Лиляна ФЕРОЛИ

 ЗЛАТНО ЗАЧЕВА В ОГНИЩЕТО БЪЛГАРИЯ, ВОЗДИГА СЕ ОТ ПЕПЕЛТА И ПИШЕ ИСТОРИЯ СВЕТОВНА СЪС ЗНАНИЕТО НА ГОРЕНИЕТО

На 30-ия Събор на Мъдростта в Пампорово /хотел „Преспа”/ поетът Иван Станчев от Панагюрище представи най-новата си книга „Ракхива или Господ е българин”. Автор е и на стихосбирките „От икебана дървесата ги боли”; „Дяволден”; „Мед с привкус на тамян или любов по време на СПИН”; „Аз, Юда, споделям Ви”. Неговото творчество изследва Пътя на ЛюбоМъдрието, по който пътуват „свещите огнени” на нашите същности, в които всеки един атом е изпълнен с Вечност. Поетът върви по него с особен плам и с дързост, като прегръща, обмилва и приласкава със слово, с обичта на зората и кръшния български ритъм, още много други пътници.

Поетът се определя като „райе от дъгата с очи на млада поляна и с цветен глас, изрекъл първите си думи и вричания в Любов към Създателя на всичко и всеки. Но и като носещ сърце кървящо, душа размирна, бляскаща, готова да литне.  Избрала живота земен, като стрелнала се надолу птица, дошла да посади скътаните в нея истини и да разкаже, че „небето сълзи по клона маслинен”, та да се научим да възкръсваме. Та нали, „Голготите са ръстът ни”, по думите на поета, щом сме родени в Ракхива /така е наричана Тракия – земята от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море, нейното име  идва от финикийски език и означава Небесна твърд – етерно пространство/.

Затова и Божият ни народ е мъченик, за да роди Небесната истина. И етерната, кристалната  Твърд на земята ни Ракхива вжаря, вбагрява с лъчите си олтари. И в нея дето стъпим – извор става, дето  продумаме – тръгват слово и пътища, твърди поетът.

Затова  тук Земя и Небо комшулък са. А Ракхива все е бременна с жажда по Бога и звънтеж на семена. Тук са стъпили и чистите сияния, и бъдните прозрения, а  лирата и палитрата се милуват и Господ се преражда в стих, мелодия, тенец. И по хребетите на мечти високи вървят хоризонтите на душите. Защото тук земята се разстъпва, вражда се сила за будност.  И в добротата на народа ни измъчен подготвя се бъдещето да извира. Та нали само богоизбрани живеят в такова време сипкаво и разделно.

Нали оттук започна Съединението, което ще премине в Единение с Бога.

Затова тук светът е поканен на трапезата на Любовта-Мъдрост, на световния път на Моканина. Защото  Космосът трепти, пулсира в такта на хорото и на ръченицата и на арамейски ще пропише Google. А България – звезда на Вергина мирна, амфора златна – зорите умива. И тя  златно зачева в огнището, воздига се от пепелта и пише история световна със знанието на горението.

Затова Ракхива крепи Мирозданието и тук звездѝ  Небесният хоровод. Затова тук всичко е усилно  и светът набъбва като посев, и биването му се възпламенява за бъднина. И всичко се подготвя за лумването на Феникса. А по Воскресия via иде Възкресението и тръгва по света с Рапсодия „Вардар”. И с послания от Божията обител сега се мъти българската мисия, убеден е Иван Станчев.

И вече е време, на Изток вече става синьо – петлите пропяха и ще дочакаме утрото смели. Защото Мъдростта запяла е изнебесна България… Хората също учат изнебесната ария и бляскава е съдбата ни подир света срутен.

Защото иде Възкресението и сите българи заедно идат! Иде Божието съцветие…

ИВАН СТАНЧЕВ

          И тръгнах за наГоре влюбен в Тракия

                    стихотворения

ДЪГАТА

               на Богородица

По стъпките на капките подир дъжда

върви изваяната сянка на Мария.

Аз не родих туй, което й дължа.

Не кръст –

дъга прегърнах –

да пулсира…

Небесните одежди на Мария.

* * *

За СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЮДЕ е разпятието,

защото носят изгрева на хоризонта.

Отмятат със прегръдка мантията

и тръшват се зловидно на отломки.

От лъчезарните жени плете се утрото

и тръгват багри към коридите.

Върху плътта на черното ни срутване

покълва белотата, за да стори диря.

От вдъхновените мъже се ражда пътят,

по който праведни и грешни тръгват.

И лумват светове разпъпили,

и пеят ангелите пъргави.

На слънчевите люде прилика е кръстът.

От билото му вижда се Всемирът.

ДА СЕ НАУЧИМ ДАВЪЗКРЪСВАМЕ!

Защото никой, нищо не умира.

РАКХИВА

Със питане и до Цариград се стига,

а всички пътища ни водели към Рим.

И новият ми опит за въпрос пристига

на кръстопът с велико име.

В дърветата, умрели прави, се обажда

разсъдък за посечен въздух,

земя с неосъществена жажда

и птичи дом разхвърлян.

Достигнах до сърцата на империи.

От толкова инфаркти те приличаха на магазин,

събрал в бижута вкаменено време,

лекуващи амбиции, страх и минало.

Със питане и пътища достигнах старост.

Разбрах, че да цъфтиш е нужен някой.

Където се родих, намерих края

И тръгнах за наГоре влюбен в Тракия.

ПАНАГЮРИЩЕ

Небето се откъртва от Братия.

Посяга мисъл в скута на луната.

Отдолу светещият град разши я.

Небето се побира в долината.

Една звезда замига от простуда,

пред паметника силно запламтя –

отломка вечност с вярата общува.

Площадът се побира във дланта.

Не мога да не мисля за камбани!

Тук толкоз къщи пазят имена.

Човек щом дойде – нека да остане!

Звънтежът се побира в семена.

Побирам се и аз в очи на хора.

Как искам времето да разорем!

В града ни има толкова история,

че бъдещето може да се побере.