НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ, поет драматург и режисьор:
ОТ СЕБЕ СИ НЕ СИ ОТИВАЙ!
-И ние с теб не сме пили и пели около маси по разни поводи, но в храма на словото сме отдавна заедно. Аз познавам открай до край вапцаровски огнената и димчодебеляновата обагреност на твоята поезия, на която съм искрен пленник още с първата ти стихосбирка „Всичко ще изпитаме“. А и ти в една случайна наша среща ми каза ласкави думи за мои стихове. Но, когато и да е ставало дума за теб, винаги съм отсичал – Недялко Йорданов е една от емблемите на вечното българско слово. Да, да – на словото, защото то е коренът на всички словесни жанрове – поезията, публицистиката и есеистиката, на прозата и драматургията. А ти си майстор в ковачницата на всички тях. И понеже най-синтетичното, най-трудно и най-съвършено е поетическото изкуство нека започнем с него. Как се почувства когато през 1963 година се появи първата ти книга?
– Първата ми книга беше едно голямо изключение за времето си. Бях едва на 23 години, а в нея имаше стихотворения, написани дори пет години по-рано. По принцип съществуваше едно желязно правило, поетът трябва да навърши 35 години, за да кандидатства за член на СБП. Същото се отнасяше и за първата стихосбирка. Моята първа книжка се казваше „Всичко ще изпитаме“ и в нея повечето стихотворения бяха любовни. Може би точно за това тя видя бял свят почти веднага, защото редакторът ѝ Добри Жотев се разчувства и ми призна, че в момента е много влюбен в една жена, която много харесала моя ръкопис. Когато книжката излезе, бях вече учител в Малко Търново по свое желание и това го пишеше в биографията ми на последната страница. И стана чудо. Всеки ден пощаджийката на градчето ми носеше в училището десетки писма от цяла България. Все от млади хора, очевидно влюбени. Така, без да искам, се прочух сред моето поколение.
– И ти помниш – в ония трудни, сложни, но и красиви времена най-голямото събитие в живота на поета бе появата на първата му книга. Наричаните „големи“ от априлското поколение следяха под лупа изявите на идващите подир тях млади поети, най-добрите от които бяха разселени в така наречената тогава „Втора априлска вълна“. Най-нетърпеливите търсачи на нови имена бяха Георги Джагаров, Евтим Евтимов, Любомир Левчев и други. Кой ти се зарадва най-много, какво беше ехото от това събитие за теб, как се отнесе критиката?
– Истината е, че ме поощри да пиша Георги Джагаров. Бях 17 годишен, приет да следвам дипломация в Москва. Случи се така, че той живееше в един софийски блок, където бях отседнал преди да заминавам. Показах му ученическата си тетрадка със стихове и той ми каза нещо, което запомних за цял живот. „Ти не ставаш за дипломат. Ти си поет.“ И аз се отказах от дипломацията. Записах българска филология. И оше на първата година на едно литературно четене ме поздрави Радой Ралин. И оттогава – 1958 година си остана най- добрият ми настойник и приятел за цял живот. Младата критика в лицето на Атанас Свиленов и Светозар Игов посрещна възторжено първата ми стихосбирка. Но имаше и обвинения на други критици /не помня имената им/, че това е дребнотемие, че липсва гражданска ангажираност.
– Истината е, че имаше възторжени одобрения, но и традиционно мълчание от някои завистници, но „Всичко ще изпитаме“ беше кръщелното ти свидетелство и ти бе признат за талантлив поет. Какво беше твоето усещане за значимостта на тази твоя първа творческа рожба?
– Не съм имал специално усещане. Това си беше моят любовен дневник, а и тъгата по моя баща, който изгубих, когато бях едва 7 годишен. За това втората ми книга се казваше „Едно дете говори с баща си“. Тя получи годишната първа награда на читателите, но няколко години след това беше забранена. Почти след 15 – 20 години беше реабилитирана.
– И вече няма път назад, а все напред и напред, за да превземаш и изминеш дълги разстояния по своите творчески пътища, а жалони по тях са многобройните ти книги – все впечатляващи, талантливи, утвърждаващи думите за теб – една от емблемите на българското поетическо слово. Не е възможно да изброим само, камо ли да се спираме на всяка твоя книга в различните жанрове, а ще си позволя няколко въпроса за сродяването ти със словото, за майсторлъка в боравенето ти с него, за спечеленото доверие и признание от читатели, публика и взискателна критика. И все пак – нека припомня само – имаш цели 48 стихосбирки, а едни от най-любимите не само на мен, но и на неизброими читатели са стихосбирките ти: „Младостта си отива“, „Любов необяснима“, „Остаряваме бавно“, „Не остарявай, любов“, „Момчето, което говори с морето“ и други. Венецът на поетическото ти творчество е внушителния том събрана поезия – „Цял живот“. Какво ти говорят стихотворенията в него?
