Любомир КОТЕВ

ИЛИ ДОБАВКА КЪМ ОПТИМИСТИЧНАТА ТЕОРИЯ ЗА НАШИЯ НАРОД

Има един дебелашки наглед, но поучителен всъщност виц, който ни убеждава, че и Византийската, и Османската, и Комунистическата империи са пропаднали, защото са имали неблагоразумието да завладеят опърничав народ като нашия. Във финала на този виц, народният гений бодро се провиква: „Да се готви Европейският съюз!”

И ето, доживяхме „Брекзит”, който е не първата лястовичка на разпада, а по-голяма птица, кондор, орел или Бог знае какво точно. Има и една твърде поучителна книга – „Психология на тълпите” от Гюстав Льобон, която е и недолюбвана, и замълчавана, и пътеводна за тези, на които се ще да управляват лесно народите. В нея бащата на социалната психология, пък и на политическата психология, е написал: „Тълпите винаги са играли важна роля в историята, и все пак никога толкова важна роля, както днес. Неосъзнатото им действие, подчинено на съзнателната дейност на отделни хора, е една от характеристиките на настоящата епоха.” Написал го е в началото на миналия век, защото вярва, че „мощта на тълпите” е решаващ фактор в съвременността. Написал го е, защото вижда, че светът вече е в „ерата на тълпите”, когато революциите помитат  развитото уж и продуктивно стопанство, а и още по-развитата обществено-политическа система. Написал го е, защото осъзнава, че е дошло времето, когато „божественото право на тълпите замества божественото право на кралете”.

Разсъжденията на този прояснен ум са особено актуални и сега, век по-късно, когато „съзнателната дейност на отделни хора” ръководи „неосъзнатите действия на тълпите” в ерата на новата, глобална революция, която се домогва не само до подмяната на стопанската и обществено-политическата система, но и до отнемане, заменяне на националната идентичност, а и до подмяната на изконни ценности като християнския морал. Особено актуални са те, защото самозабравилите се стратези на бъдещето изграждат света без граници, който би трябвало, според вижданията им, да е и безполов, и аморален, като използват спекулативно теорията на Льобон. На тях им стига да се опрат на „несъзнателните свойства” на тълпата, които я превръщат в „роб на импулсите” и убиват „високата интелигентност”, за да я направят податлива на „колективната хипноза” и „колективната халюцинация”. И нехаят за предупреждението: „Ако тълпите разсъждаваха честно и се допитваха до непосредствените си интереси, тогава сигурно никоя цивилизация нямаше да се развие на нашата планета, а човечеството би останало без история.” За тях днешният човек, вегетиращ в Края на историята, трябва да бъде тъкмо несъзнателно същество, необременено от висока интелигентност, за да е податливо всякога и всякак на „колективната хипноза” и „колективната халюцинация”, насаждани всекидневно и масирано от вездесъщата мрежа.

И затова именно се вдига толкова шум около пост-истината, фалшивите новини и всичко, което би спомогнало да се обезсили истината, всяка истина, да се затлачи още, до краен предел, непорочното съзнание на неинтелигентното същество. Нещо повече, манипулациите са хитро скроени, така скроени, че да дават на незнаещия празното самочувствие, че знае много, че знае всичко, когато на помощ му е Чичко Гугъл, а на немислещия – тъпото самодоволство, че е ненужно да си блъска главата напразно. Идеята, очевидно, е да се обезсили личността, да се обезличи, да се подмени с някакъв сурогат, със сноб, да речем, който си въобразява, че е по-интелигентен, отколкото е, или по-морален, отколкото е. „Снобът – казва Александър Балабанов, –  е съсредоточена в едни лице тълпа.”

Такъв би трябвало да е, според нечии концепции, Последният човек в Края на историята, а народът, според същите концепции, би трябвало да е тълпа, народите, всъщност, всички народи в светът без граници. Човекът, ако е несъзнателно, немислещо същество, е и аморално същество, защото още великият Блез Паскал е знаел, че постигаш морала само като усъвършенстваш мисълта си, а го знаят прекрасно, разбира се, и тези, на които се ще „човекът в тълпата да е песъчинка сред много други, които вятърът издухва на воля”, според израза на Льобон. Тълпа и народ не са едно и също, но някому се ще да принизи народа до тълпата, да го превърне в тълпа и наивно си въобразява, че вече го е постигнал чрез агресивността на мрежата, но пак мъдрият Гюстав Льобон знае, че „най-ужасната катастрофа, която може да постигне един народ, е той да изгуби своята национална душа”. Знае го не само той, знае го всеки самоосъзнал се и самоопознал се народ, интуитивно се досеща и интуитивно реагира, дори когато не е  вникнал в големите философски истини. Народите някак се досещат, че „без традиция, което ще рече без национална душа, никоя цивилизация не е възможна”. И свято пазят традицията, следват я, развиват я, за да опазят, за да съхранят и националната си душа, за да изградят с в о я т а цивилизация, която ще превърне животът им в по-сигурен и по-продуктивен.

