НАТАЛИЯ ЕРМЕНКОВА /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ

(от стихосбирката ѝ „Време за споделяне“, издателство „Български писател“ С. 2024)

 

Наталия Ерменкова е писател, поет, публицист. Родена е в Москва, живее в София. Завършила е английска и немска филология. Работила е като преподавател по английски език в Университета в гр. Калуга, Русия. След омъжването си се е преместила в България, където е работила в агенция „София Прес“, издателство „Свят“.  Първата си поетична книга „Леди Есен“ издава през 1997 в София. Има над 10 сборника с поезия. и сборник с проза – „Наташки“. Пише на руски, български и английски език. Има Европейски награди за поезия „Оскар“, Италия; първа премия на „Русская газета“, България;  стиховете ѝ са включени в поредица aнтологии на българската поезия, издадени от СНБП и СБП.; дипломи и награди от международни конкурси: премии „Тютчев“ (поезия) и „Грибоедов“ (проза) – Интернационален съюз на писателите; „За извънредния принос в съвременната литература –„Поезия“ в Конкурса за Международна литературна премия „Владислав Ходасевич“, Минск – Санкт-Петербург; Почетна грамота и златна значка „За принос в съвременната българска литература“ на СБП 2021. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на писателите на Русия, Съюза на българските журналисти. Основател и председател е на Съюза на рускоезичните писатели и журналисти на България, който е  приемник на Съюза на руските писатели и журналисти в България (1921). Член е на Международната обществена Палата, Русия Беларус Китай; на Петровската академия на науките и изкуствата, Русия; на Славянската литературна и артистична академия, България. Тя е известен преводач на руска и българска проза и поезия,  и на английски език. Произведенията на Наталия Ерменкова излизат в различни издания в България, Русия, Беларус, Украйна, САЩ.

Поезията на Наталия Ерменкова се отличава със своята изключителна лиричност, богата духовност, изразена обществена позиция, ярка образност и езиково богатство. Нейните стихове – както написаните в стила на най-прекрасните традиции на руската и българската класика, така и в съвременния „най-раздвижен“ стил – винаги са талантливи, духовни и покоряващи.

 

 

 

 

НА КРЪСТОПЪТ

 

Не съм наясно в себе си –

безспорно,

за днешната и минала

съдба на хората.

Мъгла е препълзяла

до сърцето ми –

измивам я,

но пак са в кал

ръцете ми.

Бих искала далеч

от шумни магистрали

да стигна мирно

аз до моя залив.

В мираж пътувам –

вечна платноходка,

а сутрин съм

строшена лодка…

Намятам дрехата

обикновена –

платната мръсни

и окървавени…

„Приятелите в нужда“

на часа разнищват

живота ми,

подсвиркват

и обиждат.

 

Мен обвинявате…

Защо?

Горките! –

За мойте дълг и чест в борбите!

 

 

 

 

BREAK THE WALL*

Родена във времето,

когато в Берлин израсна бетонна стена,

аз с чук я разбивах –

самотна не бях,

но сама

реших, че железни огради,

греди

разделят без милост,

без право

човешки съдби…

Душата

не може да бъде заключена в клетка –

с кръвта  си ще пише поезия там –

за бъдните лѐта!

Good-bye, Point Charlie,

единна Европа, здравей!

Без визи и граници

мечта въплътена –

живей!

… Но ето:

отново командват да вадя от тъмно отломките,

които аз пазих** –

да помнят навеки потомците.

Растат като гъби

след щедрия пролетен дъжд

огради, бариери и телени мрежи

на път

към нашта свободна и мъдра Европа…

И пак сме в капана.

И пак се усмихва „Ентропа”***

––––

*Разбий стената – превод от английски

** През 1989 бяхме с мъжа ми на работа в Западен Берлин и при описаните събития участвахме в разбиване на Берлинската стена, отломките от която съхраняваме вкъщи…

*** Ентропа е сатирична скулптура, създадена от чешки автор Д.Черни

 

 

 

 

 

НА ДУНАВА

 

В далечни земи на Шварцвалд планината

най-скъпото чедо на майка-Баар

поемаш си пътя, наш Дунав, – бащата

на много народи, страни –

божи дар…

 

От Запад на Изток течеш величаво.

Водите си сини с потоци безкрай

ти щедро даряваш,

полагаш Началото…

Дано да сме мърдри и ние – докрай!

 

Прегръщаш Европа със свойте ръкави,

грижовно минаваш край всеки твой бряг:

германски, унгарски и сръбски –

все галиш –

за теб няма граници, ни нечий байрак.

 

Молдова, Украйна и нашта България,

Румъния милваш с вълните си сини.

На десет държави –

на всичките заедно! –

даряваш богатства и даваш ти сили.

 

И вече събрал любовта ни «на едро»

отправяш се с цялата якост и шир

да вливаш водите си гордо, победно

в морето –

свободно, обилно, безспир!

