РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Анжела ДИМЧЕВА
„Пепел от мислеща тръстика“
Не само светът се крепи на обичащите, цялата природа проповядва любов. Но как тази любов да протече като електричество през хилядите изписани страници, оплодили стремежите, волята, перото на един писател? Многопластовите сюжети, оживяващите с греховност или саможертва персонажи, драматичното действие и избухващите развръзки в романите на Неда Антонова притежават именно тази движеща сила – любовта. Затова не е случайна появата на сборника от философски фрагменти и афоризми „Пепел от мислеща тръстика“, чрез който писателката извлече есенцията от дългогодишното си превъплъщаване в десетки образи от българската историко-културна канава и така формулира сентенцията „Човекът е Ноев ковчег и във всеки от нас се крие спасен светът“. Но всъщност Ноевия ковчег тук е символ на любовта. Това е основното послание, обгърнало четящия човек, разлистил изящното томче „Пепел от мислеща тръстика“.
Какво удоволствие и жажда за четене донасят книгите на нашата видна писателка ще разберем от факта, че тиражите се изчерпват бързо, а премиерите събират стотици фенове на нейното перо. Радостно е, че през последните години тя си партнира успешно с ИК „Хермес“, която преиздаде 5 от така търсените нейни романи. От 2010 г. насам Неда Антонова сътвори литературен паноптикум от знакови исторически фигури, създавайки реалната романна фикция за живота на Царица Елеонора Българска, за непозволената любов на Ботев и Венета, за Преподобната Стойна, за Васил Левски и Паисий Хилендарски. Много бързо тези книги се превърнаха в хитови заглавия, които вече се изучават в извънкласната програма в гимназиалното образование. Във фокуса на този творчески портрет са най-новите издания на „Хермес“: романите „Царица Елеонора Българска“, „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“, „Първия след Бога“ и „Елегия. Когато баща ти е цар“, както и философско-афористичния сборник „Пепел от мислеща тръстика“, на чиято титулна страница ни посреща мисълта на Блез Паскал „Човекът е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика“.
А вложеното от сърцето и мисълта на Неда е толкова значимо, че предизвиква у читателя учудване, възхищение, пристрастяване към нейната образност, преплела библейски, хуманистични и етно-фолклорни мотиви. По дълбочина и проникновение тези кратки фрази, поетично-артистични фрагменти, афористични изригвания и психологически витражи на времето са достойни съперници на „Мисли“ на Блез Паскал и класическите афоризми на Оскар Уайлд. Ако трябва да ги сравним с Далчевите фрагменти, ще цитирам самата Неда Антонова: „Всяко прибавяне отнема“, „В изкуството най-важен е усетът за излишното“. Следователно писателката съзнателно влиза в канона на жанра, като се стреми всяка фраза да е изчистена от философстване, от паразитни, шаблонни и девалвирали думи. Мисълта се стича като кристален извор, защото авторката е прозряла значещите стълбове на човешкото съществуване, на етически и естетически категории, който съвременникът неглижира или ги приема за матрица, която ограничава.
Сборникът е разделен на 6 части: „Под игото на егото“ (Из интервюта), „Животът е самотно занимание“ (Из дневници и писма), „Тълковен речник“ (Из разговори на маса, на сцена и наум), „Съвременници на Бога“ (Ритмични изречения, възникнали при честите ми пътувания с влак), „Неръкотворен свят“ (Елегии и възклицания), „С една дума“. Забележете, че писателката никъде сама не въвежда определението „афоризъм“ – това е знак за присъщата ѝ скромност.
Финалният раздел събира есенцията на универсалната мъдрост, която чрез мисълта на Неда Антонова излъчват основни философски, житейски и етически понятия – сред тях са вярата, времето, душата, животът, жената, законът на съвършенството, интуицията, идеята, кармата, любимият, любовта, надеждата, прошката, свободата, самотата, сексът, светотатството, творецът, трагедията, усилието, човекът и щастието. Дори едно от тези метафорично обговорени понятия да запомни читателят, пак това би било негово духовно прераждане. Особено ако се вслуша в следното: „Даже Бог не знае какво е любов. Той само повтаря „Обичайте се!“, или: „Животът – времето, през което Сърцето се превръща в Душа“.