А нашият патил и препатил народ знае тази истина по-добре от всеки, пази, опазва идентичността си със зъби и нокти, воюва неотстъпно, безкомпромисно за нея, той затова е и опърничав, с в о е г л а в, по израза на Антон Страшимиров, по-скоро за другите, отколкото за нас, които сме наясно и с достойнствата, и с кривиците си. Другояче не би могло да е, щом нашите робства са безброй, дълги, несекващи, щом в продължение на векове българският народ „де юре” не е съществувал, щом сме били „рум милиет”, т.е. ромейски, гръцки народ, за света, но въпреки всички премеждия сме опазили националната си идентичност и сме останали български народ. Ние всякога сме живели, като че ли, отстрани на историята, за нас случващото се по широкия свят, всякога е откънтявало като далечно ехо, сякаш нарочно за нас е измислил теорията си друг голям, съвременен учен, Фернан Бродел, който твърди, че антропологията, етнологията и културологията са по-важни за историята и от най-драматичните исторически събития. Ние сме народ, заключен във всекидневната история, в делничното, непроменящо се битие, народ, чиито предразсъдъци трудно би разбила и надценяваната мрежа, ние сме като костенурката, сигурни под бронята си и небързащи никога за никъде. Подвеждаща е чевръстината ни, когато се надлъгваме със свои и чужди, ние се надлъгваме на дребно и някак несериозно, дори когато гоним настървено келепира, по-скоро се забавляваме, отколкото втеляваме.

Още по-подвеждащи са реакциите ни, когато се преструваме на отворени към света, толерантни към чужденеца или гостолюбиви, ние съчетаваме несъчетаемото, любопитни сме, наистина, с широко разтворени очи, но и недоверчиви, като шопа, който отсича: „Я не знам как е, ама не е така!” Абсурдни са модерните, недомислени теории за нашето чуждопоклонничество, ние сме народ от присмехулници, дето все гледа да върже кусур на чужденеца, нашата арогантност е втрещяваща, щом сме нарекли градския клозет Белият дом. Шетането на чуждата мода е приоритет не на народа, а на незрялата, незавършена някак, недоправена родна интелигенция, осмяна от Добри Войников, защото разбира криво цивилизацията, защото е неспособна да я асимилира. Тъкмо нейните представители, като се напъват да ни приобщят към цивилизацията, ни разхвалват за гостолюбието ни и ученолюбието ни, а не виждат, че вратите ни, вярно, са отворени за чужденеца, когато ще изкярим, но не и за прошляка, както и туй, че някогашната страст към учението отдавна е излиняла, пък и деградирала, щом наместо знание, купуваме дипломи. Не виждат те и високите дувари, с които сме оградили не само дворовете, но и душите си, или това, че старите, български къщи по морския бряг, са загърбили морската шир, възневидели пътят към големия, чужд свят. Нашият народ е селски народ, консервативен, сляпо следващ традицията, обичайното право и обичайните предразсъдъци, утаили се фатално в душите тъкмо на тези, които се мъчат да ги превъзмогнат, да ги надраснат. Невъзможно е да изличиш с магическа пръчка, наслояваното в народната душа през вековете, първото, пък и второто поколение, сменило цървулите с калеври, е неспособно, разбира се, да постигне върховете на културата и възпитанието.

Недомасленият, роден интелигент, продукт на опорочената образователна система, е енергичният полуинтелигент, който ще намери сила да превъзмогне огромното разстояние от неизвестното селце до известния Лондон, но ще е безсилен да осмисли ценностите на цивилизацията, истински или фалшиви. А тъкмо на него разчитат стратезите на глобализма, тъкмо него атакуват чрез мрежата, тъкмо на него вменяват пост-истини и псевдо-ценности, тъкмо той, според ловките, но незадълбочени манипулатори, е призван да осъществи новата революция. Интелигенцията от полуинтелигенти, която всякога е и образователен, и идеологически субпродукт, подвластна на снобските си комплекси и обладана от мания за модерност, не може, разбира се, да доминира над народа, да го обезличи и го превърне в себеподобна тълпа, загубила националната си идентичност. Виж му акъла, па му крой шапка! – се присмива на блудните си синове българския народ и се заключва в изконното си битие и изконните си предразсъдъци още по-неотстъпчиво. И един релефен пример в това отношение е, че тъкмо в годините, в които упорито ни насаждаха колективизма, разцъфна неправдоподобно чудовищният ни егоизъм, който някои напразно схващат като индивидуализъм.