 

 

 

 

 

 

 

 

ЩЪРКЕЛИ

 

Времето е станало разделно,

а китните села са с празни къщи

напускат този свят изпотрошени

от Времето. Със старците – „излишни“…

И нашите деца, и наште внуци
от Терминал-1 към световете чужди
България „по работа“ напускат –

отиват там, където са ненужни.

 

Но по природния закон настъпва Пролет

и щъркели от Юг при нас долитат –

чрез километри невъзможни полети

в България –

към свойте къщи идват.

При нас са построили домовете си –

гнезда – за много нови  поколения.

Тук раждат се в любов децата им –

за общото ни светло Възкресение.

И те се връщат винаги на пролет

в гнездата си със Вяра и Надежда,

че нашите деца ще дойдат

в родината си – след безброй премеждия.

 

НА ПЕТКО БРАТИНОВ

                     „За този мъж и камъкът е плод…“

                        Петко Братинов, „На поэзията“

Мъжът на риска, на честта, на волята –

не искаше да знае що е то – „неволята“

и дух свободен винаги прославяше –

сърцата ни със стихове разпалваше!

 

Поезията беше му жена, любима –

магия и на Слово, и  на рима.

 

Такъв ще го запомня през годините –

докрай –

Преди сълзата да застине…*

 

*Название на  книгата на П.Братинов, 2009

 

 

 

 

 

***

Всички пътища водят към  Рим

вечната истина за Италия.

Пред нас – „Свети Петър”.

По площада вървим –

дъщеря ми и аз,

с римското име

Наталия.

 

Слънцето щедро залива площада,

Гали ни, милва със свойте лъчи

пролетно-нежно,

а там, пред оградата

край Светата Базилика

народът бучи.

 

По различни пътища

от целия свят

идват хора

и носят надежда,

че няма да има болести, глад,

а само мир и любов безбрежна.

 

Решихме да видим на Храма Капелата

отгоре и Рим – вечният град…

 

И пак убедих се, че пътят към „Верую”

е Пътят нагоре и нивга назад!..

 

Стъпало, стъпало –

все в кръг и нагоре –

безброй, все по-тясно и по-настрани:

таванът отива надясно

и скоро

пълзейки почти се предвижваме ние.

 

Горкото дете – уморено, уплашено,

не знае:

защо, накъде, до кога?

И само едно ми вселява безстрашие,

че в Храма Господен сме –

Божии чеда…

 

И ето – почти неочаквано вече

реалното Чудо –

и Рим е пред нас:

прекрасен, велик, много близък и – вечен!

От покрив небесен го гледам в захлас!

 

 

 

 

 

 

 

 

ПОЛЕТИ НАСЪН

 

Сънувам Флоренция,

сънувам „Уфици”…

 

Не ща индулгенции:

летя като птица –

свободна, безгрижна,

щастлива, безгрешна,

без думи излишни,

сълзи безутешни.

 

Хвърча над проблемите

сиви и скучни,

останаха вкъщи

обиди получени.

 

Изгубих часовника

вече ненужен:

защо ми е?

Той не ми беше послушен…

 

На блузата бяла

размахвам крилете.

Така съм летяла

преди многая лета…

 

И ето пред мен –

в съня като че ли –

картина любимата

на Ботичели!

Изгубих реалност…

Насън ли, наяве:

Флоренция тук е –

сънувам едва ли.

На мен „Примавера”

усмивка дарява…

 

В Прекрасното верую,

грешки  – прощавам…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

В студения си дом останала

сред купища от стари книги

прелиствам стихове подбрани:

живели са творците минали

със моите сегашни драми…

 

Нощта бездънна замени деня,

душата ми облял със сълзи.

В дома отсреща – светлина,

като във стъклената рамка

там друг за никъде не бърза…

 

Кое е истина и приказка?

Кое – примамлив идеал?

Привичка, ласка ли измислена

е любовта? Безумен риск ли?

Едва ли някой е разбрал…

 

 

 

 

 

 

 

 

ПАЯЖИНА

Паяжина на твойте лъжи

е с ажур на дантела от Брюксел.

Тя на моите плещи тежи

с диамантено бреме на лукса.

 

Този шал тъй отдавна плетеш –

майстор си на красивите възли!

Орнаментът излиза с пълнеж

от печалите – моите мисли.

 

Паяжина на твойте слова

има плетка на сигурна мрежа.

И замаяна мойта глава

очарова се пак неизбежно…

 

 

 

 

 

 

 

РОМАНС

 

Ах, този шал червен

на раменете крехки!..

Аз пазя този ден

във спомените вехти.

Косите – водопад –

сияеха на слънцето.

Ти беше непознат –

от приказките принцът.

Като по чудо вятърът

подхвана леко шала

и завъртя се валса –

такъв не бях видяла!…

Мистерия в червено

ни завладя изцяло.

В Едем ни бе отвела –

там Любовта изгрява.

Аз пазя този шал –

сега изглежда скромен…

Но каня те на Бал –

в прекрасния ни спомен!

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post Вестник „Словото днес“, бр.33, 2024
Next post Вестник „Словото днес“, бр.34, 2024