Неда Антонова кръстосва епохите
Жанрът на историческата романистика изисква от автора няколко личностни качества – талант на детайлен разказвач, способност за време-пространствена транслация на въображението, но преди всичко – упорит изследователски подход към исторически фигури, анализ на известни или малко известни факти, които се включват в повествованието. От целия този инструментариум разказвачът трябва да омеси онази историческа канава, която да звучи достоверно като сюжет, език, логика на действията на героите, политико-социални процеси, битова и митологична специфика, йерархичност в обществото и култура в синхрон на националната характерология.
Романите на Неда Антонова довеждат читателя до почти хипнотично състояние. Той просто не може да остави книгата – толкова мощна енергия струи от героите.
Неведнъж писателката е заявявала „Идва ерата на великите жени!“. Днес, сто години след митологичния ореол на отдадени на националната кауза героини, ние не сме убедени, че навлизаме в тази ера. Но моделът на нейните велики жени би могъл да ни води към подобна посветеност. Неда Антонова не само възкреси спомена за родолюбивото дело на Царица Елеонора Българска, Преподобната Стойна и Венета – съпругата на Ботев, тя утвърди в българското етно-културно съзнание модели на женско величие, каквито досега определено липсваха в паноптикума на историческата ни иконография. Преди няколко години в интервю попитах писателката как избира историческите фигури, които да изгреят пълнокръвни през нейното въображение. Ето нейният отговор: „Историческите личности избират своя автор поне в същата степен, в която той избира тях. Въпрос на взаимност, както във всяка любов. Събитията и личностите от националната ни история съществуват подобно експонати в музей – подредени по хронология, еднакво видими за всички и общодостъпни до беззащитност. Те принадлежат в равна степен на всички времена и автори. И всеки избира според своята необходимост. Философите са го казали: всяко общество издига в култ онези феномени, които му липсват“.
„Царица Елеонора Българска“
Създаването на едно историко-литературно платно има своите традиции у нас предимно в епическите формати на изображение. Достатъчно е да си припомним романовите класики в литературата ни – от „Под игото“ на Вазов, през тетралогиите на Фани Попова-Мутафова („Асеновци“), Димитър Талев („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“, „Гласовете ви чувам“), „Балкани“ на Яна Язова, та до така дискутирания роман „Време разделно“ на Антон Дончев. Разбира се, историческата тематика е изцяло застъпена и при други популярни писатели на ХХ век (Ц. Родев, Ст. Загорчинов, Д. Мантов, Ст. Дичев, В. Мутафчиева), а през новия век – с неотстъпна страст интерпретират исторически сюжети Иванка Денева и Павлина Павлова.
Във фокуса на настоящия текст обаче е друг тип повествование – бих го нарекла хроникално-епистоларна поема. Неда Антонова е създала нов поджанр на историко-документалната романистика, където е приоритет личностното, интимно-психологическо портретуване, а не – историческата събитийност. Нейната творба „Царица Елеонора Българска“ носи всички белези на документалния текст: участие на автентични личности (Цар Фердинанд I и Царица Елеонора Българска, Принцеса Елисавета фон Ройс, Княз Алберт фон Алтенбург, Великата руска княгиня Мария Павловна Романова и др.); в същото време сюжетът не се разгъва от безпристрастния аз-повествовател, а е колаж от нехронологично разположени фикционални елементи, базирани на исторически податки. Родил се е нов тип литературност: второстепенните герои се оказват главните говорители и емоционални изобразители на един сравнително малко изследван период от родната история (1908 – 1917 г.), царуването на втората съпруга на Цар Фердинанд I – Царица Елеонора. Чрез писма и дневникови спомени авторката изгражда т. нар. „двугласен повествователен тип, съчетаването между писмен повествовател и устен разказвач“ (Н. Георгиев). Достоверността се гради върху езиковата автентичност на писмата и емоционалната изповедност в тайните, разкрити от най-близките фигури до Царицата.
