НЕШО БОНЧЕВ – УЧЕН, ПИСАТЕЛ, ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ

Анжела ДИМЧЕВА

 

В монографичния си труд „Нешо Бончев“, излязъл в поредицата „Дълг и чест“ на издателство „Захарий Стоянов“, Боян Ангелов разглежда съдбата на първия наш литературен критик. Този биографично-историографски текст се обляга на широка документална основа, обхващайки събития през 18 и 19 век. Това е ценен труд, съчетаващ биографичност, историчност и философия; своеобразна хронология на зараждането, развитието и кулминацията на важни процеси, които оформят българската идентичност през 19 век.

Съдбата и приносът на Нешо Бончев за българската книжовност са разгледани в съзвучие с дейностите на още десетки личности, като всички те са свързани с Панагюрище – огнище на духовна светлина и революционен плам през Възраждането. Централна фигура в тези паралели е Марин Дринов.

Още в първите страници авторът отбелязва, че учениците Нешо и Марин са свързани в необикновено приятелство, сякаш олицетворяват афоризма на Аристотел за „една душа в две тела“. Впоследствие „…тази дружба, прераснала в безкористно отдаване в служба на България и на тяхната малка родина – Панагюрище“.

За да стане ясно на читателя защо именно тук са се родили знакови дейци на Възраждането, Боян Ангелов навлиза в географско-историческите характеристики на селището: „Панагюрище е сърцето на Същинска Средна гора, ухаеща на вечна младост и обезсмъртена в предания, песни и въстания. Реалността на тракийската култура, многобройните гръцки и римски селища, съхранените останки от антични градове и опазени писмени паметници обуславят твърдението, че материалните ценности на античността са отразени като наследство, включващо се в европейската историческа рецепция… Панагюрище и неговите чеда дават значителна част от възрожденската книжнина и тази историческа истина е не по-малко значима от ореола, озаряващ средногорския град заради героизма и мъченичеството на жителите му през Средногорското въстание от 1876 г.“.

Подробната хроника на града съдържа и статута му на селище, освободено от данъци заради войниганските задължения и с „упомената в специален ферман забрана в Панагюрище да преспива турчин“.

Авторът детайлизира геополитическите отношения в 19. век, от които нашият народ черпи примери за свободолюбие, икономическа развитие, национално самочувствие, стремеж към просвета, еманципация от гръцката църковна зависимост. „Този стремеж обуславя и разширение на рамките на християнския хуманизъм, особено характерен за нашите възрожденски църковни дейци. Просветата, науката и културата стават действени фактори за издигане на българското национално самочувствие“ – пише изследователят.

Много са забележителните личности от Панагюрище, които Боян Ангелов портретува в книгата си с идеята, че всички те са брънки от една обща верига на национално-просветно въздигане. Спира се на ролята на Атанасий Рилец – игумен в Рилския манастир, а от 1839 г. – завеждащ метоха в Панагюрище. Той е наречен „истински просветителски проповедник“: „Пръв открива, че старото име на града е Литополис (Каменград). Когато Пенчо Славейков възпява Априлското въстание в поемата си „Кървава песен“, той нарича  Панагюрище с романтичното име Каменград“.

Запознаваме се и с други панагюрци: Димитър Дипчев, който с духовното име Дамаскин става Велешко-струмски митрополит и участва в борбите за самостоятелна българска църква. В огромния масив от факти е проследено развитието на образователното дело в града – три килийни училища към трите православни метоха – Рилския, Зографския и Калугерския. Изтъкната е ролята на Сава Радулов, открил в Панагюрище първото класно училище, където преподава по специална седмична програма. Той е първият учител на Марин Дринов и Нешо Бончев, вдъхновил ги да се посветят на образованието и науката. Сава Радулов е истински просветен реформатор, автор на учебници, преводач и книгоиздател. Неговите учебници десетилетия наред се използват в класните училища. Многобройните му контакти очертават цялостната картина на българския възход, включвайки други колоси на просветата като Константин Фотинов, Васил Априлов, Христо Г. Данов, Найден Геров.

