Емил ЕНЧЕВ
Когато поетите търсят красотата, политат към звездното небе и там намират тръпката на любовта или посланието на космоса. И ако поетът Димитър Милов сътвори „Небесна Трапеза“ за жената, която го е родила, то поетът Боян Ангелов намери нежността и разочарованието от любовта в едноименната” Коприна”… Ами „Небесна пътека” на Тодор Згуров, където поетът е пресътворил преживяното и където със спомена за красивите коне полита към звездите, за да намери своята звездна пътека. И само това ли? Не! В стихосбирката са се сгушили красиви послания като: „Тя – Последната любов”, любовта на поета Згуров, където са събрани ветровете, за да дойде и лято, и късна есен.
Истината за истината, че боли-боли от несгодите в живота, като при раненият стар жребец, прескочил ограждението, за да литне към звездите и в силен бяг да мине по небесната пътека. Да избяга от сибирския сняг на живота или да зърне гората опарена, а тревата – сломена. Такава височина, в която върховете зоват от първата зора до последния залез. Докоснатите сетива на поета с усет към прозрение знаят, че залезите никога не се повтарят, защото земята зачева от слънцето…
В съзнанието на паметта ми се появи един куплет от поемата „Свободно небе“ от Любомир Левчев:
…Къде си?
Ако търсиш своя шепот –
аз ти го взех.
Държа го в шепата,
наречена душа…
А това е претворяване на огромната чувствителност на живота от поет като Тодор Згуров, намерил човека с усмивка на дете, но после се загубва в пространството, за да го търси, да бленува и да се терзае за тази човешка усмивка. Вярно е, че стиховете в „Небесна пътека” не са стегнати дотам, че да в тях да блестят секундата и ритъма, но те са истински, защото са изпъстрени с метафорите на живота, който поета е преживял и преживява.
Малко са поетите, които не робуват на премерената реч и сред тях е Тодор Згуров. Той залага на мисълта в стиха, а не на римушките, които по някога отблъскват читателя от прекалена словесна изящност. Защото само преживяното може да събуди истинския повик към стиха, който в стиховете на Згуров звучи като псалм от катехизис… Като истинския живот, в който поета е полетял към небето, за да намери своята „Небесна Пътека“. И как иначе, щом душата на поета е стигнала до прозрението:
…И сетне в безкрая
на вселенската любов
душата ще познае
забравения зов…
Тодор Згуров има издадени и хумористични стихове, където намират място жлъчни епиграми като:
ЖУРИ
Дадеш ли им паричка –
ще си първа пойна птичка…
Епиграмата е илюстрирана с пеещо магаре пред микрофон, а посланието е, че рушветите от корупцията в България нямат край и затова НАРОДЪТ български живее не само трудно, но и бедно!…
Това е Тодор Згуров – поет, белетрист, философ и приятел…
