Петър МИХАЙЛОВ

Посветено е на съпругата на поета![1]

След като миналата година един подир друг, сякаш се надпреварваха – си отидоха Анжел Вагенщайн (на 101) и Виктор Барух (на 102) доайенът сред писателите ни е Кольо Георгиев (р. 1926). Но сред поетите е Найден Вълчев (р. 1927). Поведението му е достойно и респектира всички – присъства на събития, свързани с елита в нашата литература. Демонстрира великолепна памет, широка ерудиция. Доказва, че за голямото, за истинското слово възрастта не е ограничение. Усмихнат, леко приведен, винаги стилно облечен и придружаван неизменно от любезна елегантна дама – Нина („танте Минка“)[2] – неговата съпруга. Те са чудесна двойка, носеща усещането за хармония и красота, за възможността да ни върнат 70-80 години назад във времето и да ни направят част от своето съвремие. Защото, да, ние сме техни съвременници и те ни учат с личния си пример на човешко и достойно поведение.

През месец март, когато се отбеляза втората годишнина на „Академия Иван Давидков“, сред публиката се открои и връстникът на патрона – Найден Вълчев. Самото му присъствие разкрива, че не е било така далечно времето когато такива личности като рисуващия поет Иван Давидков са били сред нас. Преди седмици в дома на Дора Габе, който функционира пълноценно благодарение на неуморната намеса на Боян Ангелов и Добрин Добрев Финиотис – уредник на музея, та в началото на  юли в салона на Дома се проведе паметна вечер, посветена на Елисавета Багряна. Присъствието на Лиза Шапкарева (внучка на Багряна и сама добра поетеса), д-р Анжела Димчева, чудесната Стоянка Боянова, госпожа Екатерина Йорданова (оглавяваща формацията Слово) допринесоха за хубавата Програма. Най-откроими обаче бяха фигурите на Добрин Добрев-Финиотис – домакин и Найден Вълчев – почетен лектор. Първокласният певец, талантливият поет, отдаденият на паметта – Добрин Добрев-Финиотис е направил от Дома на Дора Габе уютно и аристократично културно средище. От всички стени гледат топлите „две хубави очи“ на кротката, добрата, благородната Изидора Петър Габе. На някои фотографии се откроява изправената, достолепна фигура на Вечната и Святата, т. е. на Елисавета Багряна, наричана от останалите с красивото – Лиза. С умение и такт Д. Добрев влезе успешно в ролята на конферанс, а и сам добър рецитатор, интерпретира няколко творби на голямата поетеса. Цели две десетилетия ежеседмично Найден Вълчев е бил в един работен кабинет с Елисавета Багряна в редакцията на сп. „Септември“. Познава много добре голямата поетеса и пази дълбоко, искрено, човешко уважение и почит към нея. Останахме изумени, когато 97-годишният поет стана на крака, подпря се леко на столчето и ни потопи е едни отминали години, когато Йордан Йовков изпраща Елисавета Багряна да направи свой портрет, и я гледа очарован като вече замисля великолепната си книга „Женско сърце“. Т.е. Багряна е муза, вдъхновение за майстора на белетристиката между двете световни войни. Найден Вълчев, вече приседнал, се върна по-конкретно върху личността на Багряна – когато тя е страдала за загубата на внука си Любомир, загинал по време на военната си служба. Сдържаната Лиза изплаква: „Нищо добро не видях от военните“. Скръбта по загубата на Цанкар. Скръбта по съпруга си Ликов. Но Найден Вълчев очерта и по-малко познатия портрет на търсещата помощ жена, не-гордата, не-студената – както някои злонамерени клюки я представят – а женствената, която се нуждае от мъжка сила, за да прибере въглищата за зимата на „Неофит Рилски“. Найден Вълчев умее да разказва така, че да запази човешкия облик на своите мемоарни скици (това е така и в няколкото му тома с ценни спомени „Попътни срещи“), те са далече от „жълтото“, с което сме бомбардирани ежедневно. Достойният запазва достойнството и на другите. Такъв е бай Найден – както свойски го наричат по-близките му.