В този смисъл, теорията на Бродел за омаловажаването на историята, за принизяването и до бита, до ежедневните ни залисии, навици и страсти, която мнозина, не без основание, схващат като опит за разбиване на историята в епохата на глобализацията, за обезличаване и омаловажаване на националната история, в конкретния случай, има противоположно звучене. Ние опазваме и националната си идентичност, и достоянията на националната история, като се свиваме, затваряме, досущ като костенурката, в бронята си, като продължаваме да шетаме на акъла си, на табиета си, напук на света, като сме неподвластни на чуждата мода и далечната, ненужна истина, дори когато не е тя пост-истина. У нас всичко има свой, собствен, характерен, различен строй и ако интелигенцията навсякъде е силата, която освестя народа, която не му позволява да се превърне в тълпа, тук не е така, а наопаки. Нашият препатил и окат народ не вярва на недоправената и продажна псевдо-интелигенция, претеглил я е, знае колко струват тия, дето си купуват дипломи, пък и тия, дето учат с протекции ту в Москва, ту в Харвард, а следва личностите, най-достойните представители на ученото съсловие, великите българи.

Оттук идва и заблудата на някои полуинтелигенти, пък и ропотът им, че българският народ не обича интелигенцията си, та и тя, на свой ред, съвсем закономерно, недолюбва народа си. Всъщност, онази тъничка прослойка от недоучили, набедени интелигенти, навикнала да парадира шумно с народните идеали, докато продава народните интереси, чуждее на народа, тъкмо заради компрадорската си същност. И възмущава народа със шашармите си, уж случайно изречени, но най-често плод на премислен цинизъм, призвани да постигнат непостижимото, т.е. да променят нагласите ни тъй, както това става навсякъде, по изпитаната, универсална методика.

Ние сме народ от еретици, у когото се е вселил завинаги богомилският дух, ние сме индивидуалисти заради туй, интуитивни индивидуалисти, неподатливи на стадното чувство и когато се спотайваме на завет в стадото, индивидуалисти сме, защото се различаваме от другите, а не защото сме осъзнали се индивиди. Неосъзнатият, фриволен индивидуализъм, деградира до егоизъм и егоцентричност, до своеглавие, но и така ние опазваме националната си идентичност, без да се стремим нарочно към това, оставаме непробиваеми за чуждите внушения, каквито и да са те.

И ако сме недоверчиви по природа, ставаме дважди недоверчиви, когато родни продажници убеждават патилите ни глави, че нощес ще съмне, а ако сме притворни, ставаме трижди притворни и се подсмихваме под мустак, докато ни баламосват. Ние, каквито и да са кусурите ни, колкото и да са, сме народ, който никой не може да превърне в тълпа, както и да го усуква, колкото и находчив да е в уйдурмите си, колкото и щедър да е към родоотстъпниците.

Прозренията на Гюстав Льобон са поредното доказателство. Той пише: „Да познаваш изкуството на въздействието върху въображението на тълпите, значи да познаваш изкуството да ги ръководиш!” Сигурно е така, но тъкмо това умозаключение сочи, че народът ни никога не е бил тълпа в хилядолетната си история, щом никой, никога не позна „изкуството на въздействието върху въображението” му и не съумя не да го ръководи, но и да го подчини, дори след като е завладял държавата ни. Нашето въображение, очевидно, е било всякога по-силно от въздействието на поробителите, щом василевсите на световната империя, султаните на друга империя, простряла се на три континента, пък и комунистическите вождове на „Третия Рим”, не само не съумяха да ни наложат тертипа си, а се случи тъкмо обратното. И тези, които вярваха непоколебимо, че властта им е дадена от Бога, и тези, които се предоверяваха на репресиите, напразно си мислеха, че лесно могат да обезличат народа ни и да изличат българщината, напразно се самоопияняваха от мощта си и тъпата убеденост, че са способни да превърнат всеки народ в тълпа.

Нашият народ не само не заигра по свирката им, а напротив, не просто се съпротивляваше, а обезличаваше тях, завоевателите, покваряваше ги, обезсилваше ги, рушеше техните традиции, докато опазва своите. Ние родихме богомилството, българската ерес, не просто разтърсила, а променила гордата Византия, която не съумя да промени нас. Гоненията на богомилите и кладата на Василий Врач насред Константинопол не помогнаха на империята да се опази от ереста, която реформира и свещената власт на василевса, и официалната религия. Турците пък, докато се мъчеха да ни потурчат, ние побългарихме, като вселихме безбожие в душите на този правоверен народ, като ги докарахме до дередже да се надлъгват с Аллаха. Напразни са парадните вайкания на безчислените у нас псевдо-патриоти, излъчени от същата онази прослойка, напразно вдигаме шум до Бога за свирепата асимилационна политика, щом научихме турците да пият презряното и забранено от Исляма вино, а те не отучиха помаците да почитат Свети Георги Победоносец.