Книгата на Боян Ангелов осветява благородството на нашите възрожденци, които не само с труд и ум работят за България. Научаваме, че С. Радулов дарява цялото си имущество и парично състояние за обучението на панагюрските деца.

Основата на прогреса на панагюрци е формулиран от автора като взаимодопълващ се триумвират: православна църква – модерна европейска образователна система и читалищна дейност.

В книгата е онагледена с текстове и факти биографията на Нешо Бончев – обучение, влияния, взаимодействия и оригинално творчество, като житиеписецът започва от ученическите му години. Документирана е всяка негова творческа или научна стъпка. Авторът разказва и за другия важен учител на Нешо  – Атанасий Чолаков, създал училищната библиотека, предхождаща основаването на НЧ „Виделина“. Той осигурява средства от училищното настоятелство, за да може талантливото момче да продължи образованието си. След смъртта на Атанасий Чолаков ментор на Нешо и Марин става Йордан Ненов, въвел множество практически елементи от методиката на новобългарското образование. Именно той препоръчва да бъдат назначени двамата младежи за главни учители в града. Йордан Ненов е знаменателен и с друг факт. Той първи започва в Панагюрище празнуването на 11 май – „Ден за памет на отците наши Методий и Константин, наречен Кирил, учители на българите и на всех славянски народи…“.

Паралелно авторът представя биографията на Марин Дринов – особено периода, когато двамата с Н. Бончев учат в Киевската духовна семинария, а от април 1861 г. се преместват в Москва, записвайки се в Историко-филологическия факултет на Московския университет. След това пътищата им се разделят, като научаваме интересни факти за възходящата научна кариера на Марин Дринов, пребиващ в Швейцария, Австро-Унгария, Италия, Франция. Отделени са страници за подробен анализ на основополагащия труд на Марин Дринов „Исторически преглед на Българската църква от самото Ј създаване и до днес“, където е описана превратната история на нашето православие. Изследователят проследява кариерата на Дринов: вицегубернатор на София, първи български министър, управляващ Отдела на народното просвещение и духовните дела в Съвета на руския комисар, както и заслугите му към Княжество България.

Марин Дринов и Нешо Бончев остават свързани с родния си град и безкористно служат на България. Многобройни са цитатите от писма между двамата. Ангелов не пропуска основаването на НЧ „Виделина“ през 1865 г. и заслугите на основателя Петър Карапетров – Черновежд. Без съществуването на това читалище „средногорският град не би имал великата чест да бъде първи по героизъм и достойнство в летописа на Априлската епопея“.

Нешо Бончев е описан от негови съвременници: „добър и умен, винаги стегнат, обут в дънести чешири, с елече, препасан с червен пояс и с калпак на главата“. Той преподава български език, четене, всемирна история, българска история, землеописание, естествена история, физика, алгебра, псалтир, часослов, граматика.

Препратките към други величави фигури на Възраждането и освободителните борби са чести в изложението: тук разбира се, присъства и Васил Левски, който е посетил Панагюрище 5 пъти, привличайки за каузата си десетки читалищните дейци. Основава комитет през 1871 г., като са цитирани дневници на негови членове. Показани са свидетелства за отсядането му в тайни квартири. Последното посещение на Левски в Панагюрище е през декември 1872 г., само няколко дни преди залавянето му.  Историческата основа за подготовката на Априлското въстание неизбежно свързва имената на Павел Бобеков, Георги Бенковски, Найден Дринов, Симеон Хаджикирилов, Тодор Влайков, Петър Щърбанов, поп Груйо Бански и др.

Изтъкната е огромната роля на Павел Бобеков – председател на Привременното правителство след избухването на Априлското въстание и главнокомандващ на въстаническата армия.

Авторът се спира и на поминъка на панагюрци – животновъдство, занаятчийство и търговия. Добрата икономическа база и отсъствието на гръцко влияние превръщат града в един от водещите възрожденски центрове. В него живеят не само духовно богати хора, но и много заможни семейства. Строежът на училище и църква, издаването на книги, обучение на млади хора стават реалност чрез щедри дарителски жестове на панагюрци.