А неговият дебют е вече прехвърлил своите 70. През 1953-а излиза  от печат първата му поетична книга „На южната граница“. Редактор е Божидар Божилов, художници са Найден Петков и Атанас Нейков. Издателството е „Български писател“. От редакторското каре научаваме още, че книгата е била в тираж 1600 бройки и, че е отпечатана на 05. 05. 1953 г. Страничките са около 50, творбите, които са разположени там са 26. На предпоследната страница авторът посочва, че стиховете са създадени в периода 1951 – 1952 г. на южната граница. А от титулната страница научаваме кому е посветил книжката си младият (тогава) 26-годишен войник – „На другарите му от моя батальон“. Какво прави впечатление в тази книга отпреди седем десетилетия? Личи ли си в нея онзи голям поет, който ще се оформи след време?

Отговорът е еднознаен – да, личи! Силно и категорично. 1953-а е все още свързана с периода, наричан от историците „култ към личността“. Та само месец преди отпечатването на стихосбирката си е отишъл „бащата на народите“, както десетилетия е титулуван един от най-големите сатрапи на ХХ век. Интересното е, че името на вожда не е споменато нийде из всичките петдесетина странички. А това говори, че още тогава младият Н. Вълчев не се е поддавал на конюнктурното. Още тогава е бил такъв, какъвто е и днес – честен, безкомпромисен. А това поведение за един дебют е изключително важно. Защото знаем, имаме не малко примери за навлизане в полето на поезията именно с конюнктурни жестове – да речем „Стихове за вожда“ на голямата Блага Димитрова или „Сталин“ на Богомил Райнов. Така става обаче, че Н. Вълчев успява да се опази от култовското. Именно това е важното за днешната ни оценка. И това е само една от причините той да е голям днес.

Още в тази първа поетическа сбирка прави впечатление честото използване на думата тишина и на определението тихо. Преди да се оформи така наречената от нашето литературознание тиха лирика[3], тя има своите прояви именно у Н. Вълчев. Ето как започва първото стихотворение:

Клас класят пшеници                                                                                                                                                                                                                                               люляци цъфтят –                                                                                                                                                                        младите войници                                                                                                                                                                                       тръгват в дълъг път.

Пейзаж, алитерации, асонанси. Още в началото – откроява се звукописът. Значи това е роден поет! Той носи усетът за хармония, познава законите на красотата[4]. В рамките на катрена звукът „р“ е употребен само един единствен път. Строфата затваря формата на композицията – т. е. тя е начално-финална. Изключителен виртуозитет демонстрира в тая първа своя поетическа творба Н. Вълчев. Ето как продължава:

С китки ги изпраща                                                                                                                                                              цялото селце,                                                                                                                                                                                        песен се подхваща,                                                                                                                                                                    махат със ръце.

Чучулига пее                                                                                                                                                                                             в сини висоти                                                                                                                                                                           пътя се белее                                                                                                                                                                   към града лети.

Ще се върнем тука                                                                                                                                                роден, бащин край,                                                                                                                     но сега сполука                                                                                                                  ти ни пожелай.

Клас класят пшеници                                                                                                                                                                                                                                               люляци цъфтят –                                                                                                                                                                        младите войници                                                                                                                                                                                       тръгват в дълъг път.

