(от стихосбирката ѝ „Време за споделяне“, издателство „Български писател“ С. 2024)
Наталия Ерменкова е писател, поет, публицист. Родена е в Москва, живее в София. Завършила е английска и немска филология. Работила е като преподавател по английски език в Университета в гр. Калуга, Русия. След омъжването си се е преместила в България, където е работила в агенция „София Прес“, издателство „Свят“. Първата си поетична книга „Леди Есен“ издава през 1997 в София. Има над 10 сборника с поезия. и сборник с проза – „Наташки“. Пише на руски, български и английски език. Има Европейски награди за поезия „Оскар“, Италия; първа премия на „Русская газета“, България; стиховете ѝ са включени в поредица aнтологии на българската поезия, издадени от СНБП и СБП.; дипломи и награди от международни конкурси: премии „Тютчев“ (поезия) и „Грибоедов“ (проза) – Интернационален съюз на писателите; „За извънредния принос в съвременната литература –„Поезия“ в Конкурса за Международна литературна премия „Владислав Ходасевич“, Минск – Санкт-Петербург; Почетна грамота и златна значка „За принос в съвременната българска литература“ на СБП 2021. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на писателите на Русия, Съюза на българските журналисти. Основател и председател е на Съюза на рускоезичните писатели и журналисти на България, който е приемник на Съюза на руските писатели и журналисти в България (1921). Член е на Международната обществена Палата, Русия – Беларус – Китай; на Петровската академия на науките и изкуствата, Русия; на Славянската литературна и артистична академия, България. Тя е известен преводач на руска и българска проза и поезия, и на английски език. Произведенията на Наталия Ерменкова излизат в различни издания в България, Русия, Беларус, Украйна, САЩ.
Поезията на Наталия Ерменкова се отличава със своята изключителна лиричност, богата духовност, изразена обществена позиция, ярка образност и езиково богатство. Нейните стихове – както написаните в стила на най-прекрасните традиции на руската и българската класика, така и в съвременния „най-раздвижен“ стил – винаги са талантливи, духовни и покоряващи.
НА КРЪСТОПЪТ
Не съм наясно в себе си –
безспорно,
за днешната и минала
съдба на хората.
Мъгла е препълзяла
до сърцето ми –
измивам я,
но пак са в кал
ръцете ми.
Бих искала далеч
от шумни магистрали
да стигна мирно
аз до моя залив.
В мираж пътувам –
вечна платноходка,
а сутрин съм
строшена лодка…
Намятам дрехата
обикновена –
платната мръсни
и окървавени…
„Приятелите в нужда“
на часа разнищват
живота ми,
подсвиркват
и обиждат.
Мен обвинявате…
Защо?
Горките! –
За мойте дълг и чест в борбите!
BREAK THE WALL*
Родена във времето,
когато в Берлин израсна бетонна стена,
аз с чук я разбивах –
самотна не бях,
но сама
реших, че железни огради,
греди
разделят без милост,
без право
човешки съдби…
Душата
не може да бъде заключена в клетка –
с кръвта си ще пише поезия там –
за бъдните лѐта!
Good-bye, Point Charlie,
единна Европа, здравей!
Без визи и граници
мечта въплътена –
живей!
… Но ето:
отново командват да вадя от тъмно отломките,
които аз пазих** –
да помнят навеки потомците.
Растат като гъби
след щедрия пролетен дъжд
огради, бариери и телени мрежи
на път
към нашта свободна и мъдра Европа…
И пак сме в капана.
И пак се усмихва „Ентропа”***
––––
*Разбий стената – превод от английски
** През 1989 бяхме с мъжа ми на работа в Западен Берлин и при описаните събития участвахме в разбиване на Берлинската стена, отломките от която съхраняваме вкъщи…
*** Ентропа е сатирична скулптура, създадена от чешки автор Д.Черни
НА ДУНАВА
В далечни земи на Шварцвалд планината
най-скъпото чедо на майка-Баар
поемаш си пътя, наш Дунав, – бащата
на много народи, страни –
божи дар…
От Запад на Изток течеш величаво.
Водите си сини с потоци безкрай
ти щедро даряваш,
полагаш Началото…
Дано да сме мърдри и ние – докрай!
Прегръщаш Европа със свойте ръкави,
грижовно минаваш край всеки твой бряг:
германски, унгарски и сръбски –
все галиш –
за теб няма граници, ни нечий байрак.
Молдова, Украйна и нашта България,
Румъния милваш с вълните си сини.
На десет държави –
на всичките заедно! –
даряваш богатства и даваш ти сили.
И вече събрал любовта ни «на едро»
отправяш се с цялата якост и шир
да вливаш водите си гордо, победно
в морето –
свободно, обилно, безспир!
