ВИК
Какво отчайващо нехайство… Отиде си и този ден.
И нищо… Глупав и изчерпан… От себе си съм отвратен.
Не ми се пише… Няма смисъл… И кой ли ще го прочете…
Какво съм вече: детски старец… или пък старческо дете…
О, господи! Несправедлив си! Не се боя… не ме е страх…
Отдавна вече ми е време… Все пак достатъчно живях…
Все пак една любов изпитах… И два живота подарих…
Все пак достатъчно написах… Но нищичко не промених…
Тук вече няма нищо ново… И скучно е… И всичко знам…
Дори ме мъчи нетърпение… Какво е Там… какво е Там…
Но пак… но все пак… И внезапно… Но как?.. Но въпреки това
един досаден бръмбар бръмва във летаргичната глава.
В ушите… През носа… И хвръква… И аз след него – сляп и глух…
И си възвръщам постепенно и зрение, и вкус, и слух…
Илюзия… Нали?.. Но нека… Макар и кратка… И за миг.
Но нека чуят за последно отново младия ми вик…
Във въздуха… И да остане… Такъв… Тотално замразен…
И някой… Може би… не зная… Ще го открие някой ден…
СЪНЯТ
Сънят… Врата към невъзможност, която тайно се отключва…
И влизам… Сам съм и единствен… И се омесват във едно
това, което се е случило с това, което ще се случва…
Вълшебен хляб… И ме замайва вкусът на златното брашно.
Сънят… И влизам тихо в стаята за свиждане със мойте мъртви.
Не се учудвам… Те са истински… Възкръснали… От кръв и плът.
Добре изглеждат… Ето, мама… Баща ми… Млади и безсмъртни…
Приятелите ми… А мислех, че с тях съм за последен път.
Сънят… И аз… Красив и силен… И любовта ми незаконна.
Театърът… И моят „Хамлет“… Цигара – фас – цигара– фас…
Актьорите… И премиера… Аплодисментите… Поклона…
И нощните заспали улички на стария добър Бургас…
Сънят… Rеcycle Bin от файлове, изтрити уж, но съхранени…
Надничат в кошчето… Потъват отново в неизвестността…
Сънят… Нечаканите срещи… Сънят… Нетрайните промени…
Сънят… Сълзата на живота… Усмивчицата на смъртта.
ЗЕМЯ, РОДИНО НАША
Ах, ти си толкова мъничка… И толкова голяма…
Еднаква е и е различна човешката ни драма.
Бих искал някак си за малко… За първа и последна
приумица една такава… Отгоре да погледна.
Но няма начин, мила моя… Не мога… И не смея…
Нали все още съм си тука… И искам да живея…
А кой го знай дали пък после… Но кой ли да ми каже…
Натрапчиво и упорито сънувам си го даже.
Такава си… Една и съща… Със дребнички поправки…
И щъкаме по теб… Човеци… Като нищожни мравки…
Събрани в общия мравуняк… И трупаме… Пилеем..
Рушим… Изграждаме отново… Умираме… Живеем…
Дали онези НЛО-та… във своите капризи
отбиват се при теб за малко… Космически круизи.
Действителност, или легенда… Какъв им е маршрута…
Дали за нас – хиляда века… За тях – една минута.
Но нищо… Нека си остане тук отговорът – таен.
Прозрял го е все пак донейде великият Айнщайн.
Защо все търсим да надникнем зад звездните кулиси,
когато знаем, че от нас пак нищо не зависи.
Земя… Родино наша скъпа… Прашинка във всемира…
Единствена… Не може никой от теб да емигрира.
Не можем никога да счупим прекрасните окови.
Нали завинаги съдбата във теб ще ни зарови.
НЕ МИ СЕ УМИРА
Дърветата смъкват зелени премени.
Умират цветя и треви осланени.
Прастар кръговрат… Нали пак ще поникнат.