Това е петстрофното стихотворение „Изпращане“. Прави впечатление с  пейзажното описание – класовете с пшеница, песента на чучулигите, цъфтящите люляци, синхронизиращи със синеещото небе. Липсва какъвто и да е догматизъм, характерен за годината, в която се появява книгата на Найден Вълчев. Подобен тип текстове дават заявката на и за голям, истински лирик. Чудесно владее формата, редуването на шест и пет-стишни стъпки, оригиналните римни двойки, но и смисълът – цялото село, природата, изпровождат и съпровождат войниците. Тази естественост и хармонична свързаност между човек и природа е така характерна за развоя на нашата лирика, че виждаме как тази традиция е продължена у творчеството на Н. Вълчев. А той наистина е дълбоко свързан с класическата ни  поезия – това е кодирано във втората му стихосбирка „Тиха победа“ (1954) – разпознаваем е Дебеляновият стих. Апропо Н. Вълчев се оформя и като майстор на елегичното още в своя поетически дебют. Образцова в това  отношение е „Птица над пожара“[5]. Заглавието също е добро познато днес – това е сборникът с разкази от военно време на Константин Константинов – „Птица над пожарищата“[6]. 1953-а е времето, в което някогашният председател на СБП, истинският радетел за защита на евреите у нас, е немил-недраг. Старият писател е изолиран от литературния живот у нас. Ще се завърне след близо две десетилетия мълчание с великолепните си мемоари „Път през годините“. С красивата си елегия Н. Вълчев заставя литературната ни памет да се сетим за К. Константинов. Единствени птиците успяват да избягат от огъня, пожара и от смъртта. Тази устременост към свободното, към без-граничното ще открием и във втората „дебеляновската“ стихосбирка „Тиха победа“ от 1954 г. – с едно стихотворение без заглавие, но започващо „Над границата щъркели прелитат“, ала с неговия коментар ще се заема по-подир. Сега просто ми се ще да кажа, че книгите на Найден Вълчев образуват свой контекст – те се довършват и дообясняват една (в) друга. Ако в първата сме свидетели на възторга и радостта на граничаря-войник, то във втората вече лирическият герой е устремен към своето уволнение, т. е. към сбогуването с военния живот. По своята същина „На южната граница“ (1953) и „Тиха победа“ (1954) изграждат диптих.

Силното родолюбиво чувство е втъкано още в дебютната книга на Найден Вълчев. Готовността на граничаря – пазителят на Родината – да пролее собствената си кръв, да се саможертва в името на отечество и народа, са част от подкупващата чистота на чувствата, които тази стихосбирка носи. Изписването с главна буква на понятието Родина – впечатлява. И днес, почти на 100, Н. Вълчев е стопроцентов патриот – в онзи висок, ценностен смисъл на думата. Някога младежът на 26 години  не се замисля за пожертвователност, а днес Патриархът – с личен пример – показва що е родолюбие. Стиховете очертават география на родното: Родопи, Марица, Струма, Беласица. Драмските полета, които докъм 1912 са били части, населени с българска етническа общност. т.е. в исторически аспект този топос е част от родното, макар днес то да е вече част от друга държава. По-студеното (дори враждебно на места!) е настроението спрямо Гърция. Вероятно то е продиктувано от историческата несправедливост, сполетяла нашето отечество след 1912 г. – някои територии са безвъзвратно изгубени, а населението от българи е подложено, ако не на  геноцид, то на систематични репресивни атаки. С такава тематика е и стихотворението-елегия, дало име на стихосбирката „На южната граница“. Тук е нужно да припомним, че през 50-те, 60-те, 70-те до 80-те години граничните войскови части са част от отбранителната система на нашата страна и териториалните краища на родното пространство са пазени зорко. Това е втъкано, то се усеща в текстовете на Н. Вълчев. Така е, защото те са исторически обусловени, т.е. отразяват конкретен исторически епизод от нашето недавна. С подобна техника и философско разбиране се откроява и една по-странна за нас творба, наименувана „Граничари“ – където 12 държави, представляващи т. нар. източен (съветски) блок (лагер), взаимно се отбраняват. Териториално този блок обхваща пространството от Вълтава и стига до тихоокеанските вълни. Врагът е ситуиран отвъд Китай – т. е. става въпрос за САЩ – без обаче никъде из текста да е пряко назован обектът. Тази деликатност, тази своя сдържаност Н. Вълчев демонстрира и до ден-днешен! Ето това е голямото у него – достойнството. Което е въплътено още в словесните изяви отпреди 70 години. Строфиката на творбата е интригуваща с интересните римови разрешения, но и с вписването или по-точно с отговарянето на конкретен исторически контекст:

Сега и ленинградските матроси                                                                                                           и чех,                                                                                                                                                   поляк,                                                                                                                           боец на Ким Ир Сен                                                                                                              една надежда като мене носят,                                                                                  еднакво зорки                                                                                                              патрулират като мен.

