ПОЛЕТИ НАСЪН

 

 

Сънувам Флоренция,

сънувам „Уфици”…

 

Не ща индулгенции:

летя като птица –

свободна, безгрижна,

щастлива, безгрешна,

без думи излишни,

сълзи безутешни.

 

Хвърча над проблемите

сиви и скучни,

останаха вкъщи

обиди получени.

 

Изгубих часовника

вече ненужен:

защо ми е?

Той не ми беше послушен…

 

На блузата бяла

размахвам крилете.

Така съм летяла

преди многая лета…

 

И ето: пред мене –

на сън като че ли –

картина любимата

на Ботичели!

 

Изгубих реалност…

Насън ли, наяве:

Флоренция тук е –

сънувам, едва ли.

На мен „Примавера”

усмивка дарява…

 

В Прекрасното верую,

грешки  – прощавам…

 

 

 

 

ВСИЧКИ ПЪТИЩА ВОДЯТ КЪМ РИМ –

вечната истина за Италия.

Пред нас – „Свети Петър”.

По площада вървим –

дъщеря ми и аз,

с римското име

Наталия.

 

Слънцето щедро залива площада,

Гали ни, милва със свойте лъчи

пролетно-нежно,

а там, пред оградата

край Светата Базилика

народът бучи.

 

По различни пътища

от целия свят

идват хора  и носят надежда,

че няма да има болести, глад,

а само мир и любов безбрежна.

 

Решихме да видим на Храма Капелата

отгоре и Рим – вечният град…

 

И пак убедих се, че пътят към „Верую”

е Пътят нагоре и нивга назад!..

 

Стъпало, стъпало –

все в кръг и нагоре –

безброй, все по-тясно и по-настрани:

таванът отива надясно

и скоро

пълзейки почти се предвижваме ние.

 

Горкото дете – уморено, уплашено,

не знае:

защо, накъде, до кога?

И само едно ми вселява безстрашие,

че в Храма Господен сме –

Божии чеда…

 

И ето – почти неочаквано вече

реалното Чудо –

и Рим е пред нас:

прекрасен, велик, много близък и –

вечен!

От покрив небесен го гледам в захлас!

 

 

 

BREAK THE WALL – СЧУПИ СТЕНАТА

Родена във времето,

когато в Берлин израсна бетонна стена,

аз с чук я разбивах –

самотна не бях,

но сама

реших, че железни огради, греди

разделят без милост,

без право

човешки съдби…

 

Душата

не може да бъде заключена

в клетка –

с кръвта  си ще пише поезия там –

за бъдните лѐта!

 

Good-bye, Point Charlie,

единна Европа, здравей!

Без визи и граници

мечта въплътена –

живей!

 

… Но ето: отново командват

да вадя от тъмно отломките,

които аз пазих –

да помнят навеки потомците.

Растат като гъби

след щедрия пролетен дъжд

огради, бариери и телени мрежи –

на път

към нашта свободна и мъдра Европа…

 

И пак сме в капана.

И пак се усмихва „Ентропа”.

 

 

 

 

ИКОНОСТАСЪТ НА ВОЙНАТА

 

Безброй са братските могили и музеи,

най-скромни паметници, мавзолеи,

и бившите полета бойни – паркове,

до днес запазили следи от битки жарки.

 

Край Плевен цели полкове останали –

навеки част от таз земя са станали:

Архангелогородски и Казански,

Калужки, Суздалски,

Воронежки и Брянски…

Те дали и изпълнили обета свят:

за свободата на един народ –

народа-брат!

 

Със походни молитвеници в строй

отиваха  безстрашно – в страшен бой.

Светците им – закрилници – с бойците:

покой им пазят и в земите…

Благословени са за вечния живот,

със техния неизживян – за българския род.

 

 

 

ПИЕТА                

 

Манастир “Рождество Христово”, Шипка

 

Вървя замислено по сенчеста алея –

откъсвам се от днешния ми ден…

На среща с Паметника аз не смея

да дойда с всекидневието в мен.

 

Голяма църква със тържествен вход,

със златни куполи, монашеския корпус…

И много посетители – народ,

донесъл тук и скръб, и свойта гордост.

 

Иконостасът с ликове любими

за всеки християнин по света…

Стени, изографисани с картини –

на жертвите обезсмъртяват паметта.

 

На мраморните плочи – Списъци:

безкрайни редове на опълченци,

на офицери, хиляди войници –

чете на глас от София момченце…

 

И ето че над всичко звън се шири,

изпълнил сякаш цялото поле:

изстреляните стари гилзи бият

в камбаните – сигнал за векове!..

 

 

 

 

 

 

НА МАМА

 

Когато съм зле и не знам какво става

с душата ми – може би е отлетяла,

а аз не усетих кога и защо,

във лудия ритъм на живота в застой,

 

когато не мога  в съня да потъна –

поне една нощ аз Морфей да прегърна,

в забрава да мирне сърцето ми сладко –

измамно-спокойно поне и за кратко,

 

единствено ти не ми даваш да плача,

а даваш надежда, че аз нещо знача,

и караш да вярвам, че аз съм родена

в любов,

за любов –

благословена!…

 

 

 

МЕЧТА ЗА ПАРИЖ

 

Дъщеря ни Михаела, 5 год.:”Мамо,

                        толкова те обичам – чак до Париж!..”

 

Сини очички,

руси косички,

златни лунички –

що ли мълчиш?

 

Мойто момиче,

лъвче-мъниче,

тъй те обичам –

чак до Париж!

 

Рея се горе

в шир синеока –

все по-високо:

летя за Париж.

 

Там, под нозете,

кипи всекидневие –

не е от значение?…

Мъдро мълчиш.

 

Paris, o Paris –

нереален дори…

Но ти говори!

Аз вярвам. И знай:

 

в твоя Париж

бях и аз. Неведнъж.

Има я, Лъвче, –

обич безкрай!

 

 

 

 

ПЕСНИЧКА ЗА ЛЮЛКА

 

Веселата люлка,

люлка, люлка,

в щурава омая –

до облаците чак!

Веселата люлка

сигурно желае,

сигурно желае

да стане космонавт.

 

Веселата люлка,

люлка, люлка,

веселата люлка –

тя знае  – откъде ли? –

че трябва много силно

да се разлюлее,

забравяйки земята,

да стигне до небето!

 

Веселата люлка,

люлка, люлка,

в щурава омая –

до облаците чак!

Откъде да знае

веселата люлка,

че от най-високо

пада се жестоко…

 

 

 

ПАЯЖИНА

 

Паяжината на твоите лъжи

е с ажур на дантела от Брюксел.

Тя на моите плещи тежи

с диамантено бреме на лукса.

 

Този шал тъй отдавна плетеш –

майстор си на красивите възли!

Орнаментът излиза с пълнеж

от печалите – моите мисли.

 

Паяжината на твоите слова

има плетка на сигурна мрежа.

И замаяна е моята глава,

очарова се пак – неизбежно…

 

 

 

КАТО РОМАНС

На мъжа ми

 

Ах, този шал червен

на раменете крехки!..

Аз пазя този ден

във спомените вехти.

Косите – водопад –

сияеха от слънцето.

Ти беше непознат,

изглеждаше тайнствено.

Мистерия в „червено”

ни завладя изцяло.

В Едем ни бе отвела.

Страстта ни бе изгряла…

 

Аз пазя този шал –

не само като спомен:

и днес те чака Бал –

не се прави на болен…