Валери и Петя,

дядо Вазов дори тук открих.

Вместо лампа пък вечер ми свети

на Николов щурецът, макар

от държавата своя да свири.

Аз за нея съм мъничко стар…

Но дано, но дано я издиря…

Ще преместя дома си, че там,

знам, щурците поне ще го виждат.

Тук без съвест, без страх и без срам

някой светлото в него зазижда.

А е толкова свят моят дом.

Аз съм в него чирак. И го пазя.

Караул съм. И знам – мълчешком

ще му бъда докрай вярна стража.

 

 

 

ЗАЩО

 

Вън дворът е провесил рамене.

Очите му са тъжни, зрели дюли.

Краси врата му старото пране,

останало от оня ден през юли.

И мъкне дворът своята тъга

през купища листа, треви, смокини.

И чака вечно, сякаш ей сега

красивата стопанка пак ще мине.

И пак ще го погали със метла,

брадата му тревиста ще подстриже.

А с меките си боси ходила

масаж ще му направи, тъй, сред грижите.

Но в оня юли влезе грозен тип.

Тя викаше. И дворът още помни –

форсира типът мощния си джип,

оставяйки я – труп, до двете стомни.

Днес там е само нейното пране.

А дворът ѝ душата си затвори.

Разследваха. Той мислеше: Поне

да може всеки двор и да говори!

Би казал как тогава оня тип

я стискаше, събличаше, душеше.

И номера на скъпия му джип

той щеше да им каже също. Щеше.

Сега във вехто есенно манто

тъжи. А Господ гледа ням отгоре.

И мисли дворът всеки ден: Защо?

Защо ли Бог поне не проговори?

Дали защото Божия му път,

отрудена, тя тъй и не премете?

Или защото болен е светът –

животът е по-евтин от предметите.

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРАЗНУВАНЕ

…Може би искате да я сразите
моята вяра във дните честити…

                                  Н.Вапцаров

Понякога ухаеше така,

че славеите кацаха отсреща.

Дъхтеше хлябът, месен на ръка –

от мириса му ставаше горещо

и празникът ухаеше на дом,

и беше малък празник всяка къща.

Започваше празнуването щом

съзирах, че баща ми се завръща.

Играехме на конче, а край нас

от гозбата на мамината печка –

изпод капака с глас на контрабас

шипеше гръмко пара бързоречна.

 

Животът беше прост. Дори Пегас

празнуваше онази бяла пролет,

огласяна от влюбения валс

на славеи в отсрещните тополи.

Там утрото разперваше ръце

и ръсеше надежда и сполука –

Светът тогава бе едно селце,

една звезда в небесната пролука…

Не знаех, че ще дойдат студ и мраз,

че празни ще са улици и къщи,

че няма кой да влезе вече в клас,

в селата, а и в сънищата – също…

 

Но виждам как се връща моят син,

как майка му към портата се спуска,

как ярко светят в погледа му син

огромните звезди на Фамагуста.

И бялата му пролет го зове.

Аз знам – не свършва този свят със мене.

Бащите се прераждат в синове!

А зимите от пролети се сменят.

И вече знам, че нищо няма власт

над вярата, над идващата пролет…

И пак дочувам влюбения валс

на славеите в тънките тополи.

 

 

МАТЕМАТИКА НА СВОБОДАТА

 

Свободата навънка вали –

вишнев цвят и напъпили храсти.

Кой обаче така я дели,

че с деня ни тъй нагло се срасна

свободията, дето крещи –

с алкохол, наркотици, безчинства.

Свободата сме аз, той и ти.

Тя живее у нас от детинство.

Свободата е плод от дърво,

по което е дадено много.

Свободата е смърт. И живот.

И за нея се мре. Тъй, пред Бога.

Свободата отдавна боли.

Тя е кръв, тя е стон, тя е рани.

Но не зная свободни дали

сме, щом спомен за нея не храним.

Свободата не почва от днес.

Тя е равна на Род и Родина.

Свободата е дълг и е чест.

И не се изчислява в години.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЖЕНИ НА ЧЕШМАТА
                                     В памет на мама!

Денят облече новата си риза
и хукна през гори и през поля.
Поспря сред село. В ниското заслиза.
И някак си внезапно заваля.
Валеше като в старо, лятно кино,
издигнато пред селската чешма.
И три жени екрана му преминаха.
Уж бяха три, а всяка бе сама.
И всяка спря пред своето корито,
и пъстрата си чергица изпра.
Изпра тъгата тиха, в мене свита
една от тях – красива и добра.
Денят, усетил кротката ми драма
набързо търколи се към града.
Красивата жена там беше мама.
Сега е най-красивата звезда.