Днес някои от нас – четящите –  могат с лека насмешка да погледнат на тези слова, които обаче в 1953-а са по-скоро обективната реалност, а не толкова художествена условност. (Именно тази реалност е важна – Н. Вълчев е воден от реалистичното, въпреки че често то е и обагрено, съпроводено, оркестрирано с романтичното светоусещане за света. Но тази реалистичност пък прави поезията му честна, безусловно честна.).  Апропо все още управлява потомък на династията Ким (- Ким Чен Ун – президент на Северна Корея). Ето как историята може да бъде про-видяна през литературния текст – ще не ще авторът е кодирал времето, на което е бил съвременник. Друго обаче е важното – изтъкнахме честността, но и принципността: Н. Вълчев не „пренаписа“ биографията си. Достойно той живее в нашата епоха – постиндустирлна, дигитална. Показва най-важното – да помним. Да не бягаме от тази памет и да сме отговорни пред и към нея.

Като дан на времето – 1953-а – можем да определим днес стихотворението „Съветският боец“. Това е бил образецът за войник от всички подразделения на армейската йерархия: танкист, пехотинец, летец. Вероятно някой ден ще имаме история на българската военна лирика и тези две книги на Н. Вълчев ще заемат водещо място там, но от друг ракурс бих искал да погледнем в момента – обективността и честността, за които вече стана дума. Н. Вълчев е честен и обективен. Все пак за ония, все още сталински години, името му не е споменато, култът към личността можем да провидим в един единствен  стих, сюжетиращ „дружината Червенков“ – част от заключителната поема „Това, което браним“. Но отвъд култовското разбираме, че боецът в лириката на Н. Вълчев брани свободата, неприкосновеността на Родината – това искрено патриотично младежко чувство увлича и подкупва. И мисля си, това е важното.

Още в първото стихотворение „Изпращане“ откроихме пейзажната мощ, която е кодирана в лирическия текст. Тази сила избуява и се разгръща в „Рисунка“ – лирически разказ за  самотната бреза, стоящата на ничията земя. Една от най-красивите елегии в книгата (, включена в последствие и във втората книга на Н. Вълчев). Бих искал да цитирам финала:

Пред залеза стои брезата само –                                                                                  зловеща, тъжна, плачеща, сама –                                                                                              като едно печално, жълто знаме,                                                                                            наведено над гръцката земя.

Някога силно се преекспонираше пейзажната лирика на Петър Алипиев. Как той, ползвайки изразните средства на природните описания, успява да избяга от конюнктурното. Да, обаче се оказа, че П. Алипиев е бил част от зловещата машина на ДС-агентурата. Н. Вълчев – не е бил. И отново потвърждаваме нашата хипотеза, че той е Достоен! Отново неговата честност и моралитет се оказват водещи за чисто човешката му личност. И да, това именно го прави Голям! Това е поведението на Доайена.

Писмата са били основното комуникативно средство по времето на появата на книгата на Н. Вълчев[7]. Няколко творби носят  идеята за такъв род общуване, който в същината си е и интимен, но и интелектуален (в смисъл: неграмотният не би могъл да напише писмо). Та по този повод бих искал да спомена, че героят на Н. Вълчев е именно интелектуален тип – той пише, чете, съзерцава, размишлява, наблюдава. В „Писма от село“ сме свидетели на радостта, която изживяват войниците, получаващи писма от дома[8]. Интерсеното в тази творба е, че наедно с имената на Лалю и Иван – традиционни, български, своето писъмце срича и Осман. Значи през 1953-а турците или помаците са си били все още с изконните си имена. За това свидетелства и друг текст – белетристичен – на Златка Чолакова – повестта „Кадрие“ (1953)[9]. Поредно доказателство, че можем да разчетем историческите събития, посредством лирическия текст на поета. Епистоларната форма е използвана и за въвеждането на любовната тема в поетическата книга. „Песен от землянката“ е типично любовно лирично стихотворение. Те са съвсем малко – две. Но все пак – присъстват. Така героят на Н. Вълчев става още по-естествен, пълнокръвен.