– Когато реших да събера всичките си стихотворения от ученическите си тетрадки до днес, останах изумен от цифрата 1200. От време на време се зачитам в някои от тях и имам чувството, че друг един човек ги е писал. Това се цели 70 години – от 15 до 85 годишен. Това е всъщност моят живот. Моят вътрешен живот. Защото иначе излезе моята автобиография, в която разказвам подробно какво се е случвало с мен през всичките тези години. Тя се казва „Житие и страдания грешнаго Недялко.“
– Между посочените 48 стихосбирки не са сатиричните сборници за популярния не само между студенти, поети и писатели в ония времена Трендафил Акациев. Кажи няколко приказки само за този пленителен, оригинален образ и герой, чийто „акушер“ си и ти. Защо беше толкова популярен? Само вестникът „Софийски университет ли допринесе за това?
– Когато дойдох в София от Бургас като студент първи курс българска филология веднага се сприятелих с няколко поети от моята специалност. По това време сред първокурсниците особено популярен беше стенвестникът „Трън“, чието издаване ние наследихме от по-големите. Главен герой в този стенвестник беше един измислен поет Трендафил Акациев под чието име пишеха Емил Стоенов, Зафир Иванов – Фирко, Георги Ведроденски- Мортус, Петър Караангов, Александър Миланов, Иван Баджев, Георги Ивчев, Григор Чернев… Ние с Григор Ленков, Атанас Мочуров, Янко Димов, Стойчо Стойчев, Борис Костов, Ваню Вълчев, Матей Шопкин, като поехме щафетата и я продължихме. Трендафил Акациев беше пародия на конюнктурната поезия и наистина имаше голям успех в тези години 1957- 1961 на студентските литературни четения в аудитория 65 на Софийския университет. След това заглъхна и беше почти забравен. Болеше ме от това и, когато отидох в театър „Възраждане“ през 1990 година, написах цял спектакъл „Трендафил Акациев – поет на социализъма и демокрацията“, в който ролята на поета поверих на Тодор Колев. Успехът беше огромен. След като Тодор замина за Канада, продължихме с Павел Поппандов и още един спектакъл – продължение на първия.
– Все ми се струва, че няма да има време, в което при случаи да отминаваме болезнената и горда тема за твоя баща. Посвети му през 1964 година стихосбирката „Едно дете говори с баща си“, а през 1992 и 2014 година издаде документалната си книга „Истината за моя баща“. Какво преживя когато научи историята за него и какви са уроците за теб, връщайки се днес към нея?
– Баща ми има жестока биография и не мога да си представя как все пак е оцелял, как е намерил време да ме създаде, да оцелее със смъртната си присъда през юли 1944 от фашистите, да поживее щастливо с майка ми едва две години и половина, да се роди братчето ми Чавдар, да бъде умъртвен пред очите ми с една инжекция от партийния лекар д-р Тенев, да му устроят грандиозно погребение, да кръстят кораб и улица на неговото име и три години сред това да го обявят посмъртно за народен враг. Само ние с майка ми си знаем какво ни е било през тези 5 позорни години, когато тя беше уволнена и изключена от партията, а аз бях сочен като син на предател. Реабилитираха го, отново кръстиха улицата и кораба на името му, а след 10 ноември 1989 г. отново смениха името на улицата, а корабът потъна от старост. Всичко това, без да съзнавам, ме е закалило някак си в живота, за да посрещна следващите премеждия, които преживях.
– Неизбродни са творческите пространства Недялкойорданови. Книги и пиеси за деца, документални и други. Особено силни са мемоарите ти: „Моят Радой“, „Житие и страдания грешнаго Недялко“, „Сбогуване с Бургас“. Как ти лично ги оценяваш и какви са ти впечатленията от съвременната мемоаристика – има ли я, няма ли я и… какви спомени имат поколенията, които родиха годините на демокрацията?
– Може би съм наследил от баща си чувството за памет, защото като него от ученик съм си водил дневници. Имам няколко дебели тетрадки, изписани с ученическия ми почерк, а след това и безброй календарчета- бележници, в които съм накратко фиксирал разни събития и случки. Всичко това, когато вече много остарях реших по някакъв начин да го разкажа. Разказах живота си в четири книги, които наскоро обединих в една и не случайно я нарекох на името на житието на Софроний Врачански – първата мемоарна книга в нашата литература. Напоследък излязоха доста такива книги – спомени, особено на певци и певици, но повечето не са написани директно от самите тях, а са документирани разкази и интервюта от журналисти.
