АКАД. ПРОФ. Д.ИСТ.Н. ВАСИЛ НИКОЛОВ
УЧЕН-АРХЕОЛОГ
– Понеже нямам пълна представа за твоята визитка, не познавам в подробности био-библиографията ти, ще те помоля да ми помогнеш – завършваш Софийския университет „Св. Климент Охридски“, повече от ясно е – Историческия факултет и специалност Археология през 1976 г., нали? Какво се случва през следващите шест години, кое е началното ти работно място, за да стигнеш до защита на докторска дисертация?
– Да, завърших Софийския университет с почти пълно отличие, но заради „черни точки“ в биографията на семейството ми, обявено за „врагове на народа“, не получих „начално работно място“. Пък и нямах задължителното софийско жителство. Участвах в разкопки и така печелех малко, пишех вестникарски материали, които се хоноруваха, работех и някъде по заместване… Избрах си тема за дисертация, при възможност ходех за по няколко дни по музеите в страната и рисувах нужната ми раннонеолитна керамика – колегите бяха много толерантни и ми разрешаваха да използвам непубликувани материали. И така – седем години и половина… Всъщност, през 1981 г. с почти готовия ми труд бях зачислен като докторант на самостоятелна подготовка в Археологическия институт и музей на БАН, а през есента на 1982 г. го защитих и след някои перипетии получих научната степен „ кандидат на науките“ (сега доктор).
– Как успя да прекрачиш прага на Археологическия институт и музей на Българската академия на науките, където е преминал целия ти досегашен професионален живот, тоест от 1984 година до днес. Знам, че още от детските и юношеските си години си мечтаел да се занимаваш със загадките на миналото и да търсиш корените на историческите тайни. Толкова ли беше наистина силна обичта ти към тази наука и само тя ли предопредели дългото ти пътуване в нейните светове?
– Година и половина след защитата на докторската ми работа някои вероятно се почувстваха неудобно и ме назначиха като археолог в Института. Вече имах и сравнително много научни публикации, включително в чужди издания. Така тръгна професионалният ми живот по пътя на науката. От малък ме интересуваше древността – интересът ми идва от разказите на дядо ми Илия Гешев, бивш учител по история. По-късно този интерес се насочи конкретно към Българското средновековие. Праисторията ме „завладя“ в началото на университетското ми обучение и то благодарение на моя асистент тогава, по-късно професор, Людмил Гетов. Така и до днес – изследването на късната праистория стана моя съдба. Никога не съм си представял, че мога да се занимавам с нещо друго, освен с археология. Макар и да съм установявал през годините, че имам и други умения, с които бих могъл да осигуря добър стандарт на себе си и семейството си.
– Междувременно в периода 1991 – 1993 г. си стипендиант на Фондация „Александър фон Хумболт“ в Саарбрюкен, Германия. Кой беше инициатор на тази идея и какво ти даде наученото там?
– Случайно научих за Хумболтовата стипендия няколко години преди това – като куратор на българска праисторическа изложба в Западна Германия пътувах със самолет до Франкфурт. До мен се оказа млад учен от БАН – отиваше да започне там изследователския си престой в конкретен университет с Хумболтова стипендия. Той ми разказа подробно за процедурата – не се кандидатстваше директно във фондацията в Бон, както след 1990 г., а 10 души стипендианти ежегодно се определяха от ръководството на БАН. Кандидатствах два пъти в БАН, но документите ми все се губеха някъде по пътя от деловодството до международния отдел… През 1990 г. кандидатствах директно във фондацията с проект и препоръките на пет известни учени в областта от чужбина и България, и така през 1991 г. се озовах в Университета на Саарланд, Саарбрюкен, при моя научен домакин проф. Ян Лихардус. Изключително много съм му благодарен за подкрепата и за всичко научено там за немската и западноевропейската праисторическа наука. Престоят ми в Германия имаше много сериозно значение за развитието ми като учен.
– И все по този професионален дълъг път на археолог-праисторик в Националния археологически институт и музей на БАН добиваш славата си на известен учен-изследовател – доктор на науките си от 1998 г., а професор ставаш година по-късно. През периода от 2003 – 2007 г. си директор на НАИМ.
– Да, движех се сравнително бързо по научната „стълбичка“. На базата на наученото в Германия за методологията на изследване на праисторически керамични комплекси, както и в резултат на съвместната ни работа с проф. Щефан Хилер от Залцбургския университет на селищната могила Караново, Новозагорско можах да подготвя голямата си докторска дисертация, която защитих през 1998 г., а на следващата година станах професор и заместник-директор на Археологическия институт и музей. След конкурс, през 2003 г. станах директор на тази институция. Имах много нови идеи за развитието ѝ и превръщането ѝ в действително национална. Позволявам си да смятам, че именно през този мой единствен мандат като директор Институтът и Музеят дръпнаха силно напред. По мое аргументирано предложение институцията беше обявена за национална и промени името си – Национален археологически институт и музей на БАН.