Нещо повече, натоварихме правоверния турчин с куп грехове, той не само пие вино, но и лъже, като дроби попара в пахара, да го сърба като чорба. А невинното наглед опущение не е толкова невинно, щом разбива вековната  Ислямска традиция, щом е деморализация  и пробив в най-консервативната и най-непробиваема религия. И накрая, колкото и да са били, каквито да са били, асимилаторските домогвания на гърци и турци, стигат все до кривата круша, безсилни да ни отродят, безсилни да ни накарат да забравим езика си. Испанците накараха цяла Южна Америка да говори езика им и англичаните постигнаха същото в Северна Америка, но тук асимилацията се оказа невъзможна, останахме си неподвластен народ. Никой свестен българин, никога не загърби нито езика си, нито вярата си, научихме езика на поробителя, за да ни служи, знаеха го и чорбаджиите, и търговците, и даскалите, за да отстояваме общинското си самоуправление и осъществяваме икономическа експанзия, но учехме децата си на българско четмо и писмо. И строяхме църкви, колкото и каквито да са забраните и ограниченията, превъзмогвахме ги, а във всяка църква устройвахме и даскалница, българско училище, с български учители.

Тъй беше от първия до последния ден на робството и един високопоставен англичанин се чуди, че народните училища в затънтената провинция на Османската империя през 1878 година са колкото държавните училища във великата Британска империя. А валията на Туна вилает Мидхад паша, известният реформатор, но и упорит асимилатор, който се опитва за превърне младежите в отомани чрез образователна реформа, е удивен, че учениците в София не знаят прилично турски, официалният език в империята, а пишат перфектно на български.

Е, имало е сред нас, знаем, и Кириак Стефчовци – стадо без мърша, бива ли! – но не е стадо народът ни, щом турските мекерета са били всякога презирани и осмивани, пък и безсилни, което е същественото, да угодят на поробителя, като ни променят тъй, както на него е изгодно. Едничкото ни морално пропадане, големият срив на българщината е, когато „Коприщенските патриции”, както се изразява Константин Иречек, пък и други позабогатели нашенци, разбрали криво цивилизацията, стават жертва на фанариотската пропаганда. Но тъжният куриоз с гърчеещите се, ориенталски сноби във Филибе, идва да ни покаже не само и не толкова моментната нравствена неустойчивост, колкото мимолетността на случайния  триумф за онази тъничка прослойка от полуселяни – полуграждани, дето са и полуевропейци и полуинтелигенти оттогава, та досега. И безсилни, разбира се, както тогава, така и сега, да променят трайно нагласите ни, щом никой, никога не позна „изкуството да ни ръководи”, не заради друго, а заради историческите обстоятелства.

Постигаме всякога оцеляването, не защото сме народ от безбожници, както сами се назоваваме понякога, без да си даваме сметка, че това означава и. нецивилизован народ, дето е близо до стадото, до тълпата. Постигаме го, защото сме народ от еретици, осъзнал своята, нестандартна истина и опазващ истината си, каквато и да е тя, нехаещ за универсалната норма, незачитащ религиозния ритуал, угоден всякога на властта, обслужващ властта. Който е близо до Бога, е далеч от църквата! – казва пословицата ни, която звучи парадоксално, но е квинтесенция на народната мъдрост, щом сочи, че носим Бога в душите си. Неподвластни сме заради туй, никой никога не ще научи изкуството да ни ръководи, да издевателства над нас, да ни мачка тъй, че да ни превърне в безропотна тълпа, докато е непоколебима вярата ни, истинската вяра, която не се нуждае от ритуали и показност. Така и не разбраха тази проста истина комунистите, които снеха бреме от плещите ни, като ни гонеха от черквите, които укрепваха вярата ни с гоненията си, а същевременно ни освободиха от ненужния ритуал и греха да се преструваме на по-набожни, отколко сме.

Ние сме народ, славен народ, не тълпа, което лесно ще схванем, ако се замислим над поредната ремарка на Льобон: „Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господар!” Тълпите са по площадите, изпълват ги, за да излеят жалките си изборджийски страсти и проглушат ушите ни с неистовите си и неискрени крясъци, изпълват ги всякога, когато заповяда Господарят, който и да е той, какъвто и да е той. Воят на тълпите, пронизителен и незаглъхващ, ще повторя, е неискрен и насилен, безличните и безименни човечета в тълпата са всякога жалки резоньори, клакьори, повтарящи папагалски чужди и често непроумени истини, рецитиращи бодро актуалните, но лишени от съдържание, лозунги. „Истините” не са истини, а пакостни приумици най-често, повтаряни настървено, не да постигнат предизвестената победа, а да легитимират вредната доктрина, на която се е посветил Господарят, ако е възможно и доколкото е възможно.

Парадоксално е, смешно, жалко и неправдоподобно, че тълпите се изживяват като народ, че някой ги е натоварил с нелепата претенция да олицетворяват народа и чак най-осъзнатата част от него: гражданското общество. А народът, българският народ, презира тълпата и се гаври с тълпата, гледа на нея като на ято измамници, като на сборище от кресливи шарлатани, които реват гръмогласно за народните правдини, докато тихомълком се боричкат за кокала. И народът, не Алеко е измислил популярната реплика на знаменития Бай Ганьо, която клейми политиканстващите родни тарикати:”Маскари са и едните, и другите!” Маскари са, наистина, и едните, и другите, щом всякога шетат на собствената си суета и на чуждия интерес, заради личната си изгода, а нехаят за държавата и народното благосъстояние, убеден е всеки свестен българин. Маскари са и заради туй, че винаги се държат за пеша на Господаря, вчера Големият брат от Изток, а днес Големият брат от Запад, призвани да защитят властта им, да ги пазят от собствения им негодуващ народ.