Живот… После смърт… После пак… И ще свикнат.
От черната пръст, ах животът извира…
Не ми се умира… Не ми се умира…
Не исках съдбата да предизвикам,
„Не ми се умира“ все пак ще извикам.
Защо да го крия и да се преструвам,
когато признавам, че се страхувам,
Да, чел съм и зная за славни герои
умиращи храбро за каузи свои.
И други… С омраза и мъст заредени
и фанатично самовзривени…
Но аз съм от тези нормални… страхливи…
Които се радват, че още са живи…
И вперили поглед натам, в небесата
не щат да се върнат обратно в земята…
Това стари братчета… стари сестрички
признайте, че всъщост го мислите всички…
И всеки във своята земна квартира
шепти всяка вечер: „Не ми се умира“!
А аз всяка сутрин си пиша домашно:
„Дори да се случи, не е толкоз страшно.“
ЛУНАТА
Ти беше детската загадка… Ти… лампионът на небето…
И кой те палеше, се питах… Със любопитство… И със страх.
Една загадъчна пътека… От тук до края на морето…
И мамеше ме нелегално… И плувах цял във златен прах.
Изглеждаше така достъпна… Но винаги недостижима…
И постепенно се превърна в един необходим декор
на Любовта, която вече открила беше, че я има…
Опасна сводница… Отгоре… Над нас… И бдителният взор…
Изменчива… Непостоянна… Ту цяла… Ту наполовина…
Ту скрита гузно… И надничаш зад сиво облачно перде.
И все така… И всяка вечер… Над нас… Година след година…
И кой годините ще върне… И за кога… И за къде…
И вече някак развенчана… Разголена… Обезчестена…
Настъпана веднъж завинаги от първия човешки крак…
И цялата във грозни кратери… Прашинка в черната вселена…
До скука вече разгадана… Ала единствена все пак…
Обичам те… Такава… Нежна… Тъгуваща… Меланхолична…
С лице, изпъстрено от бръчки и лунни старчески петна…
Луна, усмивчице последна… Здравей, прекраснице двулична…
Ще дойда някой ден да видя при теб обратната страна.
ТИ , МОЯ СРЕБЪРНА ЛЮБОВ
Остана още малко време
И все така… И съм готов…
Кой би могъл да ми отнеме
теб, моя сребърна любов!
Ръка в ръка… И извървяхме
пътеки… планини… поля…
И бавно, бавно остаряхме…
Опасно бе… Но оцеля!
Превързах старите ти рани…
Задава се противник нов…
Последен… Зъл… Но пак ме браниш
ти моя сребърна любов.
Различна… Хладна… И гореща…
Бъди… Каквато и да си…
И пръстите ти пак усещам
по сребърните ми коси…
Завиваш ме със одеало
И под вълшебния покров
прегръщаш старото ми тяло
ти, моя сребърна любов.
Ти… Някога… Красива…Цветна…
Спомни си оня час нелеп!
Нали уж беше мимолетна
случайната ни среща с теб?
И знай…Завинаги съм скътал
две снимки в стария алков.
Ела…Ще продължим по пътя
с теб, моя сребърна любов!
ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА
Как ми се иска да е силен… Да е сплотен народа….
Напразно… Няма да се справим с човешката природа.
Опитвам се да проумея сегашната омраза.
А любовта… Самотно цвете увяхва на перваза.
А толкова сме малко всъщност… И пак не можем… Жалко!
И ставаме от ден на ден… О, ужас!.. Все по-малко…
Такава ли ни е съдбата… Дойде уж свободата…
Напразно… Цели сто години как брат убива брата…
Къде са светлите, прекрасни, забравени завети
които с кръв ни завещаха убитите поети?
Разстреляни и изгорени… И нямаме ли памет?..
И как фалшиво… в тяхно име…съзнателно ни мамят…
Такива ли сме по рождение?.. Такъв ли е човека?
