Продрум ДИМОВ
Този извод ме навести властно, когато се поразходих из примамливите поетични страници на новата книга на Джина Дундова-Панчева „От сенки слънце си направих“ – заглавие, предложено ни съвсем наскоро от издателство „Български писател“. Името на тази талантлива авторка се появи през последните пет години в родното литературно пространство, но още с първите си издания привлече вниманието на значителна част от творческите ни среди. И това, разбира се, не е случайно, защото с първите си поетични рожби непознатото доскоро име завладя читатели и колеги с вроденото умение да си служи с изискан художествено-естетически инструментариум при сътворяване на образно-емоционалния облик на своя поетичен свят.
И макар че е солиден професионален медик и авторитетен преподавател на студенти – медици на български и английски език, тя отприщва арсенала и на литературно-творческите си заложби. За тях е напомняла още през младите си години, пишела е стихове, но свенливо ги е заселвала тайно в тетрадки и не се е решавала да им даде живот в литературния печат. Дарованието, което носи в себе си обаче не я оставя: намира и през 2018 година събира кураж, за да издаде дебютната си стихосбирка „Чудо“. Нейният радушен прием дава воля на завихрената творческа енергия, която се излива в нови стойностни издания: „Вълшебството си ти“ (2018), „Сънувано небе“ (2019), „Все някъде пътеката отвежда“ (2021) и други произведения, с които напомня за обнадеждаващия изгрев на ново поетично име на литературния ни небосклон.
В своето неголямо по обем, но съдържателно в емоционален и сюжетно-тематичен аспект творчество, авторката ни развежда в неспокойните лабиринти от преживяваниятя на нашия съвременник и ни прави съпричастни на благородните му стремления, мечти, болки и тревоги. Разбира се, поетесата не остава чужда и на неизбежните разминавания, сблъсъци и съпътстващи огорчения. И този неукротим стремеж към добросърдечност битуват на фона на нелицеприятните социално-психологически сътресения, от които не престава да се задъхва съвременното ни общество. Затова и стиховете и жадуват за нравствена чистота и за пълно човешко щастие.
Тези толкова високохуманни внушения отразяват и благородната атмосфера, която ни завладява и в новата ѝ стихосбирка „От сенки слънце си направих“.
Книгата, чиято корица и илюстрации от художничката Райна Дамяни синхронизират с основния психологически рисунак на творбата, се състои от шест цикъла, взаимнодопълващи се в сюжетен и емоционален план. Още с докосването ни до стиховете на първия цикъл „Паралелен свят“ усещаме нахлуването на тъжно предчувствие в душата на лирическата героиня, което авторката е успоредила и с поведението на природата, чиято късна есен потъва вече в ледените обятия на зимата и сгъстява мъката в сърцето. Тъгата се загнездва в гърдите и нищо не може да я спре : „Ръми дъждът, сгъстява тъмнината,/ от облаците пада самота./ Към зимата си дните се премятат/ и знам, че няма връщане оттам.“ („Навън вали“).
И това минорно настроение като че ли не напуска никога нейния толкова чувствителен поетичен свят, оцветен с тъжени оттенъци. В душата на лирическата героиня неперстанно си дават среща – мъчителна и тягостна, възхищението от доброто и красивото, помрачавано от неизбежните набези на разочарованието и този паралелен свят от странни и противоречиви преживявания разтърсва жадуващата за красота нежна лиричка. И за жалост се чувства все така безпомощна: „По пътя бавно крачи самотата/ и гледа към небето, още синьо./ Така е тихо… Вече не е лято./ Остана само мирис на смокини.“ („Остана само мирис на смокини“)
Много от стиховете и се родеят с удивително преклонение пред обаянието на природата. Авторката се вълнува и страда, когато лятото си отива, но тя не може да преодолее тази неизбежна раздяла: „Не подавай ръка за довиждане/ мое топло, усмихнато лято/ и не тичай така след безгрижното,/ подредено по жиците ято“ („Остани“).
Горчивата мисъл, че утре вече няма да го има, извиква неутешимия призивен глас – „Не отлитай, остани, остани…“ Рефрени, които ни потапят в едно драматично сродяване и болезнено изповедно преживяване, присъщи само на нежен лирик. А градусите на тези емоционални изповеди се покачват с майсторското вплитане в стихотворната тъкан на внушителния пейзажен рисунък. В тази насока поетесата асоциативно ни отвежда до стихотворното присъствие на Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Никола Ракитин, Веселин Андреев и други майстори на пейзажната лирика.