Така всяка предполагаема схематичност и традиционалност в щрихирането на образа е преодоляна. Една малко позната за съвременниците ни днес личност оживява, за да осъзнаем, че това е бяло петно в историята ни с огромно за времето си значение. Още чрез въвеждащия текст Неда Антонова подсказва как величието на един живот е всъщност трагиката на собствената личност: „И никой, дори самата принцеса Елеонора, не предполага, че за девет години царуване тя ще се превърне от мащеха на княжеските деца в Майка на отечеството. С какво ни възмездява съдбата, когато ни е лишила от любов?“.
Зад пикантността на любопитните хроники обаче се крие целенасоченият опит на писателката да изгради такава художествена условност, в която фактологията да скъсява дистанцията, бидейки фон на човешкото: на земната, естествена, обожавана от народа фигура на царицата. Образната тъкан не борави с класическата триада случка – герой – проблем, а героят (царица Елеонора) чрез философията на действията си се вгражда в детерминантните точки на времето, хората и историята. Затова преплитащите се сюжетни линии се представят от няколко ъгъла – Елисавета фон Ройс (сестра на Елеонора), Куна Байрактарова (глас, взор, сетивност от името на народа) и Жана Антикар (Доверена дама на Нейно величество).
През уж субективния анализ (камерен, лично-емоционален) на тези основни герои читателят много бързо навлиза в драматизма на епохата – обявяването на Независимостта на България (1908 г.) и последвалите три войни: Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна. Тук ключов елемент е езиковата окраска на героите – Неда Антонова създава езикови микросфери: напр., изповедите на Куна Байрактарова искрят с типичния диалект на Северна България, Царицата чете с огромен интерес писмата на жителите от Добрич, Бояна, Горна Джумая, Плевен, от десетки села и градове. Лексикалната диалектност на тези „документи“ е толкова свежа, че читателят просто няма как да се усъмни в тяхната автентичност. При всяко препрочитане той наново се удивлява, намирайки в простоватите думи новост, свежест на емоцията, непрестореност, които могат да се родят само от искрено извираща обич.
Същото е и с огромната кореспонденция, която Елеонора води с коронованите особи в Европа, много от които са нейни роднини. Писмата на Великата руска княгиня Мария Павловна Романова са образец на аристократичния епистоларен стил. Но не само това. Неда Антонова изпъстря повествованието си с детайлите на епохата – осветява духа и стила на императорските салони в Европа, описва с перфектно познаване дворцовия етикет, субординацията, бита и маниерите на аристократичните родове, както и йерархията в тогавашните военни среди. На целия този фон като жива статуя се извисява монолитната личност на Елеонора. Много преди да стане българска царица, тя вече е наречена от френската преса „Милостива и Милосърдна!“, заради болницата за сираци, която поддържа в дома си. В книгата е проследена линията от най-впечатляващите моменти от нейната благотворителна и мисионерска дейност като виден представител на Червения кръст: по повод героизма Ј по време на Руско-Японската война, изпълнявайки задълженията си на старша сестра, френските вестници я наричат „Принцеса на дълга“. Още тогава за заслугите си към Русия тя получава орден „Света Ана“ лично от руския император.
За да представи обективно фигурите и събитията от началото на ХХ век, писателката е проучила основно генеалогическите връзки между европейските царски фамилии, както и странностите на техния характер, бит и психика. Документалният роман като жанр няма право да борави с нереалистична събитийна хронология, но все пак животът като плът и кръв позволява да се доверим на една художествена безтегловност, в която любовта споява фактологията.
Точно това е направила Неда Антонова, без да нарушава сакралността на чисто женския лик на Царицата. Зад всяка важна стъпка на Елеонора стои документалното позоваване на родната или европейска преса, а зад всеки неин милостив жест – огромната любов, с която тя се посвещава на България: „Фердинанд се жени за Елеонора, а Елеонора се омъжва за България“. Реално изречени от нея са думите: „Княгинята е княгиня само в двореца. Да си княгиня, е все едно да си директор на железниците, началник на политическото управление във външното министерство или възпитател в дом за сираци.“
В този документален роман вниманието не се приковава от някаква прекалено завързана интрига, страховити разкрития или драматични обрати. Или както е казал Дончо Цончев, „всичко, всичко е в думите – те изгарят на клада и те коронясват; те събарят империи и те раждат прекрасни цивилизации“. От малкото известни исторически сведения за Царицата тук е построена и наложена аурата на една толкова богата като душевност личност, че читателят с почуда се пита: Как е възможно един толкова добродетелен живот да остане встрани от вниманието на историците, съставителите на учебници и многотомни енциклопедии, посветени на миналото ни?