Все още никой не го знае… Какъв? От памтивека…
Дали от дивите маймуни са неговите гени…
Или от двойка извънземни и предопределени.
Не ми се мисли… Няма смисъл… Извечната загадка!
И кой ли ще я разгадае… В безкрайността ѝ кратка.
А ми се иска да е силен… Да е сплотен народа…
Но как да променим във нас човешката природа.
България! Родино моя! Разкъсана и малка!
Поне не разрешавай, мила, да бъдеш залъгалка
и частна собственост на чужди, подмолни интереси…
Огледай се… И освести се… И проумей къде си…
И събуди у нас отново любов, а не омраза.
И цветето полей със сълзи на радост… На перваза…
И аз…Един от всички… Искам тез думи да ти пратя.
Нали сме българи… От нине до днес… Сестри и братя!
А БЯХМЕ МЛАДИ…
А бяхме млади… Бяхме млади…
Красиви бяхме… Беше… Бяхме…
С главите чупехме прегради…
Ръце размахвахме… Летяхме…
Не се замисляхме излишно…
Направо към целта… Нарочно…
И откровено… Нищо скришно…
В едно – наивно и порочно…
Любов! И времето залитна…
Побърка ни съвсем…Изцяло…
Любов прекрасна… Ненаситна…
В нетърпеливото ни тяло…
Момчета… С яростни хормони…
Момичета… С гърди наболи…
Без свян… Без разум… Без фасони…
Първични…Чисти… Страстни… Голи…
Нима било е… Беше… Бяхме…
Простено ни е… Бяхме млади…
Как неусетно остаряхме!
Без лудости… Без изненади…
Нормално е да не мечтаем…
Напук на всяка съпротива…
Да си мълчим и да си траем
пред явната несправедливост.
Годините… Едни и същи…
И си отиват безвъзвратно..
Е, кривваме все пак от къщи,
но се завръщаме обратно…
И все пак нещо се обажда
от младостта…Внезапен спазъм…
И ни обхваща смешна жажда
да учим младите на разум.
Натрупан опит…И сме длъжни…
А межу нас стоят прегради…
И ми се плаче… Болно… Тъжно…
А бяхме млади…Бяхме млади…
ВСИЧКО ЩЕ ИЗПИТАМЕ…
Ах, първата ми книга: „Всичко ще изпитаме“!
Пророчество нахално… Но не си вярвах сам.
А ето, че се случи… След дългото ми скитане……
И толкова години… И малко ме е срам…
Един след друг си тръгват моите връстници…
А аз съм се запънал… Магарешки инат!
И още ме измъчват старите амбиции.
И хич не ми се скъсва със тоз банален свят.
Познавам го ужасно… Предричам го жестоко…
Не ме учудва нищо във тоз завършващ път.
Изпитах всичко вече… Знам своята посока…
Единствено възможна… Нагоре и отвъд.
Нагоре! Не на долу! Насилвам се да вярвам…
И търпеливо чакам… Не питам до кога?
И право да си кажа – чудесно си прекарвам…
Живея си за днеска… За тук… И за сега…
Така че общо взето оправям се прекрасно!
Със всичкия съм си… Почти като преди.
И никакъв компромис! И нека сме наясно –
не давам вече никой Там да ме пререди!
ЗАЩО НЕ ТЕ СЪНУВАМ, МАМО
Защо не те сънувам, мамо? Защо не щеш да те сънувам…
А всяка вечер се надявам… Поне за малко… И тъгувам…
Събуждам се… И ми е празно… А ти си толкова далече…
И пак… И пак… И пак те чакам… В съня… До следващата вечер…
Ах, как ми трябваш, ако знаеш… Макар за миг да те целуна…
Знам, миличка, не ти е лесно да се придвижваш със бастуна.