ЩЪРКЕЛИ
Времето е станало разделно,
а китните села са с празни къщи
напускат този свят изпотрошени
от Времето. Със старците – „излишни“…
И нашите деца, и наште внуци
от Терминал-1 към световете чужди
България „по работа“ напускат –
отиват там, където са ненужни.
Но по природния закон настъпва Пролет
и щъркели от Юг при нас долитат –
чрез километри невъзможни полети
в България –
към свойте къщи идват.
При нас са построили домовете си –
гнезда – за много нови поколения.
Тук раждат се в любов децата им –
за общото ни светло Възкресение.
И те се връщат винаги на пролет
в гнездата си със Вяра и Надежда,
че нашите деца ще дойдат
в родината си – след безброй премеждия.
НА ПЕТКО БРАТИНОВ
„За този мъж и камъкът е плод…“
Петко Братинов, „На поэзията“
Мъжът на риска, на честта, на волята –
не искаше да знае що е то – „неволята“
и дух свободен винаги прославяше –
сърцата ни със стихове разпалваше!
Поезията беше му жена, любима –
магия и на Слово, и на рима.
Такъв ще го запомня през годините –
докрай –
Преди сълзата да застине…*
*Название на книгата на П.Братинов, 2009
***
Всички пътища водят към Рим –
вечната истина за Италия.
Пред нас – „Свети Петър”.
По площада вървим –
дъщеря ми и аз,
с римското име
Наталия.
Слънцето щедро залива площада,
Гали ни, милва със свойте лъчи
пролетно-нежно,
а там, пред оградата
край Светата Базилика
народът бучи.
По различни пътища
от целия свят
идват хора
и носят надежда,
че няма да има болести, глад,
а само мир и любов безбрежна.
Решихме да видим на Храма Капелата
отгоре и Рим – вечният град…
И пак убедих се, че пътят към „Верую”
е Пътят нагоре и нивга назад!..
Стъпало, стъпало –
все в кръг и нагоре –
безброй, все по-тясно и по-настрани:
таванът отива надясно
и скоро
пълзейки почти се предвижваме ние.
Горкото дете – уморено, уплашено,
не знае:
защо, накъде, до кога?
И само едно ми вселява безстрашие,
че в Храма Господен сме –
Божии чеда…
И ето – почти неочаквано вече
реалното Чудо –
и Рим е пред нас:
прекрасен, велик, много близък и – вечен!
От покрив небесен го гледам в захлас!
ПОЛЕТИ НАСЪН
Сънувам Флоренция,
сънувам „Уфици”…
Не ща индулгенции:
летя като птица –
свободна, безгрижна,
щастлива, безгрешна,
без думи излишни,
сълзи безутешни.
Хвърча над проблемите
сиви и скучни,
останаха вкъщи
обиди получени.
Изгубих часовника
вече ненужен:
защо ми е?
Той не ми беше послушен…
На блузата бяла
размахвам крилете.
Така съм летяла
преди многая лета…
И ето пред мен –
в съня като че ли –
картина любимата
на Ботичели!
Изгубих реалност…
Насън ли, наяве:
Флоренция тук е –
сънувам едва ли.
На мен „Примавера”
усмивка дарява…
В Прекрасното верую,
грешки – прощавам…
***
В студения си дом останала
сред купища от стари книги
прелиствам стихове подбрани:
живели са творците минали
със моите сегашни драми…
Нощта бездънна замени деня,
душата ми облял със сълзи.
В дома отсреща – светлина,
като във стъклената рамка
там друг за никъде не бърза…
Кое е истина и приказка?
Кое – примамлив идеал?
Привичка, ласка ли измислена
е любовта? Безумен риск ли?
Едва ли някой е разбрал…
ПАЯЖИНА
Паяжина на твойте лъжи
е с ажур на дантела от Брюксел.
Тя на моите плещи тежи
с диамантено бреме на лукса.
Този шал тъй отдавна плетеш –
майстор си на красивите възли!
Орнаментът излиза с пълнеж
от печалите – моите мисли.
Паяжина на твойте слова
има плетка на сигурна мрежа.
И замаяна мойта глава
очарова се пак неизбежно…
РОМАНС
Ах, този шал червен
на раменете крехки!..
Аз пазя този ден
във спомените вехти.
Косите – водопад –
сияеха на слънцето.
Ти беше непознат –
от приказките принцът.
Като по чудо вятърът
подхвана леко шала
и завъртя се валса –
такъв не бях видяла!…
Мистерия в червено
ни завладя изцяло.
В Едем ни бе отвела –
там Любовта изгрява.
Аз пазя този шал –
сега изглежда скромен…
Но каня те на Бал –
в прекрасния ни спомен!