„На пост“ е сред последните творби в стихосбирката. Отличава се с оная ноктюрност и пастелност, за която говорехме в началото – нощната картина е съпроводена от сънното състояние, тишината, спокойствието. Хармоничната помиреност на света може да се долови във финалната строфа:

Разсъмва се. Трепти далечна                                                                                              зората с пламнали криле.                                                                                                                      Виж: оня влак се връща вече                                                                                                                от Рупелското дефиле.

Присъствието на Черню – кучето, още повече усилва това усещане за единение на и със света. Вероятно и това е най-ценното в първата стихосбирка на Н. Вълчев – копнежът по хармония, по помирение между човеците, а и между човека и природата. Отличителните белези на голямата и истинската лирическа настройка съвсем овладяно са модулирани в поезията на 26-годишния поет.

„Тиха победа“ излиза на следващата година, т. е точно преди 70. Форматът е джобен, изданието е на „Държавно военно издателство“ – поредицата „Войнишка библиотека“. Редактор е Н. Антонов. Страниците са 70, а стихотворенията – 34. Още наименованието на книгата осъществява контекстовата си връзка с елегичния свят на Димчо Дебелянов. Интерсено е как функционира паратекстовостта в едно сталинско време. Интересно е как в най-догматичните години от новата ни история добрият поет успява да защити както своето творчество, така и това на класика Димчо Дебелянов. Малко или много подобен жест бихме могли да тълкуваме именно като тихата победа на достойнството, ценностното над мракобесното и тоталитарното. Пишейки за войната същевременно да й се противопостави – по примера на самия подпоручик, загинал на бойното поле, бранейки род и отечество, през есента на 1916 г. Около 10 стихотворения от предходната книга присъстват и тук: „Училищна камбанка“, „На пост“, „Рисунка“, „Сводка“, „На южната граница“, „Съветски боец“. Ето кое позволява да погледнем на стихосбирките като диптих (както по-рано вече предложих). Те се дообясняват взаимно и във втората реално завършва сюжетното действие, подето от първата – граничарят се е уволнил след тригодишна служба. Ето как пак се въвежда историческата обективност – нашите дядовци са служили по цели три години. Силно впечатление прави една неозаглавена творба:

***                                                                                                                                                          Над границата щъркели прелитат.                                                                                             Минават без пароли и без страх.                                                                                       Минават на ята във висините                                                                                                                 и няма нийде граница за тях.

И пролетта, и щъркелите бели,                                                                                                                и вятъра на Бялото море                                                                                                                        до днеска граници не са ги спрели –                                                                                                и днес траншея няма да ги спре…

Аз искам някога така свободни                                                                                                                 и ние – хората – да бъдем тук,                                                                                                         да знаем и да помним прага роден,                                                                                                        ала открит да бъде север, юг…

Тогава ще живеем без застави                                                                                                            от първи до последен паралел                                                                                                                    и никъде човек не ще поставя                                                                                                                     ни ров, ни сив траншей, ни тел.

Съвременните литературоведи биха могли да определят тази творба като глобалистична. Ние ще се придържим към по-традиционното – хуманистична. Успех за нашата литература е в 1954-а година да се говори за свят без граници, за свобода в ония изконен смисъл на думата, свързващ се с представата за полета на птицата – както за тези същества няма граници, така би било редно да е  и за човека. От тая позиция лириката на Н. Вълчев е подчинена на човеколюбието и свободолюбието. В едни догматични години, подчинени на терора и не-свободата, 27-годишният Н. Вълчев изповядва мечтата си – свят без граници, свят, подчинен на свободата и полета. (Полет разбираме като метафора за творческия устрем на човека в най-широк смислов диапазон). И в тази стихосбирка обилие взимат пейзажните, по-тихите, по-съзерцателните творби. Т.е. Н. Вълчев заявява съвсем ясно своята творческа натура и защитава собствения си стил. Това разкрива както силен характер, така и непоколебимост в отстояване на изконните човешки ценности. Той е голям още в началото, още в появата си на хоризонта на българската поезия.

