НАСКО ГЕЛЕВ /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ

AНАСТАС (НАСКО) ГЕЛЕВ – САЩ

 

Aнастас (Наско) Гелев е роден в първия пролетен ден, някъде в средата на миналия век. След завършване на гимназия работи в БНТ, където прекарва двадесет и пет от най-щастливите си години, изкачвайки се по стълбата от обикновен осветител до режисьор. Междувременно завършва тогавашния ПИС „Аврам Стоянов“, а по-късно и НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“.

От дълги години живее в САЩ, където преминава по различни професионални пътища – строителство, бояджийство, такси, включително и контрактор към FedEx. Работил е за CMTV и BiT. Хоби са му книгите, музиката и готвенето. С писането започва случайно. За него това е начинът да се освободи от натрупалите се проблеми и напрежение.

През 2023 г. издава първата си книга с разкази „Неща от живота“. Публикувал е материали във вестниците: „България“, „България сега“ (Чикаго) ,“Bg Ben” (Лондон) и „Факел“. От 2017 г. участва във всички броеве на алманаха „Любослов“, издание на Лигата на Българските писатели в САЩ и по света. Включен е в сборника „55 + български автори в САЩ и Канада“ (2020 г.), съставен от Г. Николов. Печелил награди за разказите, участвали в конкурси на Салона за българска култура и духовност (Чикаго) за разказите си „Хазайката“ (II място) и „И тя танцуваше“ (III място).

 

МЕЖДУ АНГЕЛИ

разказ

 

Тя ще дойде всеки момент. Ще почука и, преди още да кажа ДА, ще влезе, бутаща количката с половината болнична апаратура. Първо ще ме дари с широка усмивка. Та те всички винаги го правят. Ще ме попита как съм спал. След това ще ми нахлузи на ръката това, маншона, за мерене на кръвното, ще ми пъхне в устата една тънка пръчица, за да ми премери и температурата.

А как се стигна дотук? Почти нищо не помня. Имах дълъг курс –  до Урбана – Шампейн, повече от 200 километра, това помня. Времето беше слънчево с почти лятна температура, и това помня. Но на връщане то рязко се промени. За няма и половин час отнякъде се струпаха буреносни облаци, заваля проливен дъжд с много гръмотевици. И след само още половин час, температурата падна почти наполовина. Е, и тогава започна едно главоболие. Ама толкова силно, сякаш черепът ми беше стегнат не в менгеме, а беше поне пет номера по-малък от размера на мозъка ми. Покарах още малко и на първата отбивка спрях, зачаках бурята да премине. Да, макар никога преди това да не съм се влиял от капризите на атмосферните условия, днес бях сигурен, че болката е провокирана точно от това.

Мина може би час цял час. Макар бурята все още да вършееше по безкрайното Илинойско поле, болката бавно започна да заглъхва. Изчаках още около половин час и потеглих обратно към Чикаго. Това също помня.

Вкъщи бях надвечер. Щяхме да имаме гост от България. Моят племенник. Прегръдки, целувки и седнахме на масата. Той ни разказваше как са родителите му, неговото и на брат му семейства. Ние пък за нашите преживявания в странство. И всичко вървеше съвсем нормално, докато не усетих, че лявата страна на устната ми някак започна да се изкривява и изтръпва. Думите излизаха все по-трудно. При това с леко фъфлене. Съпругата ми се вторачи в мен и се уплаши. Веднага извика и дъщеря ни. А тя, щом ме видя, веднага вдигна телефона си и се обади на 911. Няма и пет минути и чух сирените да наближават дома ни.

Е, оттук нататък всичко станало ми е в мъгла. Парамедиците много внимателно започнаха да ме пипат, разпитват и преглеждат, но какво аз съм отговарял, не помня. Сложили са ме да легна на количката и ме качили в линейката. Единствено си спомням, че и дъщеря ми беше там. И как съм се озовал в болницата, бога ми, не помня.