И родният политиканстващ тарикат, досущ като родния сноб, е съсредоточена в едно лице тълпа, такъв остава завинаги и шарма на властта само прикрива, частично и нескопосно, жалката му същност, такъв остава той завинаги и в очите на народа, дребен, нищожен, никаквец, какъвто и пост да заеме. Господар той не е, дори ако му се умилкват рояк хитреци, защото са те като него, защото са безличните и безименни човечета от тълпата, на които се иска да са лични и именити всякога, но го постигат само когато станат за присмех. Ние сме присмехулен народ, дето лесно връзва кусур на големците, дето е склонен да ги подиграе и като не са го заслужили, но ги хвали рядко и с неохота, дори когато заслужават похвала.

Никой, никога не е бил Господар у нас, истински, всесилен, абсолютен властелин, ние сме единственият в света народ, по всяка вероятност, измислил поговорки като „Цар две глави не носи!”, или „Цар криле няма!”, или „Цар-син парцал!”. Като казва поетът, че живеем без Бог и без Господар, това не е емоционален изблик или блестяща метафора, а прозрение, извисило се до провиденчество, до великолепно обобщение за историческата ни съдба и делнично битие. Носим Бога в душите си, но вярваме в Него по своему, както си знаем и както ни отърва, щом се сещаме за Господа и се молим най-вече, когато сме на зор, а оставаме  еретици, пък и безбожници, измислили втрещяваща „мъдрост” като: „Ако палиш Богу една свещ, да дявола две пали!” За тази „мъдрост”  П.Р.Славейков е написал, че е „една от най-калпавите български пословици”, но с уговорката, „че не е безнравствена”, щом ни учи да „задобряваме пакостника си повече от добросторника си”.

Не друг, а най-видният познавач на българщината го е написал, сякаш нарочно, за да покаже, че се оглежда, отразява народната душа и в такива мъдрости, че прагматизма ни, пък и цинизма ни понякога затъмнява светлата вяра, но без да я изличи. А се оглежда, отразява народната душа и в историческото ни битие, в славното минало, както сме навикнали да го назоваваме, макар да не е то всякога дотам славно, макар да сочи, че и най-славните ни царе често са жертва на заговори. И са погивали те не само от вражеска ръка, но и от роднинска, докато народът си остава равнодушен, а не разгневен, индиферентен към случващото се в двореца. Бог високо, цар далеко! – такава е философията на българина и тъкмо този фриволен, ненасилен скептицизъм, непонятен за другите, ни помага да опазим самобитността си всякога.

Англичаните твърдят, че техният дом е тяхна крепост, но нашите традиции, непреодоленият и досега патриархат и остатъците от задругарското мислене, съчетани с нивга непреодолимата ни опърничавост, правят нашия дом по-надеждна крепост. У нас всяка къща си знае сайбията и днес, в модерните времена, у нас семейството остава последна пристан и заслона, а надскачането с комшията осмисля живота на мнозина. У нас е невъзможно да прокараш някак скудоумните, днешни доктрини, според които „надничането през ключалката” опазва семейното щастие, защото гарантира на жената и децата ненасилие. У нас идеята, че държавата може да възпита децата по-добре от семейството ще роди само присмех, а и възмущение, пък и съпротива, а и недоумение, че някой отнема правото на загрижения родител да зашие два шамара на песоглавеца, когато иска да го направи свестен човек. И е безумие да вярваш, ако познаваш някак, поне повърхностно, нашите традиции, вродения ни демократизъм, консерватизма и своеглавието ни, че някой, който и да е той, би могъл да промени лесно битието и мисленето ни. Господарят, носителят на властта, била тя силна, била тя арогантна, била тя упорита, наш или чужд, колкото и да се напъва, е обречен на неуспех, ако иска да превърне този инатлив народ в покорна тълпа, която приема безропотно нечие скудоумие.

Никой не е господар у нас, навикнали сме да живеем на своя земя, сраснали сме със земята си, обичаме я, но в чужда държава, която не ни е мила, която ни чуждее и когато е уж наша, която не зачитаме, а още по-малко зачитаме тези, дето се изживяват като господари и ни отчуждават още от държавата. Надареният с достатъчно обаяние вожд – казва Льобон, – притежава почти неограничена власт.” Няма такива вождове у нас, никога не е имало, твърде претенциозните французи припознаха за свой национален герой един полу-французин от Аячо, който говори езика им с отчетлив италиански акцент, позволиха му да постигне и проиграе величието на Франция, а накрая, след възхода и падението, превърнаха Наполеон в символ на нацията. Руснаците, колкото и каквито да са покушенията на немеца Петър І върху руската душа, признаха цивилизаторската му мисия и го тачат като национален герой, каквато и да е властта там. А националният герой на Албания Георги Кастриоти, казват, бил роден от майка българка, сръбкиня или гъркиня, но това не затъмнява ни най-малко култа към него, не отнема и частица от славата му на най-обичан вожд. Така е не сега, така е било и тогава, Наполеон Бонапарт и Петър І са били наистина „надарени с достатъчно обаяние вождове”, притежавали са винаги неограничена власт и затова именно са съумели да бъдат велики реформатори, както и да постигнат славните си победи.