Любовните стихотворения в „Тиха победа“ са повече отколкото в дебютната книжка. Н. Вълчев се оформя като добър интимен поет:

Напиши ми писмо,                                                                                                                           мое мило момиче,                                                                                                                                   то ще каже само                                                                                                                            дали ти ме обичаш.

Напиши откровено                                                                                                                           дали мислиш за мене,                                                                                                              напиши и сърцето, кажи,                                                                                                           „всяка вечер за тебе тъжи“…

Прави впечатление музикалността, песенността на стиха. Силен е копнежът по споделеност, по общение с любимото същество. Тази пастелна мекота – изразена чрез писането на писмо, изразяването на чувствата не директно, а чрез жеста, чрез намека, чрез не-казаното, чрез мълчаливото прочитане-изчитане, откровеността и красотата – отново сродяват лирическата изповедност с онази, така позната ни от поезията на Дебелянов. Друга подобна творба е „Две очи“ – където героят-граничар намира утеха и надежда в снимката на любимото момиче.

Новост в цялостния облик на втората книга на Н. Вълчев е и ироничният тембър, смехът, кодиран в артистични превъплъщения каквито са „Пролетна случка“ и „Девойки и бойци“.  Стилистиката на тия творби напомнят онзи искрен смях на Дебелянов от неговите „кихавици“. В това отношение книгата на младия поет се доближава до оная богата творческа палитра на подпоручика.

Така естествено се стига и до елегията „Димчо Дебелянов“, разположена към финала на книгата. Междутекстовите връзки са лесно разпонаваеми – цитати от „Мъртвият не ни е враг“ и „Тиха победа“, ала важен е тук стиловият маркер, сближаващ със света на класика-елегик. Употребата на думи като рат и бран, отпращат към онзи специфичен речник, присъщ за лириката на Дебелянов. И тук не става въпрос за имитация. Не става въпрос и за тема с вариация, а за сближаване на естетическа светогледност:

Ний седим и мълчим под звездите.                                                                                                 Тих и тъжен е топлият юг.                                                                                                                Тих и тъжен. И някой попита:                                                                                                                  – Стиховете да имахме тук.

Това е началната строфа на елегичното стихотворение. Отново сме свидетели на основното внушение за тишина, топлина, споделеност. Цялата тая творба е откровение. Носи спецификите на молитвената кротост, внася усета за хармония. А поантата още повече засилва това усещане за единение на човека с вселената, претопяването на човешкото с красивото, истинското, интимното, изграждащо сложно, но същностно цяло:

И звездите красиво искряха                                                                                                                  и разсипваха сини лъчи                                                                                                               сякаш в южната вечер блестяха                                                                                                        твойте сини и тъжни очи.

Някога проф. Симеон Янев споделяше пред нас – неговите студенти – на семинарите по творческо писане, които дълги години ръководеше, а днeс те са сред магистърските програми на Софийския университет,  че е изключително важна каква е втората книга, която пишещият човек публикува. Можем да кажем, че втората стихосбирка на Найден Вълчев е по-добра, в сравнение с дебютната. Именно с този хуманистичен и антимилитаристичен глас на говорещия; победата на нежността и любовта над военното и агресивното; дъгата, писмата, дъжда, пейзажната мекост, тихият тон на откровението се осъществява приближаването до Димчо Дебелянов и неговия лирически свят. А всичко това вкупом няма как да не е подчинено на усещането за интимност, светлосянка, чистота и красота. Разбира се, всички тези знаци са разпръснати в „На южната граница“, някои от тях са използвани и в настоящия поетически текст, ала някак вече кодирани, семантично вплетени в мисълта за Дебелянов, те придобиват своята идейна окръгленост – да се стремим към тихото, а не към гръмкото, да обичаме, а не да мразим, да живеем с идеята за свобода, с идеята за безграничност, което днес е реалност, почти е осъществено. Вярвам, че Найден Вълчев е щастлив, защото подир седем десетилетия мечтаното е в нашето днес. А каква по-голяма радост от сбъдването на мечтата?