– Тъй като аз не мога да си отговоря – ще попитам теб самия какви способности и каква енергия трябва да притежава един човек, един учен, за да управлява такава научна институция като Националния археологически институт и музей на БАН и да ръководи толкова много проучвания с разкопки на обекти, между които Слатина-София, Караново, Капитан Димитриево, Любимец, Капитан Андреево, Мурсалево и за моя огромна радост – Делниците край родното ми село Елешница. Кой от всички тях е с най-богати находки, гордост и за теб, и за националната ни археология?
– Ръководенето на такава голяма научна институция наистина е предизвикателство, още повече аз исках да променя към добро някои принципи на организация на работата, исках да извадя Института и Музея от забвението, в което малко или повече бяха попаднали. Бях целодневно в кабинета си, включително в събота и неделя. Успях да осигуря целеви средства от Министерския съвет за много сериозен ремонт на Музея отвътре и отвън, направихме промени вътре, отворихме нови зали с ново оборудване, във фондовете ни започнаха да постъпват нови важни находки от разкопките на наши колеги, направихме ремонт на помещенията на секциите в Института, тръгнаха периодичните ни и монографични издания… Хората преоткриха и Музея в центъра на столицата, за 100-годишнината на първата експозиция, в който организирахме много голямо честване под патронажа на президента, министър-председателя и председателя на Народното събрание. НАИМ се превърна в незаобиколима институция.
Оставаше ми малко време за кабинетни изследвания, но се стараех да намеря необходимото време за теренните ми проучвания – на българо-австрийския проект на селищната могила в Караново, на българо-френския проект на праисторическото селище до Ковачево, Санданско, на раннонеолитното селище Слатина в София, на селищната могила Капитан Димитриево, Пещерско. През 2005 г. започнах проучвания и на големия комплексен археологически паметник Провадия-Солницата.
Разкопките на другите археологически обекти, които споменаваш, съм ръководил преди и след мандата ми като директор. Бих добавил още няколко по-големи, но едва ли е необходима повече конкретика.
Всички праисторически обекти, които съм проучвал, са ми носили удовлетворение. Селищната могила Караново беше за мен много важна стъпка в израстването ми като специалист. По това време бях ръководител на Секцията за праистория в Института и канех и млади колеги от музеите в страната да участват в българо-автрийските разкопки, да се учат. Все пак „черешката на тортата“ за мен се оказа Солницата!
– За работата ти в местността Делниците край родното ми село Елешница научих от брат ми (бог да го прости!) Кръстьо Андасаров, който беше кмет по това време и с когото станахте големи приятели. Кой насочи вниманието ти към този обект и колко време продължиха разкопките заедно със ст.н.с. Ана Радунчева. Аз лично знам, че на тамошните разкопки посветихте три години – 1983 – 1985 г. Знам и за някои от намерените древни предмети, които разказват за живота на далечните от нас хора в неолитното селище край Елешница. Много от артефактите намериха място в открития Краеведчески музей на селото, чийто ръководител стана Кирил Масларов от Културния дом, участник в извършените разкопки.
– Елешница е важен епизод от живота ми. Често разказвам преживяни случки там. Местните хора ми бяха много интересни, създадох приятелски отношения с неколцина. Особени симпатии имах към Кръстьо (Кънчо – както обикновено го наричаха) Андасаров, тогава кмет на селото, първият, с когото се запознах при пристигането си там. Историята започна по-рано, мисля същата година. Ст.н.с. Ана Радунчева ми каза, че при нея е идвал един краевед от Якоруда, работещ в Елешница, който настоява да се започнат разкопки на неолитното селище в м. Делниците. Финансирането и работниците са осигурени. Предложи ми да работим заедно – имах вече степента доктор, но все още бях безработен и разрешението за разкопки трябваше да бъде на нейно име, но да работя предимно аз. Съгласих се – ранният неолит в района беше напълно непроучван, а долината на Места се очертаваше като важен комуникационен път. Свързах се с Кирил Масларов, който се оказа симпатичен човек и добър организатор. През трите сезона разкопки проучвахме останки от раннонеолитното и от съседното къснонеолитно селище. И керамичните съдове, и многобройните находки са много интересни в научно отношение. Донесоха изключително важна информация за произхода на неолитната култура на Балканите. Книжката, която подготвихме с Масларов на български и английски език продължава да се цитира доста често.
Идеята на Кирил Масларов беше да създаде Краеведски музей в сграда на площада на селото, която именно кмета Кънчо Андасаров беше осигурил. Направен беше ремонт, поръчани бяха витрини, за което помогна и ръководството на урановата мина край селото. Организирано беше тържествено откриване. За жалост, няколко години по-късно музеят беше ограбен. Скоро след това Масларов си отиде.
– Позовавайки се на разкази на стари елешничани и на разхвърляните строителни материали в местностите Соракин и Градишчето, в тях лежат интересни знаци на отминали исторически епохи. Още повече, че и вие с Кирил Масларов сочите в издадената от вас книжка „Древни селища край Елешница“: „Вероятно към първите векове на късножелязната епоха трябва да се отнесат и трите надгробни могили на левия бряг на река Места близо до минералните извори. Предполага се, че в единствената запазена могила до пътя Елешница – Разлог има каменна гробница, но досега не са извършвани археологически разкопки“. Има ли вероятност това да се случи, според теб?