Пътувайки обаче из вълнуващия творчески свят на Джина Дундова-Панчева не може да не усетим повсеместния властен полъх на любовта, която с право е извисена на най-високия пиедестал. И неслучайно магическата сила на това велико човешко чувство ни грабва в голяма част от включените поетични творби. Нейното могъщо присъствие откриваме в поведението на вятъра, морето, ведрото синьо, но и облачно небе, песента на птиците и шума на гората, неуморимите води на реката и т.н. И в немалко стихотворения интимните преживявания са водещи с тяхната живителна сила, устрем, динамика, полет, драматизъм, възходи, разрушителни мъчителни падове и безсъници.
Възходяща градация на интимните преживявания изграждат емоционалния облик на „Кой си ти?“, „Мираж“, „По пътя ни обратно“, „Къде си?“ и др. Тези стихове са искрени и облечени в прилични стилно-езикови одежди.
Интимната тема не напуска и останалите части на стихосбирката. Такова впечатление внушава разделът „Пролетно почистване на душата“, в който бурното опиянение на младите интимни преживелици, макар и още нестихнало напълно, отстъпва място на разсъжденията, породени от неусетното отшумяване на младостта. Сравнително тежък е въздухът в стихотворението „Старицата“, в което е заглъхнал безвъзвратно бодрият оптимистичен тон на младостта. Лицето на възрастната жена е като разорана нива. Пътеките пълзят на старостта по скулите, челото, край очите, угаснали сред тиха самота.Не по-малко горест лъха и от стихотворенията: „Нощни пеперуди“, „Не подавай за сбогом ръка“, „В окото на тъгата“ и др.
Цикълът „Рапсодия в бяло“ прогонва до известна степен натрупания сгъстен мрак и просветват разтоварващи светлинки, извиращи от съхранената романтична същност на авторката. А това едва ли щеше да се случи, ако не ни връщаше отново към спасителната мисия на незалязващата любов, опитваща се да разсее тъмните облаци. Просветва лицето на лиричната героиня, чието изражение сияе ободрено, защото: „Небето крие тайни и над нас,/ снежинките прехвърчат мълчаливо./ Докосват ни внезапно в късен час/ и правят всичко толкова красиво“ („Пречистване“). Подобно жизнеутвърждаващо дихание ни даряват и стихотворенията „Рапсодия в бяло“, „Неочаквано“, „Подаръкът“ и др.
В тематичен аспект цикълът „Любовта на морето“ се явява като естествено продължение на предходния си събрат. Неговото съдържание обаче издига на още по-високо стъпало събудените за живот интимни чувства. Авторката е готова на всичко, за да си върне отново своя любим: „Ще се превърна в черна роза/ и ще съм винаги до теб,/ дори когато сенокосът/ превърне ни във прах и лед.“ („Черната роза“) . С аналогичен емоционален заряд са наситени също творбите „За да останем аз и ти“, „Любовта на морето“, „Живот“…
Темата за любовта се радва на още по-голямо гостоприемство в цикъла „Животът продължава“. Изключително любвеобилно топли ласки и нежност струят от стихотворенията: „Моя късна любов“, „Щастливка“, „Изгубеният Рай“, „Къде избяга лювовта“. В творческото полезрение на авторката попадат и размисли-равносметка на изминатия път, намерили място в заключителния цикъл „Цветен дъжд“. В поетичното си слово Джина наистина отваря с доверчиво откровение широко потйните двери на дълбокия си и неспокоен вътрешен свят. Поетесата сякаш разголва душата си в стихотворенията „Цветен дъжд“, „Моят път“, „Жар птица“. Убедена е, че „Поетът неслучайно е роден“, защото „Поетът сътворява незабрава/ за своите и за чуждите следи,/ защото неусетно чудо става,/ когато в думи някак ги вгради.“
В новата стихосбирка „От сенки слънце си направих“ на Джина Дундова-Панчева, предполагам, съзнателно са избегнати днешните парливи социално-психологически и граждански проблеми – нещо, което е здраво втъкано в творческата канава на много наши съвременни творци. За сметка на това обаче авторката пътува ненаситно, анализира дълбоко човешки аспекти от напрегнатите вътрешни преживявания на нашия съвременник. В този смисъл поезията ѝ е обхватна психограма, характеризираща генезиса на съвременните човешки преживелици.
В стиховете няма и намек за натрапване на крещяща и самоцелна естетическа натруфеност. Напротив, авторката ни убеждава, че може да се пише силен стих и чрез сигурните и изпитани словесни инструменти на класическата поезия, изливайки неутолимата си жажда за толкова липсващите ни днес нежност, любов и красота. А това обяснява и неотразимото въздействие сред читателите на невероятното ѝ искрено и талантливо поетично слово.
–––––––––––––
Джина Дундова-Панчева
„От сенки слънце си направих“
стихотворения
Издателство „Български писател“ С. 2023