Народът, тези велики народи са следвали сляпо своите обичани вождове, макар да не са разбирали мегаломанските им предначертания и нехаейки дали приличат на несъзнателна тълпа. А друг един велик народ бе превърнат наистина в тълпа от един посредствен художник,  амбициозен политик и самозван военачалник, един вманиачен гений на злото, изживяващ се като молепсания водач на Третия райх, призван да отвоюва вечната и непомръкваща  слава на  гордата Германия. У нас такива вождове не виреят, ние не само не сме склонни да следваме сляпо вожда, който и да е той, но го препъваме, не ни се ще да променим току-тъй удобното си, уютно битие, за което напразно ни окайват чужденците. Ние се съпротивляваме на всеки реформатор, отричаме всяка промяна, особено ако е тя рязка, неочаквана, направо я саботираме ако е катаклизъм някакъв, ако изисква драматичното ни съучастие. Ние не само не следваме големите си реформатори, не само им пречим, ние ги убиваме! Показателна е трагичната участ на Стефан Стамболов, който къде в името на прогреса, къде заради личното си облагодетелстване, има неблагоразумието да диктаторства над един народ, чиито демократични традиции са неизкореними. Ако сме по-милостиви към този, който иска да ни наложи нещо непознато, чуждо, несвойствено, ако не сме сатрапи, ние сме най-малкото отстъпници, ако не нещо по-лошо.

Най-значимият реформатор в историята на България, княз Борис І, заслужил великата чест да го почитаме като Свети Михаил, не заслужи доверието на собствения си син, отстъпника Владимир-Расате. Не сме, наистина, сатрапи като сърбите, които ще убият варварски царя и царицата, но не сме и по-милостиви към царете си, щом трима от монарсите на Третото царство сме изгонили позорно. А що се отнася до вождовете, родени простосмъртни като нас, но допълзели някак до върховете на властта, тяхното обаяние, дори ако е натрапващо се, рядко ще впечатли сънародниците ни, а властта им никога не е неограничена. Ние сме убили, ще повторя, не един и двама от премиерите си, поне дузина сме хвърлили в затвора, десетки сме съдили, преследвали и оплювали, мнозина сме превърнали в изгнанници. Не се радват на всенародна почит, заради обаянието си, и коронованите особи, не е неограничена и тяхната власт, а всеки опит да я увеличат, нека си спомним нерадостната съдба на Александър Батемберг, се превръща във фиаско за тях.

Мит, зле скалъпен политически мит, е преклонението на българския народ пред царя, най-вече към добрия цар Борис ІІІ, защото е сигурно, че в деня на историческата промяна щеше да го сполети, ако не участта на злощастния му брат, то поне участта на невръстния му син. Мит, зле скалъпен политически мит, е и народното преклонение пред уж народния вожд, героят от Лайпциг, както го величаеха, водача на световния Интернационал Георги Димитров, когото не само развенчахме, след поредния преврат, но и поругахме. Могат да се дадат още куп примери за туй, че под нашето небе вождизмът не цъфти и не връзва, но не е нужно, пределно ясно е вече, че не за нас е написано съждението: „Душата на тълпите е вечно обладана не от нуждата за свобода, а от необходимостта да се подчинява.” Гюстав Льобон е прав, разбира се, като твърди, че душата на тълпите е обладана не от нуждата за свобода, а от необходимостта да се подчинява, а е истина и това, разбира се, че душата на тълпите не е народната душа никога, а най-малко душата на нашия народ. И, все пак, струва си да се замислим, покрай това съждение, не само за достойнствата си, но и за недостатъците си, да видим кога и доколко трябва да се гордеем със своеобразието си и кога да се срамуваме от себе си.

Онази тълпа от площадите, наистина, се нуждае не от свобода, а от покровител, тя е готова, наистина, да се подчинява безропотно и безпринципно на всеки, който ще и осигури хляб и зрелища, сито, пък и забавно, ако може, безпроблемно съществуване под савака на „нашата” власт. Онази тълпа от площадите не се нуждае от свобода, но знае защо жертва свободата си, поне тук, по нашите земни ширини, знае какво печели и колко, когато губи, защото тъкмо тя е алчният и ненаситен клиентелистки кръг около всеки, нашенски властник. Онази тълпа обикновено е ненавиждана от народа си, ненавиждана е навсякъде, а тук трижди ненавиждана, но не е тя инородна нийде и не са заблудени овци болшинството от затирилите се към властта, славата и богатството, а пресметливи хитреци или нагли циници. Кой, кога, как и защо ни превръща от достоен народ в недостойна тълпа, трябва да си дадем сметка, колко са сред нас почтените хора и колко непочтените, колко са мерзавците, готови всякога да жертват свещената свобода, заради бленувания келепир. Факт е, за жалост, тъжен факт, че не са празна   дума упреците на Атанас Буров, когато твърди, че понякога народът ни е движен от стадни чувства.