[1] От известно време насам обмислях текст за Найден Вълчев. На последната ни среща в Дома на Дора Габе неговата съпруга дойде и ме поздрави, сподели, че е завършила 32. СУИЧЕ „Св. Кл. Охридски“, в което днес преподавам. В разговора си с нея стана дума, че Н. Вълчев е голям поет. Тя с усмивка и благост ме насърчи: „Кажете му го!“. Реших да му го напиша. Благодаря ѝ за съвета!

[2] В интервюто сам Н. Вълчев така я нарича: https://blitz.bg/obshtestvo/nayden-vlchev-skuchna-bi-bila-dgata-ako-beshe-s-edin-a-ne-ss-sedem-tsvyata_news957512.html (посетено на 14. 07. 2024).

[3] Така е определяна част от лириката, създадена през 60-те години на ХХ век – изпъкват имената на Петър Алипиев, Иван Цанев, Първан Стефанов, Николай Кънчев, Калин Донков, Иван Теофилов. (Повече виж в: Игов, Светлозар (2010) История на българската литература, Сиела, с. 826;  „Тихата лирика“ в българската литература (2015), съставители Пламен Дойнов, Иван Станков). Ала като тихи, можем да определим и Н. Вълчев, и Ив. Давидков, и Ат. Мочуров. И към тримата посочени нашата литературна история остава длъжница днес. Те не са попадали в центъра на изследователското поле на по-шумните литературни критици.  Но слава Богу и с Ат. Мочуров, и с Н. Вълчев имаме Литературни анкети, които ще послужат за по-цялостното изследване на поетите в бъдеще. А втората книга на Н. Вълчев е с емблематичното си заглавие „Тиха победа“ (1954). Специфичното при тихата лирика е, че тя се противопоставя на конюнктурно-декларативния тон, на шумно-пропагандното звучене, обслужващо властта.

[4] Неслучайно десетки поп хитове са създадени по текстове на Н. Вълчев. Всички сме израснали с хита, изпълняван от Паша Христова – „Една българска роза“. Музиката на този шлагер е от маестро Димитър Вълчев. Общо 12 песни създава композиторът по стихове на поета Н. Вълчев. Повече виж на: https://www.youtube.com/watch?v=1keqv09q7cU&list=OLAK5uy_ntP_hW_jJTAn0F7MNMTvbNkoS37C9E0eQ&index=2 (посетено на 12. 07. 2024). Сред изпълнителите са: Петър Чернев, Мария Нейкова, Йорданка Христова, Маргрет Николова (връстница на Н. Вълчев!), Доника Венкова, Бисер Киров, Мими Иванова.

[5] В архитектониката, в стила на творбата можем да разпознаем ранни образи от лириката на Никола Фурнаджиев – „Пролетен вятър“ (стихосбирката от 1925 г).

[6] През 2020 г. под редакцията на д-р Владимир Игнатов ИК „Коралов и Сие“ реализира повторното издание на „Птица над пожарищата“ от Константин Константинов.

[7] Всъщност писмата служеха за основно средство на/за комуникация преди масовото навлизане на дигиталните електронни пощи (имейлите) – т. е. допреди 15 – 20 години. Визирам времето 2005 – 2010.

[8] Служих в края на наборната задължителна военна служба през 2005 г. и мога да споделя, че наистина се радвах на писмата от баба ми, от приятелите. Тези кратки хвъркати бележки те откъсват от монотонното ежедневие, свързано с наряди, стрелби, учения, в тия мигове се чувстваш личност, човек. Добре известно е, че военизираната машина има за цел да пречупи именно човешката природа на личността.

[9] Художествената творба на Зл. Чолакова разказва са света на помаците, като запазва традиционните им имена. По-късно, през 70-те и 80-те години на ХХ век са предприети акции, целящи промяна на имената на мохамеданите.