НАПУСНА НИ ПОЕТЪТ АНДРЕЙ АНДРЕЕВ

(17.01.1943 – 01.10.2021)

ПЛАЧ ПО АНДРЕЙ

Вечерта на 1 октомври, когато Фейсбук преливаше от възторжени словоизлияния по повод Празника на поезията, душата на един от най-талантливите български поети безмълвно е литнала към заесенелите небеса… Напуснала е изстрадалото му тяло, вече от няколко години обречено на затворничество, сполетяно от непосилно тежки болки.

Търся своите съкровени думи за Андрей… Най-трудно е да разкажеш за нещо, което познаваш до последния щрих, също – да обясниш причините за любовта си към явление, място или човек.

С Андрей ме събра ранната ни московска младост. Но аз не живеех в общежитието и по тази причина общуването ни през двете припокриващи се години в института бяха по-ограничени. Истинското ни приятелство, придобило чертите на родство, защото наистина го усещам като брат! – започна вече след завръщането в България. Ако го проследя хронологически – то обхваща и работата му в новоучреденото тогава сп. „Факел”, което се намираше на тавана на СБП на „Ангел Кънчев” 5, и по-сетнешните му редакторски години в сп. „Отечество” на бул. „Витоша”, и отговорностите на главен секретар в Съюза, преместил се вече над бившето кино „Славейков” на едноименния площад, и последната му доскорошна месторабота – изд. „Захарий Стоянов” и сп. „Везни” …

Това е само рамката, канавата.

А вътре – почти цял един споделен живот – личен, литературен, обществен. Многобройни разговори, следствие от замръквания и осъмвания над белия лист и черните несрети; дебати относно най-точния образ и рима при превода на велики в трагизма си руски поети, влезли  в авторската му антология „Калина алена, калина черна” или издадени в отделни книги; среднощна клетва за вярност на себе си и литературата (каква патетика – ще каже някой!) пред паметника на Ботев във Враца под бдителния поглед на охраната; най-безпощадна равносметка за настъпилите след 10 ноември метаморфози у довчерашни приятели и съмишленици; отпор на непочтеността, неучастие в колективното лицемерие, противодействие на агресивната графомания…  Всичко това беше възможно да се понася и да се отстоява единствено със съратник като Андрей. Най-искреният приятел, който никога няма да си изкриви душата. Най-съчувственото и сигурно рамо за изплакване на болки. Най, най… какво още? Най-неприспособимият. Неумеещият да прави компромиси със светска „лежерност”, да играе игрички. (В случая изобщо не му помагаше неговата обиграност в картите, усъвършенствана в прословутото каре, в което влизаха още, с известна вариативност в състава, писателите  Дико Фучеджиев, Чавдар Добрев, Никола Инджов…)

Няма да забравя кучешките студове на една демократична зима, трябва да беше в първите години след настъпването на милениума, когато останалият без работа и средства за съществуване Андрей беше нощен пазач на един строеж в Дианабад. Бараката с пролуки, от които духаше, тенекиената печка „циганска любов”… и отново – стихове, преводи, неотстъпната мисъл за България и съдбините й, тревогата правим ли всичко, което е по силите ни „ние, тъжни деца на Вселената и сираци на Вечността”…

Дотук не казах нищо за изумителния му поетически талант. Но това ми е още по-непосилно. По причините, споменати по-горе. Обсебена съм от поезията му. От нейното мощно излъчване, заредено с неподражаем усет за природа, със светла тъга, с мъдрост и съдбовност, с драматизъм и същевременно – с невероятна хармония. Автентична и интелектуална. С богата вътрешна акустика, овладяла широк метафоричен и философски диапазон. Андрей Андреев е един от големите български поети. Той със сигурност знаеше цената си, но никога не се е самоизтъквал. Не му е било нужно да се катери на кокили, не само защото беше достатъчно висок и се виждаше отдалеч, а защото такава е човешката му природа. Доброта, почтеност, стоицизъм – това са трите кита, върху които почиваше неговата рядка поетическа дарба. Воден и закрилян от нея, той възпя по неповторим начин „болестта, наречена живот”.