Ето и само малка част от заслугите на Царица Елеонора, с които се запознаваме:
Още в първите месеци след пристигането си тя организира благотворителна кампания в полза на пансион за слепи и глухи деца; построява и финансира сиропиталището „Княз Борис Търновски“; основава Дружество на жените с висше образование, за година-две научава български език и общува с видните софийски семейства всяка седмица; често се появява в обществото в блуза с българска бродерия; изучава българска история, фолклор и етнография; участва при основаването на БАН; с лични средства купува парцел в Бояна, за да може жителите на селото да си направят нова църква, а древната Боянска църква запазва и реставрира за поколенията; разпродава колекцията си от бижута, за да строи болници и църкви. А когато започва Балканската война, тя е неизменно на фронта, в униформата на Червения кръст. Повече от четири години една царица е пример за благородство, помощ, грижа и отдаденост на каузата на страдащите, ранените, умиращите българи по фронтовете. Сред ужасите на военните действия, сред смрад, болести, кървища и под дъжд от куршуми тя е повече от войник, тя е ангел-спасител за българските войници, които с благодарност я наричат „Майко!“. Отказва да се подчини на заповедите на Цар Фердинанд за изтегляне от фронта, докато не спаси и последния ранен, останал в палатките. В детайлите на нейния образ писателката Неда Антонова оставя народа (чрез Куна Байрактарова) да изрече онези безсмъртни думи на благодарност, които никакъв чиновник не би могъл да съчини: „А мен ако питаш – душа с душа сме се прегръщали.“ След кончината ѝ през 1917 г. Елеонора оставя всичките си финансови средства на болници и приюти, на паметната ѝ плоча до южната страна на Боянската църква е изписано: „Блажени милостивите“.
А авторският коментар за неоценимо дело на Царицата идва в края на романа с иронията и дистанцията на един цял век исторически възходи и падения: „Само две години след смъртта ѝ височайшата дарителка вече е забравена… Но в България народът никога не е бил мнозинство“.
Да, подробностите днешният читател ще забрави, но няма как да се изтрие от съзнанието му духът на тази велика жена, наречена от световната преса „Коронованият ангел на България“. Нейната целеустременост да издига с любов авторитета на България (винаги се обръща към поданиците си с „моя народ“), да пробива инертността в отношението на Великите сили към нас, да подхранва култ към българското във всички аспекти се е носела като торнадо по света – тя става първата и единствена коронована особа на Стария континент, поканена от президента на САЩ да посети Новия свят. Въпреки че е тежко болна, Елеонора решава да замине за Америка с надеждата, че така не само би могла да привлече финансова помощ за изтерзаната ни родина, но и защото след Междусъюзническата война страната ни е смятана за агресор. В книгата е цитирано оригинално писмо (януари 1913 г.) на Теодор Рузвелт до Народното събрание, в което се дава висока оценка на безпримерния героизъм на българите: „Мога да заявя, че градът Одрин трябва да бъде ваш!“. След грандиозните си победи България вече се е превърнала в политически и военен фактор на Балканите. За съжаление, смъртоносната болест на Елеонора не ѝ позволява да достигне САЩ и тя се връща, без да успее да изпълни своята последна благородна мисия.
Неда Антонова е писателка на красивите неясноти – или както казва Св. Игов, „онази магична неяснота, онази загадъчност на смисъла, без която дори кристално ясните творби не могат да съществуват, прозрачна неяснота, която е като sfumatto-то върху портретите на старите майстори“. Чрез образа на Доверената дама Жана Антикар се осъществява една паралелна интимна линия, която е колкото романтична, толкова и рационална, бидейки допълнение към психологическия портрет на Царицата. Тя, непостижимата, жената с диамантена осанка, има и женски слабости, копнежи, разкъсващи я емоции, които само една страдаща като нея жена би могла да разбере, да изрече като собствени откровения: „Любовта е знак за наличието на душа“.