– А драматургията ти? Та тя е също талантлива, съвременна и ярка като поезията ти. Само реализираните пиеси с твоето име са 21, като успешният старт към театралните сцени е на пиесата ти „Ние не вярваме в щъркели“. И тук имам свои любими заглавия: „Мотопедът“, „Любов необяснима“, „Имате ли огънче?“, „Довиждане до другия живот“ и други. Ти си знаеш какво изкуство е драматургичното, с какво те привлече то и защо му остана верен до днес? Кои са най-милите, най-скъпите ти пиеси?
– Много дълго ще стане, ако разкажа за съдбата на моите пиеси. Всяка от тях, особено първите три, има почти скандална биография. Но така или иначе няма български театър през всичките тези 60 години, който да не е играл моята драматургия. Играни са и в много европейски страни. Най-популярната моя пиеса в чужбина е „Убийството на Гонзаго“ – моя версия на „Хамлет“, който някога поставих като режисьор в Бургаския театър. Тя е популярна особено в Русия, играна в над 20 театъра, Франция, Белгия, Румъния, Украйна, Беларус, Грузия, Турция… Японският театър „Субару“ направи една интересна постановка, определена като спектакъл на годината в Токио и гастролира с нея в България. Самият аз съм поставил пиесата два пъти – в Бургас през 1988 г. и в Народния театър през 2011 г.
– И талантлив режисьор си, към тази сложна и трудна постановъчна работа кой те насочи и те сроди с нея? И – кои от своите постановки никога няма да забравиш?
– Много ме хвалиш. Наистина имам за всичките свои години в театъра над 70 постановки, най-много в Бургаския театър и в театър „Възраждане“. Не се отказвам от никоя от тях. Получих режисьорско звание , макар че не съм завършил ВИТИЗ още през 1974 година на Националния преглед на театрите за постановката „Любов необяснима“. Често си спомням за своя режисьорски гастрол в един прекрасен полски театър в Лодз с моята пиеса „Развод“. Бях почнал репетиции и в Ленинградския театър на комсомола на Генадий Опорков с „Имате ли огънче“, но българската цензура, която съществуваше тогава, забрани постановката при готови декори и костюми. Това беше втори уникален случай – да забранят от България постановка в Русия. Така стана с „Ние не вярваме в щъркели“ в театъра на Завадски „Моссовет“.
– Моите въпроси няма да свършат току-така, ами нека те помоля да ни запознаеш накратко с твои телевизионни постановки, с реализирани документални филми – 15 на брой, режисьор и сценарист на кои филми?
– Мислиш ли, че това ще бъде интересно на читателите. Все пак една малка статистика. Имам две театрални телевизионни постановки „Старецът“ и „Любов необяснима“, водещ съм на три детски сериала, режисьор съм на телевизионния филм „Кажи ми, Кармен“. Това в БНТ. А в бургаската телевизия СКАТ имам наистина двайсетина документални и автобиографични филми, както и един сериал „Има нещо гнило в Дания“. Всичко това може да се види в моя Ютуб.
– Талантлив, та талантлив – във всичко, до което се докоснеш и му отдадеш труд, време и любов. С професионално звучене е авторската ти музика за театрални спектакли и на песни по твои стихове. Трудно ли е да се композира такъв профил музика и как ти дойде на ум и с това да се захванеш?
– Виж, това е нещо, с което се гордея. Особено с моите авторски песни. Правил съм рецитали в почти цяла България и в доста страни по света. През септември 1989 година, в самото навечерие на промените имахме съвместен рецитал с Булат Окуджава в Москва. С Булат си останахме приятели до края на живота му.
– Силно ме впечатлиха шестте диска с изпълнения твои и на актрисата Ивана Джеджева. Ах, тази щастливка-талантливка Ивана, с която вървите из житейските и творческите си пътища с допрени, духовни, топли рамена! Какво е тя-жената в живота ти и в изкуството ви?
– Ивана е жената на живота ми. Вече 58 години сме заедно. Преминахме през много премеждия, тя понесе твърде много изпитания с мен, но любовта ни издържа във времето. Едва ли има друг случай една жена да има толкова стихотворения, посветени на нея. На всеки неин рожден ден от 1958 година до сега аз пиша по едно стихотворение за нашия съвместен живот. Тя има над сто роли в театъра, половината от които са под моя режисура. С нея и с моя приятел и страхотен композитор Хайгашод Агасян сме имали над 500 рецитала в България и чужбина. В момента тя е подложена на тежко изпитание, но надявам се, че ще го преодолее.