Оттук нататък ми предстои да водя с него само мислени диалози. Напоследък разговорите ни по телефона ставаха все по-кратки, защото коварната болест беше поразила и гласните му струни, всяка дума му костваше мъчителни усилия. Но ми се иска да вярвам, че оттам той ще включи отново своя небесен телефон, защото не знам как да живея без подкрепата на човека, олицетворяващ за мен всичко, което Бог е вдъхнал в своето най-висше творение, за да осмисли земното ни съществуване.

Надя Попова

02.10. 2021

P.S.

Поклонението ще се състои във вторник, 5 октомври, от 12.00 ч. в Ритуалната зала на частните Боянски гробища „Св. Архангел Михаил”.

АНДРЕЙ АНДРЕЕВ

стихотворения

НЕБЕТО ВЧЕРА ВСИЧКО МИ РАЗКАЗА

Небето вчера всичко ми разказа
за болестта, наречена живот –
за кой ли път ми позволи да вляза
в дълбокото, където няма брод.
И аз крещях пред страшната му сила,
над пропастта надвесен, на ръба,
преди да съм помолил за закрила,
сам себе си преди да погреба.
Крещях щастлив, понесен от вълните,
защото в равнините на смъртта
най-страшното е, стигнал глъбините,
да те изхвърлят на повърхността…
Небето вчера беше благосклонно
към онзи, който му принадлежи,
и майчински с Вселената изконна
и мене пожела да утеши.
То не поиска само да ми каже
морето и пристанищния град,
които най-накрая ще ме смажат
с дълбока тишина и зимен хлад.
В които аз за сетен път ще вляза
обичал, мразил, обвинил, простил…
Небето вчера всичко ми разказа –
какъв ще бъда и какъв съм бил.

ДОМ

Тази нощ не посмях да заплача
и не плюх, и напред не отминах,
сам стоях, мълчалив като здрача
над самотна безводна пустиня.

А когато видях разрушени
и врати, и стени, и дувари,
не проклех, ала смъртно ранени
бяха в мен и човекът, и звяра.

И погледнах беззлобно нагоре
към небето враждебно и тихо,
нито Бог, нито дявол, ни хора ­
само вълци в полето завиха.

Само студ се разнесе над мене
и с ятата от врани кресливи
към смълчаната празна вселена
гласове се подгониха диво.

И стоях ­ мълчалив като здрача,
без да зная къде да се скрия:
ни човек, за да мога да плача,
нито звяр ­ за да мога да вия.

ПОСВЕЩАВАНЕ

Всичко е било и няма
пак да се повтори с мен,
скоро в тайната голяма
аз ще бъда посветен.

Сам на двора ще приседна
за последна глътка хлад
и звездите ще погледна,
и притихващия свят.

И полека ще притворя
с рамо пътната врата.
И ще сложа край на спора
със свещта и пепелта…

И ще тръгна мирно, кротко,
сякаш след изпроводяк,
със уверена походка
към посочения знак.

А във светлата му бездна
със усмихнато лице
ще ме видят да изчезвам.

Махайки назад с ръце.

АКО

Ако човекът жив все още помни,
ако духът му в нишите огромни
на битието и небитието
усеща още полъх от небето:
ако последната любов е ден последен
и от живота му, ако наведен
над себе си, намери там утеха
за онова, което му отнеха
тирани, словоблудци, бури, време ­
събраното във шепите си семе
той в слънчеви пространства ще разпръсне,
за да изчезне… Или да възкръсне.

РОСА

Нищо друго не ми остава.
Друга раса крои света.
Друго слънце сутрин изгрява.
И е друга дори нощта.
Две посоки и пътят има.
Криви, прави? Мълчи светът.
Триста души градят, а трима
построеното ще разрушат.
А къде е светът отвъден
до днес никой не е открил.
Но е жалко, че няма да бъда
там, където веднъж съм бил.
Нещо става със звездния разум.
Лицемерие и суета.
А го няма при нас Еразъм
за възхвала на глупостта.
Земьо, стине и твойта утроба.
Греховете кой ще прости?…
Ще прелея два скъпи гроба
и росата ще заблести.

ОТ НОЩТА СЪМ ДОШЪЛ

От нощта съм дошъл и пак към нощта ще замина,
че нощта е за всички ни сладка родина,

че нощта върху нас спуска топла завивка
за любов, за отмора и светла усмивка.