Бих добавила: като просветена личност с енциклопедична култура Царица Елеонора е познавала религиозната философия на 19. век и твърде вероятно е изповядвала веруюто на датския философ-екзистенциалист Сьорен Киркегор: „О, жалък човек е тоя, дето нивга не е изпитвал потребност да пожертва от любов, да пожертва всичко от любов…“. Тя превръща своята любов в цитадела за България.
Може би точно този роман на Неда Антонова ще послужи не само като повод за припомняне на едно емблематично дело, но и като стимул за признателните поколения да инициират издигане паметник на Царица Елеонора Българска в центъра на София.
„Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“
Крепост на българщината е и романът „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“. Неговото звучене е с параметрите на симфонична притча. Когато читателят навлезе в сложния, архаичен, фолклорно обагрен език на авторката, той все повече се опиянява от цялостната темпорална, фабулна, религиозна и дори трагикомична двойнственост, че на моменти разголването на аз-повествователя му се струва като кинематографичен катаризис. Толкова изразително щрихиране на образите наблюдаваме в развоя на сюжета. Така възникналите художествени митове – за хора, места и събития – превръщат писателя в универсален свидетел, в интерпретатор на оживели спомени, които обаче имат собствен езиков код. В предговора писателката отбелязва: „Историята свидетелства за събитията такива, каквито те са били. Литературата описва събитията такива, каквито те биха били“. Но нека се съгласим, че достоверността на съдържанието, което се излъчва от романите на Неда Антонова, няма нищо общо с ловката илюзия.
Всеки исторически сюжет се обляга върху съчетанието на факт и фикция. Магията на достоверност се получава от талантливото им съчетание. А когато писателят разполага с оскъдни източници, удостоверяващи случки от живота на Паисий, наистина изваждането на предполагаема събитийност в контекста на епохата изисква сложен модел на фабулиране. Неда Антонова е избрала мозаечен принцип на сюжетиране: Паисий в ролята на аз-говорител, авторът като външен повествовател и коментатор. Не за първи път в световната литература се появява фикционален биографичен текст: френската писателка Франсоаз Саган е автор на въображаема биография на световноизвестната актриса Сара Бернар; Харис Влавианос издава „Тайният дневник на Хитлер“, окачествена жанрово от критиката като „сътворен документ“, тъй като такъв дневник не съществува. Известна е и повестта на Виктор Суворов „Ледоразбивачът“ – за Сталин и Втората световна война, също обявена за фикционален текст. „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“ визира един особен период от живота на първия ни възрожденец – едни десет години от неговата младост, за които няма налични свидетелства. Това предоставя шанса за проникване на авторовото око в паралелни светове – в епоха, когато българите пътуват из Османската империя, а Виена, Белград, Линц са техните мечтани топоси за изучаване на европейския начин на живот – наука, търговия, светско и културно общуване. От изключително малкото налични биографични данни Неда Антонова е изковала романтичния образ на Петър Банов – светското име на Паисий, който в своите житейски и човешки премеждия прави различен избор – душата иска едно, а умът и тялото – друго. Докоснал се до древни книги във Виена, които разкриват величието на българската история, той неусетно стига до правилния избор: преди да постигне свободата си, един народ трябва да извоюва собствената си историческа памет, за да има самочувствие сред другите европейски народи.
„Първия след Бога“
Връщам се отново към „Пепел от мислеща тръстика“ – ето как Неда Антонова определя историческото – като жив организъм: „Историята е не само хроника на събитията, а и сеизмограма на нравите, защото нравите са, които пораждат събитията“.
„Исках да покажа Левски през очите на жените – един аспект, който никой досега не е изследвал. Той е бил обожаван от жените – оттук нататък се развиват останалите биографични, философски и морални пластове“ – разкри писателката.
Когато говорим за съвременна класика, книгите на Неда Антонова са безспорни образци. Румен Леонидов обобщава най-важното послание на „Първия след Бога“ с думите: „Това е книга, която променя историята на България, а не само фактите около житието и смъртта на Левски. Неда изчисти по един оригинален и безспорен начин образа му, доказа, че той не е убиец, с документални факти, пренебрегвани от историците десетки години. Романът поставя един огромен въпрос – за намесата на Русия в съдбата на нашите национални герои“.
