Прдрум ДИМОВ
Тази тема все повече натежава като опасен Дамоклев меч в живота на съвременното общество и не слиза от мислите на здравомислещите хора, които постоянно недоумяват и постоянно се безпокоят от вземащото все по-тревожни, даже драстични размери – обезчовечаването на нашето време. А тези разрушителни морални процеси вземат все по-пагубен характер, особено застрашително след настъпването на така наречените демократични промени.
И това е внесло не по-малко дълбоко вътрешно напрежение в творческия и човешки свят на Валентина Атанасова от Плевен, за да потърси услугите на художественото слово и да изрази натрупалите се несъгласия в себе си, породени от главозамайващия ход на необуздаемата нравствена разруха на нашия ден. И това авторката го е сторила по твърде убедителен начин в сборника си от разкази „Диви вишни за Задушница”. Книгата беше предложена съвсем наскоро на читателите ни от издателство „Кентавър-66” – гр. Плевен.
Името на Валентина Атанасова е добре известно и се ползва със заслужено уважение като талантлива авторка в родните ни литературни и читателски среди. В град Плевен тя се утвърди като авторитетен и ревностен популяризатор на наши, руски, румънски и македонски писатели и поети. Работила дълги години като библиотекар в плевенското читалище „Никола Ракитин”, тя отрано сътрудничи със свои творби не само в местни, но и в престижни столични литературни издания. А от началото на 90-те години навлиза със силно впечатляващи самостоятелни книги в българския творчески поетичен свят. С изключително радушен прием се посрещат първите ѝ стихосбирки: „Неотменима среща”, „Натежали тайни”, „Мълчанието на тревите”, „Знамение” и други заглавия, които я наредиха сред най-надарените творци в съвременната ни поезия. Занимава се и с преводи на руски и сръбски автори. През 2020 година издаде една чудесна монография, посветена на Никола Ракитин – „Луната – кърваво лале”. Това е първото и единствено досега издание от този род, което обогати историята на българската литература.
Следя отблизо творческото ѝ развитие и съм приятно изненадан и от навлизането ѝ, при това на високо професионално ниво, в сферата на родната белетристика с появата и на дебютната ѝ прозаична творба „Диви вишни за Задушница”. Изданието се състои от 33 разказа, които представляват своеобразно тематично пъстроцветие. Те са плод на интересни съпреживявания и творчески хрумвания, но всички са пропити от дълбок хуманизъм, горещо съпричастие, състрадание и съчувствие към човека, изпаднал в беда. Валентина Атанасова е творец с ненаситна любознателност и сетивата ѝ са изключително чувствителни, улавят най-малките детайли не само от нашата действителност, но изпитват неукротим пиетет и към историческото ни минало не само под българско небе, но и към българските следи извън границите на днешното ни отечество. В тази насока твърде характерен е разказът „Остров Свети Ахил”, обгърнат сякаш завинаги в прегръдката на буйна зеленина от Преспанското езеро. Авторката е щастлива, че се докосва до едно от скъпите места на отколешната българска твърдина, за жалост, останала завинаги извън границите на родината ни. Вълнението ѝ от този своеобразен живописен рай я кара да пристъпя с рядък трепет и в знак на почит коленичи със своите сподвижници пред гроба на последния голям цар на Първото българско царство – Самуил, рухнал покосен от злощастната участ на хилядите си ослепени войници от византийския император , останал завинаги с позорното си име „Василий – българоубиец”.
Силно съм впечатлен от благородните усилия на Валентина Атанасова да ни отвежда все сред обитателите на днешното социално дъно, което ни потиска не само от присъствието си по улиците, при кофите за смет, пред гробищата, дори и в болницата. Ето я и изтормозената селска труженичка Тана, чиито тежки, непоносими преживелици я спасяват от голямото тегло в „Среднощен спомен”. Преживяла последиците от два адски брака, с пет деца, тя е бита до припадък от обезумял мъж и с болен, измръзнал крак търси лечение при хората с бели манти. Болките ѝ са непоносими и не я оставят на мира ден и нощ. От връхлетялата я злина единствено ръка ѝ подава ведър сън, който я препраща в младите ѝ години на полето. Тези щастливи мигове, макар и насън, я освобождават поне за малко от жестоките набези на неумолимата съдба.
Подобно на Диоген, Валентина Атанасова, търсейки човека днес, за да го извиси в обезчовечаващото ни общество, не остава чужда и за лошия отпечатък на престъпността върху психическото здраве на нашия съвременник. Човек наистина потръпва, когато се потопи в неспокойните страници на разказа „Кристина и слънцето”. Напразно младата Кристина е потърсила семейното си щастие в дом, разтърсван от адска жажда и ламтеж за имоти. Новият ѝ съпруг Фори е бесен, че бащата отказва да му препише всичкия им имот, лишавайки родната си сестра. Обезумял, грабва тежко желязо и поваля несговорчивия си баща мъртъв на земята. Снахата е изумена и незабавно напуска окървавения дом на безразсъдния си престъпен съпруг. Съкрушена от зверската разправа, тя намира спасение в слънцето, което ще грее тъжно и през този, и през следващите дни.Поведение, което не е изолирано явление и съпътства днешните ни напрегнати дни. Затова и перото на авторката не остава безразлично към човешката неправда, ратувайки за топлина и взаимно уважение, подлага на заслужен прицел низостта и падението, унижаващи човешката личност и нейното достойнство.
В сюжетно-тематичен план, както споменах и в началото, творбите ѝ се характеризират с многообхватност. А това се забелязва и от имената на различните разкази: „Кокичета”, „Заемът”, „Дете-индиго”, „Пироманът” и др.
Намирам за достойнство показаното умение на авторката да подхожда професионално при изграждането на образната система, прибягвайки до услугата на подходяща речева характеристика на типажа, поднесен в хармония с околния пейзаж. А не бива да се забравя, че авторката притежава натрупан творчески опит и солидна литературна грамотност, които са ѝ позволили да ни предложи актуално четиво, обогатяващо съвременната ни белетристика.