За единствена нощ, но това ще ми стига
да прелистя звездите – най-вълшебната книга,

от предците ни четена векове преди да премина
по небето, на път към далечна и близка чужбина.

Ще чета тази книга, за съдбата си малко поне да узная,
без да стигна дори до средата, а камо ли края.

Във вековни съдби и очи, и тревоги
за единствена нощ аз едва ли ще мога

да прогледна до дъно; но с участ честита
на Вселената майка ще се взирам в очите,

та в нощта да намеря и радост, и скръб, и почивка.
И в нощта да потъна с просветлена усмивка.

БРЯГ

Пролети, есени, зими –
всичко остана назад.
Няма и мен да ме има
утре на белия свят.
Мракът дълбок ще отпусне
тежки, студени криле.
И ще е глухо и пусто
в моето родно поле.
Само нощта ще нашепва
нечии тъжни слова,
някакви думи от клетва,
порив на млада трева,
само листо ще свирука
с нежен, но есенен звук,
че ме е имало тука,
че съм си тръгнал оттук…
Май че това е човекът,
меко сияние, знак
към невървяна пътека,
облак и буря, и бряг –
бряг или сън, след които
под свечерения свод
всеки накрая се пита
в този ли, в друг ли живот
някой с гласа на капчука
син ли бе, син или внук,
вчера премина оттука
и си замина оттук.

БОЛКА В РАКОВИЦА

Ще забравят и обич, и злоба,
ще забравя и днес, и преди,
тук остават двата ви гроба
под високите селски звезди.
И когато си заминавам,
остра болка пищи в кръвта:
че едва ли не ви предавам
и ви обричам на самота.
Тук завинаги с вас ще останат
само трите крайселски чешми,
само сянката на Балкана
и дъждът, който кротко ръми
над гробовете, над нивята
и над целите родни поля.
Ще се пълнят напролет гнездата
с бели щъркелови крила,
ще люлеят над всички небето
птичи песни и гласове…
И ще носят към нас ветровете
вест от живите…
Векове.

ПРОЗОРЧЕТА

Под мразовити зимни нощи
или гергьовски дъжд през май
на север някъде все още
се буди родният ми край.
Оттам до весели поети
писма изпраща есента,
там селото ми още свети
с две-три прозорчета в нощта.
Там ще ме срещнат, щом почукам
приятели и в късен час,
сред облаците ще блещука
звезда вечерница над нас.
Ще нищим цяла нощ съдбите
на там живелите преди
и нашите съдби – каквито
за нас животът отреди.
Огнището ще гасне бавно,
сърцата ще се умълчат
и там живелите отдавна
във утрото ще се стопят.
И изведнъж пред мен Балканът
ще се изправи мълчалив.
И аз пред него ще застана
безпомощен, смутен, но жив –
жив от това, че в снеговете,
в дъжда, в цъфтежа, в зрелостта
за мен на север още светят
две-три прозорчета в нощта.

СВЕЧЕРЯВАНЕ

Свечерява над моето село,
свечерява над мойта земя.
И момчето, оттука поело
към света, си е пак у дома.
То бе писало някога: „Голи
в пек и бури, в снега и дъжда,
очертават два реда тополи
вечно будния път към града.”
И сега този път се завръща,
дълго скитал по белия свят:
ей я родната бащина къща,
ей ги вишните с белия цвят.
Всичко пак е по детски голямо:
върхове, брегове, долини.
Само хората вече ги няма –
от предишните нощи и дни.
Тях какви ветрове ги отвяха
по широкия друм на света,
та забравиха родната стряха
и на родната пръст светостта?
Ех, момче, тук се ражда човекът,
но за кратко и само веднъж,
а умира завинаги – ехо
от отминал в нощта летен дъжд.
А във селското гробище много
от познатите хора лежат.
И над тях не гори вечен огън.
И за тях е забравил светът.
Ех, момче, шепна нещо неясно.
А съм сам, няма никой край мен.
И наоколо бавно угасват
цветовете на днешния ден.
Тук на белия свят свечерява,
над света и над моя живот…
А звездите с най-тежка жарава
озаряват човешкия род.