ПОЛЕТИ НАСЪН
Сънувам Флоренция,
сънувам „Уфици”…
Не ща индулгенции:
летя като птица –
свободна, безгрижна,
щастлива, безгрешна,
без думи излишни,
сълзи безутешни.
Хвърча над проблемите
сиви и скучни,
останаха вкъщи
обиди получени.
Изгубих часовника
вече ненужен:
защо ми е?
Той не ми беше послушен…
На блузата бяла
размахвам крилете.
Така съм летяла
преди многая лета…
И ето: пред мене –
на сън като че ли –
картина любимата
на Ботичели!
Изгубих реалност…
Насън ли, наяве:
Флоренция тук е –
сънувам, едва ли.
На мен „Примавера”
усмивка дарява…
В Прекрасното верую,
грешки – прощавам…
ВСИЧКИ ПЪТИЩА ВОДЯТ КЪМ РИМ –
вечната истина за Италия.
Пред нас – „Свети Петър”.
По площада вървим –
дъщеря ми и аз,
с римското име
Наталия.
Слънцето щедро залива площада,
Гали ни, милва със свойте лъчи
пролетно-нежно,
а там, пред оградата
край Светата Базилика
народът бучи.
По различни пътища
от целия свят
идват хора и носят надежда,
че няма да има болести, глад,
а само мир и любов безбрежна.
Решихме да видим на Храма Капелата
отгоре и Рим – вечният град…
И пак убедих се, че пътят към „Верую”
е Пътят нагоре и нивга назад!..
Стъпало, стъпало –
все в кръг и нагоре –
безброй, все по-тясно и по-настрани:
таванът отива надясно
и скоро
пълзейки почти се предвижваме ние.
Горкото дете – уморено, уплашено,
не знае:
защо, накъде, до кога?
И само едно ми вселява безстрашие,
че в Храма Господен сме –
Божии чеда…
И ето – почти неочаквано вече
реалното Чудо –
и Рим е пред нас:
прекрасен, велик, много близък и –
вечен!
От покрив небесен го гледам в захлас!
BREAK THE WALL – СЧУПИ СТЕНАТА
Родена във времето,
когато в Берлин израсна бетонна стена,
аз с чук я разбивах –
самотна не бях,
но сама
реших, че железни огради, греди
разделят без милост,
без право
човешки съдби…
Душата
не може да бъде заключена
в клетка –
с кръвта си ще пише поезия там –
за бъдните лѐта!
Good-bye, Point Charlie,
единна Европа, здравей!
Без визи и граници
мечта въплътена –
живей!
… Но ето: отново командват
да вадя от тъмно отломките,
които аз пазих –
да помнят навеки потомците.
Растат като гъби
след щедрия пролетен дъжд
огради, бариери и телени мрежи –
на път
към нашта свободна и мъдра Европа…
И пак сме в капана.
И пак се усмихва „Ентропа”.
ИКОНОСТАСЪТ НА ВОЙНАТА
Безброй са братските могили и музеи,
най-скромни паметници, мавзолеи,
и бившите полета бойни – паркове,
до днес запазили следи от битки жарки.
Край Плевен цели полкове останали –
навеки част от таз земя са станали:
Архангелогородски и Казански,
Калужки, Суздалски,
Воронежки и Брянски…
Те дали и изпълнили обета свят:
за свободата на един народ –
народа-брат!
Със походни молитвеници в строй
отиваха безстрашно – в страшен бой.
Светците им – закрилници – с бойците:
покой им пазят и в земите…
Благословени са за вечния живот,
със техния неизживян – за българския род.
ПИЕТА
Манастир “Рождество Христово”, Шипка
Вървя замислено по сенчеста алея –
откъсвам се от днешния ми ден…
На среща с Паметника аз не смея
да дойда с всекидневието в мен.
Голяма църква със тържествен вход,
със златни куполи, монашеския корпус…
И много посетители – народ,
донесъл тук и скръб, и свойта гордост.
Иконостасът с ликове любими
за всеки християнин по света…
Стени, изографисани с картини –
на жертвите обезсмъртяват паметта.
На мраморните плочи – Списъци:
безкрайни редове на опълченци,
на офицери, хиляди войници –
чете на глас от София момченце…
И ето че над всичко звън се шири,
изпълнил сякаш цялото поле:
изстреляните стари гилзи бият
в камбаните – сигнал за векове!..
НА МАМА
Когато съм зле и не знам какво става
с душата ми – може би е отлетяла,
а аз не усетих кога и защо,
във лудия ритъм на живота в застой,
когато не мога в съня да потъна –
поне една нощ аз Морфей да прегърна,
в забрава да мирне сърцето ми сладко –
измамно-спокойно поне и за кратко,
единствено ти не ми даваш да плача,
а даваш надежда, че аз нещо знача,
и караш да вярвам, че аз съм родена
в любов,
за любов –
благословена!…
МЕЧТА ЗА ПАРИЖ
Дъщеря ни Михаела, 5 год.:”Мамо,
толкова те обичам – чак до Париж!..”
Сини очички,
руси косички,
златни лунички –
що ли мълчиш?
Мойто момиче,
лъвче-мъниче,
тъй те обичам –
чак до Париж!
Рея се горе
в шир синеока –
все по-високо:
летя за Париж.
Там, под нозете,
кипи всекидневие –
не е от значение?…
Мъдро мълчиш.
Paris, o Paris –
нереален дори…
Но ти говори!
Аз вярвам. И знай:
в твоя Париж
бях и аз. Неведнъж.
Има я, Лъвче, –
обич безкрай!
ПЕСНИЧКА ЗА ЛЮЛКА
Веселата люлка,
люлка, люлка,
в щурава омая –
до облаците чак!
Веселата люлка
сигурно желае,
сигурно желае
да стане космонавт.
Веселата люлка,
люлка, люлка,
веселата люлка –
тя знае – откъде ли? –
че трябва много силно
да се разлюлее,
забравяйки земята,
да стигне до небето!
Веселата люлка,
люлка, люлка,
в щурава омая –
до облаците чак!
Откъде да знае
веселата люлка,
че от най-високо
пада се жестоко…
ПАЯЖИНА
Паяжината на твоите лъжи
е с ажур на дантела от Брюксел.
Тя на моите плещи тежи
с диамантено бреме на лукса.
Този шал тъй отдавна плетеш –
майстор си на красивите възли!
Орнаментът излиза с пълнеж
от печалите – моите мисли.
Паяжината на твоите слова
има плетка на сигурна мрежа.
И замаяна е моята глава,
очарова се пак – неизбежно…
КАТО РОМАНС
На мъжа ми
Ах, този шал червен
на раменете крехки!..
Аз пазя този ден
във спомените вехти.
Косите – водопад –
сияеха от слънцето.
Ти беше непознат,
изглеждаше тайнствено.
Мистерия в „червено”
ни завладя изцяло.
В Едем ни бе отвела.
Страстта ни бе изгряла…
Аз пазя този шал –
не само като спомен:
и днес те чака Бал –
не се прави на болен…