И няма как при теб да дойда като преди… Във 6 със влака…
Като сега, когато вече почти се е разпръснал мрака…
Закуската ми е готова… Ти цяла вечер не си спала…
И сядаш срещу мен… И чакаш… Не те намирам остаряла…
Три месеца… Студентска сесия… Завърши пак… Благополучно…
Подробно ли да ти разправям? Нима не ти е вече скучно?
Годините минават бързо… И пак ме няма… Пак ме няма…
„Какво ли прави моят Дечко във тази столица голяма?“
А „твоят Дечко“ оцелява… Добре сме… Нямаме проблеми…
Какво да ти разказвам… Знаеш… Дошъл съм пак за малко време…
Защо не те сънувам, мамо… А те очаквам… Съжали ме!
Със три правнучета си вече… Едното носи твойто име.
Защо не идваш… Сума време… Нима не искаш? И за кратко?
Поне това да ми разкажеш… Дали сте заедно със татко?
Събуждам се… И всяка сутрин гадая… По какви причини?
А точно вчера те надминах по месеци и по години.
Сега съм в теб… Сега усещам какво ти е било тогава…
Признавам си… Почти не искам да мисля колко ми остава.
Да знаеш… Ще ти се разсърдя… Защо отказваш упорито?
Нали на всякоя Задушница те черпя с вино и със жито…
Знам, че за мене се тревожиш… Знам, че отлагаш търпеливо
деня когато с тебе двама ще си говорим пак на живо.
БЪЛГАРИЙО, ЕДНА ЕДНИЧКА…
Наслушах се на думи умни…
Нагледах се на кадри пищни…
Едни и същи… Все тъй шумни……
Изтъркани… Многогодишни…
Парад… Войничета във строя…
И марш… Синхронни като кукли.
Любима моя… Малка моя…
Къде си всъщност… Там ли? Тук ли?
Щастлива ли си днес? Едва ли…
Защо е тъжно, мили Боже…
И президент и генерали…
И премиер… Министри тоже…
А там, във дъното – Народът…
И зад преградата кибича.
На изхода или на входа…
Не знае сам, че те обича…
Години… Толкова познато…
Ту се ядосва… Ту се вайка…
Обича те неосъзнато…
Тъй както се обича майка…
Българийо… Една едничка…
Дай знак… Дали си уморена…
Дали не си съвсем самичка
на тази европейска сцена?
Как търпеливо се стараеш…
И изпълняваш свойта роля…
Красавице!.. И днес играеш…
Послушно… Не по своя воля…
Такава ти била съдбата…
Друг вместо тебе да решава.
Интрига….Толкова позната…
Обичам те… Макар такава.
Нещастна… Унизена… Бедна…
Но жилава и издържлива…
Ти… Наша първа и последна…
И жива още!.. Жива! Жива!
МЪЛЧИ НАРОДЪТ
„Мълчи народът…“
Христо Ботев.
Вечно протягаме празната шепа.
Чакат ни вкъщи гладни деца.
А от екрана ни гледат свирепо
страшно доволни охолни лица.
Всеки за собствена своя изгода
най-безогледно си прави пиар.
Дрънка от името на народа.
Номер изпитан…Уви! Номер стар.
Номер уж вече на всички ни втръснал.
Номер еднакъв… Но хваща дикиш.
Мили народе… Вече е късно…
Гледаш… И слушаш… И още търпиш.
Ти ли си този… С хайдушкото знаме…
Ти – непокорен… Ти окрилен…
Ти… Смел потомък на Левски и Даме…
Жалък… Разпънат… Разпеторен.
Мълчи народът… Гледа и слуша…
Уж депутати… Простак до простак…
Как са се хванали гуша за гуша
да си напълнят гушите пак.
Мълчи народът… И сякаш дреме…
Не се намесва… Въпрос на чест.
Но му приписват от време на време
някой уж масов мизерен протест.
И Парламентът… Пълен е входът…
И всеки бърза да се отличи.
Мълчи народът… Мълчи народът…
Няма ли край… До кога ще мълчи?