Боян Ангелов анализира политико-икономическата ситуация на Балканите, довела до отслабването на Османската империя, като цитира дисертацията на Нешо Бончев „Преобразованията на Селим III в Турция“, отбелязвайки, че тя е написана в блестящ научно-публицистичен стил. За нея Нешо Бончев получава кандидатска степен от Московския университет и развива сериозна преподавателска кариера в елитни московски гимназии повече от десетилетие.

За всяка една от разглежданите действителни исторически личности авторът извежда в обобщение приносния характер на тяхното научно, творческо или обществено дело. Някои от по-слабо известните фигури изгряват в нова светлина: такъв е руският дипломат Александър Рачински, помагал на Р. Жинзифов, Л. Каравелов, Хр. Ботев и др.

Много са приносите на Нешо Бончев като учен и общественик

Работи неуморно за модернизиране на българското образование – „в бляновете си вижда просторни учебни стаи с модерни чинове; кабинети с физически и химически лаборатории; колекции от минерали, хербарии и препарирани животни… Библиотеки с книги, вестници и списания на български език и на основните европейски езици“. Ратува за запознаване на българската интелигенция със световни образци, превеждайки драмата  „Разбойници“ от Шилер и повестта „Тарас Булба“ от Гогол. Неговите естетически и обществени позиции се формират въз основа на модерното разбиране за свободата – политическа, духовна, телесна. Повлиян от идеите на Белински, Нешо Бончев се обявява за хармония между елинизъм, класицизъм и просвещение, които преливат в реализъм.

Той е първият професионален литературен критик на България, който повежда борба срещу посредственото писане и изрича думите: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти…“. Още преди век и половина той развива идеите за равенство на културите в Европа, за уважение между народите. Знаменателна е статията му в „Периодическо списание“ (кн. 4, 1871 г.), в която критикува начина на списване на сп. „Читалище“, обявявайки се против „побългаряването“ на световни образци. Ангелов отбелязва: „Критиката срещу сп. „Читалище“ е критика към всичко и всеки, който иска да предложи на българския народ високите европейски ценности по опростенчески начин, лишено от логически обосновки и емоционална дълбочина“. Във връзка с разразилата се полемика около сп. „Читалище“ авторът насочва поглед и към неговия главен редактор Марко Балабанов, в чиито статии прогресът е определен като социална закономерност.

Сложните процеси, които текат сред българските просветители, са анализирани вещо от автора, който търси баланс в полемиката между двата културни центъра – Българското книжовно дружество и Цариградското читалище, защото те са не толкова литературни спорове, колкото идеологически несъответствия. Безкомпромисното критическото перо на Нешо Бончев засяга дори такива светила като Григор Пърличев – по повод неговия превод на „Илиада“, като самият критик превежда части от поемата, за да докаже правотата си. Оценката на Нешо Бончев от неговите съвременници е показателна: Константин Иречек го нарича „огнен писател“, а Христо Ботев казва, че „критиката на г. Бончев е написана умно и справедливо“.

„Безкомпромисната позиция на Нещо Бончев го превръща в знаме на новите естетически ценности. Той е прецизен естетик и перфектен ерудит…“ – обобщава Боян Ангелов и в този аспект поставя наравно двете гледни точки, цитирайки множество публикувани творби в сп. „Читалище“.

Личи си, че тази книга е написана от поет: документално-биографичното е примесено с поетични картини, с цветни витражи  и метафорични видения: „Сакралните страници на миналото отвеждат мислите ни към време, когато под същите зеленокоси върхове, под същото синьо-бяло поднебие далечните ни предци градят зидовете на просвещението и се надяват, че знанието ще доведе до нравствената същност на благоденстващата добрина“.

Историческото време се променя, но поетичното време, в което пребивава Боян Ангелов, остава вярно на кръвта, на родното небе и аурата на Панагюрище.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ЕДИН БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ
Next post ИВАН СТОЯНОВ – БАРИ /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