На въпроса защо написахте тази книга Неда Антонова отговаряше при всичките си срещи: „Исках да сваля портрета на Левски, който стои зад гърба на всички политици, и да го сложа пред тях. Левски трябва да стои пред тях!“.
Книгата е написана с един изключително модерен киноезик, използва интересни фабулни похвати, Левски е видян през погледа на другите герои. Сюжетът започва с обесването на Левски и връща ретроспективно кадри от живота и делото му.
Самата писателка говори дълго за трудността на задачата да се каже нещо ново за Апостола: „Такъв сияен образ, какъвто е Левски, трудно може да бъде изваден от наслоеното в националната историография, в литературата ни. След Вазов и другите класически поети и прозаици да се пише на тази тема наистина е отговорност. Той е бил толкова недостижим, толкова ненавременен, че не е можел да бъде разбран от съвременниците си. Има достатъчно факти, че е бил посрещан от обикновените хора като наместник на Бога на земята. Апостола категорично е отричал намесата на други сили за освобождението на българските земи. Бил е убеден, че сам народът е способен да се освободи. Левски е бил толкова магнетичен, необичаен, че аз не си правя илюзията, че напълно съм проникнала в образа му. Писането на този текст беше за мене изключително преживяване!“.
„Елегия. Когато баща ти е цар“
Очевидно писателката е привлечена от харизмата на силните жени – това предопределя избора ѝ за главни персонажи в най-новия ѝ роман „Елегия. Когато баща ти е цар“. След упорито търсене в исторически извори Неда Антонова избира две силни жени, две епохи, които да преплете в общ наратив на диалогичен принцип – едната е Тамара-Мария Шишман, наречена от народа КераТамара, а другата е Людмила Живкова – некоронованата принцеса на социалистическата култура. Едната живее в 14 век, а другата – в 20 век. И двете са родени през юли 42-ра година на съответното столетие. Заради това съвпадение тук се прокрадва авторовата идея, че в колелото на историята няма нищо случайно, а повторенията са правило.
В развитието на сюжета двата персонажа говорят в „аз“-форма, като писателката се намесва с авторски коментар само през погледа на другите герои.
Интересен е подходът на Неда Антонова: романът е построен на мозаечното редуване на едната и другата говорителка – двете героини преплитат съдбата си в хронологията на знакови за историческото ни развитие събития. Още от първата страница Кера Тамара се представя на читателя – с родословието си, с царствения си статут – тя е дъщеря на цар Иван Александър и сестра на Иван Срацимир и Иван Шишман. Постепенно навлизаме в сложни политически игри в отношенията на царствата, княжествата и херцогствата на Балканите и в Европа в тази епоха през погледа на едно дете. Умението на Неда Антонова да оглежда тайните и явни ходове на цар Иван Александър през емоциите на неговата дъщеря е изключително сполучлив подход, защото така историческата фактология не е суха, а поднесена като игра, в която има сълзи, любов, стремежи и необясними знаци на съдбата. Едно дете е натоварено с държавната отговорност – то няма право на личен избор, защото царският венец изисква да посветиш любовта и брака си на оцеляването на държавата в размирните години на Българската империя, когато врагове от всички страни късат жива плът от територията ѝ. Когато османските орди превземат методично град след град на Балканите и никой още не подозира, че ислямската религия ще подчини великия Константинопол завинаги през следващите векове. Едва 11-годишна, вече сгодена трети път, Кера Тамара говори на гръцки, пише на латински и сънува на български. И всичко това в името на достойнството – да си българска княгиня.
Другата героиня в романа остава по-назад в представянето си. Тя сякаш започва сама да открива някаква аналогия със собствената си личност чрез лицето на Кера Тамара, изобразена на Лондонското четвероевангелие. Читателят навлиза в психологическия ѝ портрет чрез нейните съмнения, признания за грешки, колебания в избора ѝ и подхвърлени реплики от рода на „знам коя си“. Всъщност темпоралното платно прескача непрекъснато от 14 век в 20 век, където пейзажът вече е друг – социалистическата действителност: с бригадите, с идеологическите клишета и фалшиви лозунги, с апатията на младите хора.