– Знаем, че пиесите ти са преведени и поставяни в 21 държави. Би ли изброил в театрите на кои страни те са видели своя сценичен живот?
– Щом държиш на това, ще се опитам да си припомня. Освен тези девет, които ти казах за „Убийството на Гонзаго“ другите мои пиеси са играни в Германия /ГДР и ФРГ/, Полша, Чехия, Словакия, Македония, Сърбия, Унгария, Азербайджан, Финландия, Литва, Латвия…
– Името ти в сборника „Бардовете на Европа /2007 г./ е до имената на музикални светила като Жулиен Грего, Джино Паули, Булат Окуджава… И на кои още?
– Задаваш ми въпроси, на които ми е малко неудобно да отговарям, защото имената на авторите наистина са много по-големи от моето име на поет- певец. Това са Булат Окуджава от Русия; от Италия – Джино Паоли; Херман ван Веен от Германия; австриеца Лудвиг Хирш; Иржи Сухи от Чехия; французина Жулиен Греко; именития шотландец Донован, а представител на Швеция е Ян Андерсон.
– И нещо, също много значимо – в продължение на 45 години си изнесъл над 1000 концерта и рецитали. В кои градове у нас и в чужбина?
– Това е невъзможно да се изброи.
– Ти продължаваш да си една от емблемите на българската култура и на родното изкуство в тия бездуховни времена. А за високо оценената ти творческа дейност получи признания и високи отличия. Достойно заслужи ордените „Кирил и Методий“ – първа степен, „Стара планина“, и отличието “Златен век–огърлие“. Носител си и на наградите, хайде ти да кажеш на кои…
– За срамотите май не остана награда, която да не съм получил.
– Дали би бил толкова богат и достоен животът ти, ако не си се родил в Бургас. Можеш ли да гадаеш или знаеш отговорът. Разделял ли си се, макар и за миг, с мисълта за него? Какво е впрочем той за теб? И ще има ли „Сбогуване с Бургас“, каквото е заглавието на едноименната ти мемоарна книга?
– Няма друг такъв град в България с толкова много имена на големи хора на изкуството. Нека изброя част от тях: Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Райна Кабаиванска, Емил Чакъров, Христо Фотев, Петя Дубарова, Георги Баев, Стефан Диомов… Някога, в далечната 1990 година заживяхме с Христо в София, но никога не съм прекъсвал обичта си към Бургас. Горкият Христо, погребахме го в София, но остана един негов паметник срещу морето. Нека не звучи трагично, но аз съм заклел близките си хора, да ме има при баща ми и майка ми в Бургас.
– Да завършим с кратка блиц-анкета, сътворени от непрежалимия Тодор Коруев:
– Как започва един твой ден?
– В Бургас през лятото на плажа. В София – на компютъра.
- И как преминава най-често?
- Слава богу различно. Без особена повторяемост.
- Кога си лягаш и кога ставаш?
- Лягам късно, ставам рано. Вече нямам време…–
- Каква е представата ти за силна воля?
- Да събера сили и настроение, за да отговоря на твоите въпроси.
- Имаш ли висока работоспособност, да пишеш по 10-12 часа в денонощието?
- Случвало се е, когато пиша пиесите си. За поезията – най-много час-два.
- Нещото, в което вярваш абсолютно?
- Че ще се срещна след време с най-близките си хора, които си отидоха преди мен.
- Човекът, който ти е повлиял най-силно?
- Моят баща, макар че бях 7 годишен, когато го изгубих.
- Кога плака за последен път?
- Плача си често, но само вътрешно.
- Любима музика, песен?
- Много са.
- Какво е за теб истинското щастие?
- Щастието на най-близките ми хора – Ивана, синовете ми Асен и Недялко, двете ми внучки Тамара и Кина и внукът ми Самуил.
- Кой жив човек уважаваш най-много?
- Не са малко и не искам да правя класация.
- Кое качество харесваш най-много у мъжете?
- Мъжеството.
- А у жените?
- Женствеността.
– Кои са любимите ти имена?
– Гореизброените
- Коя е любимата ти фраза?
„От себе си не си отивай“.
- Има ли въпрос, на който не искаш да отговориш?
- Зависи от въпроса.
- Знае се, че талантът не е случайно чудо. И ти си орисан „свише“ от това чудо. Как носиш ореола?
– Не ми отиват такива определения. Предпочитам нормален живот и по-възможност почти анонимен.
Разговора води Петър Андасаров