– Последното сме го писали преди почти четири десетилетия. Не зная дали иманярите не са унищожили и това гробно съоръжение.
– На юг от проучените от вас селища в Делниците е местността Стръмните ливади, която винаги е в зелено, навярно под повърхността и има залежи от вода, защото в проточилата се още по-на юг равнинна местност има открити водопроводни тръби и следи от някогашен живот. Името на населеното място е Небуш. То разцъфтява през късноантичния период (IV–VI век). И завършвате своята книжка: „Тъй като засега липсват проучвания на тези обекти, които се датират в античността и средновековието, вярваме, че няма да е далече времето, когато специалисти по тези епохи ще спрат вниманието си на красивата котловина край Места със землищата на с. Елешница и нейните археологически паметници ще продължат разказа си за миналото на този край.“
– Не може и не бива да се започват разкопки на всички археологически паметници, които са известни. Няма финансов потенциал за проучването, за консервация и социализация, когато е необходимо. Методологията се развива и затова теренните проучвания трябва да вървят по-бавно и внимателно.
– Идва ред на обекта, който се превърна в твоя съдба – Провадия-Солницата. Бил съм вече три-четири пъти на територията му и все губя ума и дума. Това е уникален обект с европейско и световно значение. Как се оказа пред неговите тайни, кой ти посочи пътя към него?
– Дълга е историята, разказвал съм я много пъти. През 1975 г. в Краков попаднах на книга на полски автор, която ми отвори очите към ролята на солта за човешкото общество и конкретно през древността. Появи ми се идеята да изследвам тази проблематика в късната праистория на българските земи. 20 години по-късно, по настояване и с подкрепата на тогавашния кмет на Провадия Марин Георгиев, започнах археологически проучвания на Солницата.
– Колкото и дълъг да е разказът ти за Провадия-Солницата ще те помоля да разкажеш за откритията ти при проведените досега разкопки.
– Слушал си разказите ми, знаеш, че мога да говоря за това с часове. Пък и много пъти съм писал доста подробно. Затова ще очертая само основното знание, до което стигнахме след 20 сезона проучвания.
С моя екип открихме и проучваме най-стария солодобивен център в Европа през VІ и V хилядолетие пр. Хр. Постепенно стана ясно, че през V хилядолетие той се формирал и като праисторически градски център. Производството на сол чрез изваряване на солена изворна вода е достигало промишлени размери, търговията с нея е покривала огромна територия от Карпатите до Егейско море и от Черно море до Централните Балкани. Тъй като солта е играела ролята на пари, Солницата може да се определи като монетния двор на Европа. Производителите на сол са били много богати и точно затова е трябвало да пазят богатството си, съхранявано в селището си, застроено с дву- и триетажни къщи. Затова са започнали да го обграждат с каменни крепостни стени, разрушавани понякога от силни земетресения. Това е продължило около 350 години, когато много силно засушаване води до изчезването на солените извори, а земеделието вече не може да бъде практикувано. Хората се номадизират и тръгват след стадата от овце и кози. Животът тук приключва. Първата европейска цивилизация умира.
Това в основни линии е историята и значението на Солницата за праисторията на Европа. Затова полагаме много усилия да реставрираме, консервираме и социализираме този невероятен паметник, най-атрактивният праисторически паметник в Европа.
– Вижда ли се краят на проучвателните дейности и какво ще е научното ти заключение след дългогодишната ви работа?
– В Солницата има още много работа, но зависи от идеите за бъдещето. В последно време полагам много усилия за социализацията на комплекса, интересът към който нараства постоянно. Миналата година, главно по време на теренните проучвания, през обекта преминаха над 10 хиляди любители на древността. Само в Деня на отворените врати на 22 септември влязоха около 2 хиляди души, между тях и много деца.
От друга страна, макар и бавно засега, подготвяме обемна книга за досегашните резултати. Това е важна и трудна задача пред мен и моя екип.
– Преди два-три месеца в Националния археологическия музей в София се състоя бляскаво събитие – 20 години от началото на разкопките и величествена изложба за историята и дейността на хората на това място с неоценимо значение за България. За мен тази вечер беше фантастична – триумф на постигнатото от екипа ти и лично от теб, посветил се всеотдайно на своята мечта. Смяташ ли, че с оказаното огромно внимание към теб в оная вечер тя се сбъдва и ти – идва време да изпълниш своята мисия?
– Мисля, че с работата си в последните повече от четири десетилетия съм създал следа, която може да бъде определена и като мисия. Много благодарен съм на хората, които са ми помагали, както и на тези, които са се радвали или са гледали позитивно на сторваното от мен. Не се сърдя на тези, които по-тайно или по-явно са ми пречили – мотивирали са ме. Неприятно е, обаче, когато завистта у някои преминава в злоба. Особено боли, когато си приемал някои от тези хора за близки, помагал си им. Но всъщност, нищо ново под слънцето. Ще продължа напред, докато имам сили.
Разговора води Петър Андасаров