Така читателят започва да се досеща коя е тази чувствителна натура някъде към 55-та страница, прочитайки нейната изповед: „Около мене се блъскаха различни лица, мои подчинени по служба, нещо като сътрудници, а всъщност само одобрително поклащащи се глави, изпускащи от време на време някой възторжен вик: „Страхотна идея, другарко еди-коя си… направо е гениално…“. Всичките едни такива фалшиви и лепкави като изкуствен подсладител…“. На 60 стр. окончателно разбираме, че втората героиня е Людмила Живкова, без да се споменава името ѝ, когато тя изповядва, че намира смисъл в живота си едва когато осъзнава, че културното развитие на нацията ни е нейната мисия. И започва серията от срещи, запознанства с известни културтрегери, магнетичната вяра в „Живата етика“ на Елена Рьорих, бягството в източните учения, духовното пътуване в историята и изкуството, но и физическото пътуване по света – срещи с министри на културата на други страни. Монолозите ѝ на практика се явяват анализ на политическата зависимост на България и опит за независима културна стратегия.
Този роман няма за цел да ни обърква – двата пласта са независими един от друг, писателката е като онзи скриптор, който не просто разказва история, той създава мита.
Всеки детайл от бита, облеклото и нравите на българската, атинска или османска аристокрация е описан прецизно, придавайки онзи така необходим аромат на автентичност и кинематографичност. Защото всяка епоха притежава свой етикет, един ритуален език на жестове и поведение, който обективизира картината.
Но тази картина има и своя интровертен критик: дали наистина, или предполагаемо социалистическата принцеса е в ролята на критик на партийната дисциплина, на естетическата уравниловка, на шаблонната апологетика към „Първия“. Ключови моменти от близкото минало са добре известни на днешните по-възрастни поколения – различно е само усещането, че е имало целенасочена аберация от налаганата ни от Съветския съюз политика. Това отклонение от „партийната линия“ е дело на Людмила Живкова и то е вбесявало членовете на ЦК на БКП, министри и апаратчици и у нас, и в Големия брат, наричан в романа Високия брат.
На пръв поглед сякаш отделните елементи на фабулата се движат от историческата или политическа конюнктура, но истината е друга: борбата за власт, стремежът към богатство или слава са само спирки на егото. Най-важното е любовта и двете героини го изповядват чрез думите: „Обичай много и без да се жалиш… Нищо не е начало и нищо не е край… Всичко е кръг и ние сме неговите точки.“
По какво Кера Тамара и Людмила Живкова си приличат? Всеки читател би открил свой ракурс за отговор на този въпрос. За мене това е волята като causa prima – сътворяването на духовността чрез красотата в различните ѝ измерения. На тази магия посвещават живота си и двете. Смъртта им не е случайна – тя е знак, че волята е изчерпила своя потенциал.
Обединението на тези две ярки личности от нашата история виждам в следния комплексен афоризъм на Неда Антонова: „Животът на човека е средство, а не цел. И не е наша заслугата за това, че го имаме. Той ни е даден, за да можем чрез него да постигнем целта, а тя е различна – на всеки според ръста на духа му…“.
Някои историци може би ще оспорят фактологичната канава и на двете житейски спирали, но нека не забравяме, че „Елегия“ е в границите на фикшън литературата – т.е. и невъзможното е възможно.
———————————
И отново се връщам към афоризмите на Неда Антонова. Финалът на книгата поражда онази свещичка надежда, която никога не умира: „Животът – Времето, необходимо на сърцето да се превърне в Душа“.
Скромна и по човешки мъдра, Неда Антонова хипнотизира публиката, събрана на нейните четения, с нейното магнетично слово: „За мен всеки писател трябва да познава мечтата на своя народ. Тогава достига до най-верния път, до моралното удовлетворение от своята работа! Мечтата ми като читател е историците да извадят фактите, че българският етнос в икономическо отношение е бил водещият етнос в Турската империя. Тогава ще се намери писател, който да облече тези факти в образи. Винаги когато пиша, изпитвам страх дали това, което казвам, е истина…“.