Така е винаги, за жалост, като гоним файдицата, когато сме настървени и чак озверели, когато се боричкаме, забравили всичко и всички, когато устремени към печалбата, забравяме съвестта. Забравяме в този миг на умопомрачение и националните идеали, и човешкото си достойнство, готови сме да се продадем на всекиго евтино, не за трийсет, а за три сребърника. Следваме като лунатици, безсъзнателно, навично, героят на деня, победителят, новият вожд, но е измамна, все пак, тъй безспорната наглед преданост и меракът ни да се подчиняваме, защото тълпата поклонници, скупчила се край победилия вожд днес, е тълпата поклонници, която вчера се кланяше и на падналия вожд. Нагледахме се напоследък на отвратителните преображения на родната политическа тълпа, видяхме как потомците на кървавочервени фамилии громят комунизма и се кипрят под сините знамена, а сетне чудодейно се превъплъщават в монархисти, за да пристанат след царя и на пъдаря.

И тази отблъскваща метаморфоза, която не е днешна, щом консерваторите у нас стават либерали и наопаки, щом и най-видните ни политически дейци сменят политическата си принадлежност, ще да е накарала дори най-големият българолюбец П.Р.Славейков да се отчае от народа си и изплаче: „Не сме народ, а мърша!” Не е и нашенска ужасяващата метаморфоза, спомнете си кариерата на Уинстън Чърчил, но тук тя е най-разрушителна, всепомитаща, защото тук, като че ли, политическият цинизъм вирее най-добре.

Политическият цинизъм тук не е осъзната философия, а плод на алхимическа реакция, която някак съешава и активира недоизбистрените идеи и първичните чувства, която насочва зачатъчното съзнание към действие, което изглежда адекватно, но е всякога неморално. Този първичен рефлекс, да го наречем тъй, макар да не е точно тъй, кара най-правоверните и най-буйните вчера комунисти, да са най-правоверни и най-буйни демократи днес, а утре друго, щом се налага поредното преображение. Парадоксално е наглед чевръстото и всеобхватно преображение, но парадокс всъщност няма, защото тези, дето са уж най-правоверни комунисти, никога не са били комунисти, а са точно толкова и демократи, и каквото да било друго. Всички те са обикновени келепирджии, пъргави нашенски хитреци, чийто цинизъм, макар и неосъзнат, е по-плътен, по-релефен и от най-рафинирания, щом робуват на господар, когото не зачитат, и на доктрина, която не ги вълнува, щом се подчиняват, не защото не обичат свободата, а тъкмо наопаки. Докато се умилкват край господаря, когото често ненавиждат, и докато предано повтарят псевдо-истините, които или не разбират, или не приемат, докато имитират безпрекословно подчинение, те опазват свободата си, тертипа си, начина на живот, чак я увеличават, като получават, заради демонстрираната верност, правото да мишкуват безнаказано. Тяхното дебелокожие е впечатляващо, а енергията им неизтощима, пък безскрупулността смайваща, но никой не бива да разчита на това, ако иска да реализира начинанията си, каквито и да са те. По-добре би сторил, наумилият си да използва нездравата енергия на нашенската тълпа, ако се замисли над поредната постановка на Льобон: „Вечно готова да въстане срещу слабата власт, тълпата угоднически се прегъва пред силната власт.”

Нашенската тълпа, надявам се да е проличало, не е класическата тълпа, ако сме ние своеглав народ, със свой колорит, то и тълпата ни е с пъстро и ярко оперение, а реакциите й са объркващи. И ако тълпата по принцип е готова всякога да въстане против слабата власт, нашенската тълпа е готова трижди, пък може и това, което другаде не могат, може да обезсили силната власт, докато „угоднически се прегъва” пред нея. Кресливо, парадно демонстрираната вярност към Господаря у нас, какъвто и да е той, не носи никога позитивни преобразования, но винаги индуцира невиждана корупция, за да вървим все от развала към провала, както още Вазов е забелязал.