Видях се в стая със светлини отвсякъде и блестящи стени. И пълна с млади ангелчета с нимби, с крила. И всички те ми се усмихнаха и чуруликаха с нежни ангелски гласове пееха псалми. И като се юрнаха към болничната количка с много нежност ми помогнаха да сляза. Обградиха ме и, о боже, започнаха да ме събличат. Мен! Че защо бе, милички. Защо? Къде съм? Започнах да се оглеждам и тогава, зад тях, видях напрегнатото лице на дъщеря ми. И в този миг всякакви нимби, крила и всички други ангелски атрибути изчезнаха. Млади момичета в лекарски униформи ме бяха обградили и продължаваха разсъбличането ми. И това, до кога? Но като понечиха да ми свалят вече и гащетата, аз напълно се върнах към реалността. Стеснително се свих и първата ми мисъл беше – Добре че тази сутрин се окъпах! А те продължаваха да се кикотят. Това вече го помня много добре.

Нищо не можех да направя. След като ме оставиха по Адамово облекло, ми надянаха една болнична нощница и в съзнанието ми веднага изникна кадър от онзи филм с Джак Никълсън, в който върви по коридора и уж покрит с също такава  нощница, а се виждат седалищните му мускули.

Още не е дошла.

Качиха ме отново на количка и след едно дълго пътуване по някакъв лабиринт от коридори, асансьори, врати и пак коридори, се озовах в чакалня. Не бях единствен. Най–накрая дойде и моят ред за нещо, ама какво – нямах идея.  Прехвърлиха ме на приличащо на шейна легло. Вързаха ми ръцете, краката, накрая че и главата. Не можех да направя каквото и да е движение и ме набутаха в някаква  дупка. Какво е това? Някакъв нов начин за измъчване? Или мигновено лечение? Че като започна едно думкане, трещене. Отначало много се стреснах, но открих в този шум странна закономерност, ритъм и почти заспах. По късно ми казаха, че това било някакво изследване – MRI – Магнитно резонансен не знам какво си.

След като свършиха с боботенето, преместиха ме отново на количката и санитарят я подкара отново през целия този лабиринт. Не се сдържах и го попитах как го е разучил. Той скромно ми отговори, че са му били нужни повече от шест месеца.

Какво става? Защо още я няма?

На сутринта се събудих в една огромна стая. И в нея бях само аз. Сам. Дори нямаше друго легло. Моето се „чупеше“ на три места.  С телефон. С телевизор. С тоалетна. Че и с баня! С меню с по десетина вида блюда за закуска, обяд и вечеря. И макарони, и бъргъри, супи, сокове, кафе. Просто вдигаш телефона, казваш номера на стаята си, какво искаш и след петнадесетина минути ти го носят. Рум сървис в болница! Ехааа!

И си спомних  за болницата, в която майка ми беше пет години по-рано. И ми стана много тъжно. Стая като в казарма. С двадесетина легла от двете страни. И в тях лежаха жени. На пружинени легла. Някои завити, други само частично. Виждаха голи части от телата им. Тогава изпитах страхотно неудобство дори само да вдигна поглед. В дъното на стаята имаше втора, водеща към вътрешния двор, усукана с метална рамка, врата, която при всяко отваряне и затваряне издаваше зловещи скърцания и стържения. И си спомних и за санитарките. Те гледаха само в ръцете ти какво и колко ще им дадеш. Иначе забрави да очакваш от тях каквато и да е грижа за твоя болен роднина!

А бе днес дали ще дойде и дали пак ще е различна?

Да, вече минава седмица от както съм в болницата. Всяка сутрин идваха да ми мерят кръвното, температурата, да ми дадат хапчетата и да сложат инжекцията. Но всеки път идваше различна медицинска сестра. И винаги бяха млади, усмихнати. Единствената по-възрастна беше жената, която чистеше стаята.

След като свърши с измерителните уреди, милосърдната сестра изваждаше спринцовката, отвиваше одеялото, замяташе нощницата ми и я забиваше някъде под пъпа ми. Но очите им бяха вторачени някъде по-надолу. А бе. Тези момичета нямат ли приятели? В медицинското училище не им ли показват, ако не на живо, ако не на видео поне с картинки каква е разликата между мъж и жена? А те се втренчват и дори не мигат. Като невидели. И какво толкова гледат? Натюрморт! А ако внезапно реши да се покаже в цяр ръст? То знае ли човек!

Най-накрая! Някой чука на вратата. И, о да! Още не я беше виждал тази милосърдна сестра!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post КЕРКА ХУБЕНОВА /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ
Next post „МАРИЯ ОТ ОХРИД“ – РОМАН ЗА ВСЕКИ БЪЛГАРИН