Никоя власт не е силна у нас, невъзможно е, щом всякога е лошо скалъпена и базирана върху компромиса, щом безброй хитрини подменят незаменимите принципи, щом всички говорят за просперитета на държавата и народното благоденствие, но мислят единствено за собственото си облагодетелстване. Компромисът е неизбежен, защото всички шетат на Златния телец и златната слава, защото им се ще да забогатеят и се прочуят с цената на всичко, защото знаят, че ден година храни, защото са убедени, че не бива да изтърваме късмета си, когато времето е наше. Аз не знам случайно ли се е пръкнала в нечия прояснена глава крилатата фраза, която се превърна в девиз на ранните ни демократи, но инак е сигурно, че тя отразява не само и не толкова техния, но и нашия манталитет, народните мераци, подсъзнанието ни. Няма българин, който да не мечтае да подчини някак времето на мераците си, да го впрегне в своята каруца, да го превърне в  с в о е  време, което ще го одарява щедро и ежедневно с всякакви благини. Компромисът е неизбежен, заради това, заради нездравата, но удобна пресметливост, която ни кара да загърбим вчерашните вражди, каквито и да са, заради днешното печалбарство, която ни заставя да се прегърнем с душманите си и вкупом, с общи усилия да подчиним непокорното време на щенията си.

Илюзия е, разбира се, че насиленото съглашателство, преди всичко и най-вече комерсиално, между субекти уж политически, изживяващи се като строители на нова България, и преди, и сега, може да направи властта силна, а държавата просперираща. Тъкмо обратен е ефекта, но е непреходна и устойчива тази илюзия, защото пасва на манталитета ни и още в Учредителното събрание, редом с борците за свобода, стоят техните гонители чорбаджи Иванчо хаджи Пенчович и владиката Григорий Доростоло-Червенски. И гневните филипики по вестниците не бива да ни подвеждат, те са съпроводени всякога със спотаено шушукане и тайни пазарлъци, та затова ще се нагнездят в Народното събрание и по-никакви хорица от турските мекерета, които са и най-видни българи, все пак, каквито и да са греховете им.

Всеки, който е чел Захарий Стоянов, помни, че в проклетия ни парламент се е намърдал и Георги Мидхадпашов, както го наричат на подбив съгражданите му, кафеджията и берберина на Русчушкия валия, най-отвратителното дьонме, а същото се случи и след сто години. И в новото Велико народно събрание, редом с борците срещу комунизма, доколкото изобщо ги имаше, стояха най-ревностните крепители на тоталитарната система, а ченгетата, т.е. некръстените дьонмета, оттогава, та досега, направо наводняват парламента. И аз хабя думи за известните тъжни истини, не заради друго, а за да проличи, че ако навсякъде тълпата се крие зад народа, то у нас народът се крие зад политическата тълпа, че се и слива с нея, ако ще изкяри нещичко.

Това е поредният нашенски парадокс, овластените безличия на политическата тълпа, ние наричаме народни представители не напразно, те наистина са наши избраници, за които сме гласували, защото се надяваме да докопаме нещо, кой каквото може, кой колкото може, докато държавата върви от развала към провала. Надяваме се още, никой да не развали рахатлъка ни, да не смути някак ориенталското спокойствие, в което се давим отвека, да ни остави да живеем живота си такъв, какъвто го харесваме ние. Затова казвам аз, че е невъзможен глобализмът тук, по нашите земни ширини, затова твърдя, че ако някой се е наел да промени световния ред, непременно ще се препъне в несломимата ни традиция и непобедимия ни инат. Нашите демократични традиции не са нечия измишльотина, на Иван Хаджийски, да речем, не са и инерция някаква, а начин на живот, утаил се в еретичните ни души, завладял ги и нагодил битието тъй, че да ни е удобно то и тогава, когато е противно всекиму.

Не са ни нужни на нас истините на Гюстав Льобон, щом ни помага прословутото притворство всякога, когато е нужно, щом можем да се преструваме на безпаметна тълпа, тъкмо в мига, в който най-неотстъпно опазваме националната идентичност, а забравяме народната добродетел, когато се напъваме да изглеждаме по-цивилизовани. Ние често се правим на това, което не сме, такива сме и като индивиди, и като народ, а тъкмо тази ни странност, е била всякога и ще е всякога препъникамъкът, в който се разбиват „цивилизаторските” начинания на мнимите ни доброжелатели. Ние сме като лисицата, която се преструва на умряла, но е готова всякога да побегне, като усети зор; ние лъжем безбожно, в буквалния смисъл на думата, надлъгваме се не само помежду си, но и с Всевишния, а като излъжем душманите си, ликуваме.

Ние сме опък народ, който никога, никому, за нищо не хваща вяра, тъкмо защото всякога сме усещали, че „най-ужасната катастрофа, която може да постигне един народ, е той да изгуби своята национална душа”. Напразни ще са, ще ми се да вярвам, усилията на чуждите и наши отродители да ни променят тъй, както им се ще, а трижди напразни, ако се напъват да подменят бабаитлъка и мачовщината, пред които немеем, с умиление към гьотферените, на които се присмиваме, а сторят ли го, все пак, радостта им ще трае от ден до пладне. Пирова ще е победата им, ако изобщо е възможна, и начало на предизвестения крах на доктрината, омаломощила се и погинала, докато се мъчи да ни промени, както се случи вече и с византийските, и с османските, и с комунистическите напъни…