Мина КАРАГЬОЗОВА
Първата вечер на „Южна пролет“, Хасково, 2026.
Лауреатска вечер на Георги Гаврилов, носител на „Пегас“ Гран При за 2016 г. Представя го Валентин Дишев.
Знаете ли, „Южна пролет“ за Хасково винаги е била нещо като фестивала в Рио де Жанейро. Хората на литературата и не само я чакаха като празник. И тя оправдаваше очакванията.
Но година след година блясъкът помръква. Не говоря за съпътстващите събития – концерти, танци и пр. Говоря за автори. Достойните носители на голямата награда на „Южна пролет“ не са малко: Таньо Клисуров – „Южна гара“ (1976), Борис Христов – „Вечерен тромпет“ (1978), Петя Дубарова – „Аз и морето“ (1981, посмъртно), Георги Рупчев – „Уморени от чудото“ (1983), Елка Няголова – „Не съм Пепеляшка“ (1985), Гриша Трифонов – „Докато проговори камъкът“ (1988), Владимир Янев – „Живея и препрочитам“ (1991), Мариан Желев – „Свлачище“ (1999), и като че ли последният голям от лауреатите на „Южна пролет“ е Милен Русков – „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2005).
„Южна пролет“ дълги години беше светъл, искрящ празник. Чакан с любов и надежди през цялата година. Това време, уви, отшумя.
Последните 20 години произвеждат автори, не достигнали висотите на предшествениците си. Меко казано. Но, забележете, как с нарастването на соросоидните пари и настроения, намаляват талантливите автори, които получават „Пегас“. За голяма част от тях никой не е чул нищо повече.
За отбелязване е – първият сигнал за лавината от либерастки настроения и идеи е бил налице. През 1993 г. Георги Господинов печели с „Лапидариум“. Това, за мое учудване, е доста талантлива книга. Но тя само е вдигнала мизата, та авторът да се продаде скъпо на Западните господари. И да оплюва системно родината си.
И идваме до тази година и до конкретната лауреатска вечер. Валентин Дишев не беше написал нито слово, нито презентация. Както казваме ние на хасковски диалект – „тропаше си с капата“. Просто разказваше случки и назидаваше младите автори.
И когато помолих да се обърнем към творчеството на Георги Гаврилов, на когото беше посветена лауреатската вечер, признавам си, в залата плъзна осезаем мрак. Гаврилов прочете стихотворение с лексика от моргата и гробищата – пълзящи червеи в очните кухини на черепи, прегризани трахеи – цитирам по памет. Но смятам, че добивате представа. И цялата тази натуралистична смрад се представя за новаторство. Такова новаторство много ми напомня английската гробищна школа (Church yard school), съществувала преди 200 години – това като настроение. И натурализма на Емил Зола, писал преди около 150 години –
като лексика. Това е новото. Доста старичко новаторство, впрочем.
А основното е мракът, талантливо опакованият мрак, който се изпраща към читателя. И ако Пушкин ни съветва нашата муза да слуша Божията повеля, тези творци не слушат нея. Определено не Божията повеля, а нещо тъмно и страшно, което съзнателно не искам да назова.
Не знам докога ще продължим да търпим стихове, в които се промъква мракът. Чрез прехвалени творци, чрез нашумели издатели, чрез изкривени от медиите критерии за стойността на творчеството се налага една чужда фалшива естетика… А в основата – мрак. Съжалявам. Не искам да обидя лично никого. Но въпросът не е в личностите. Въпросът е в принципите. Въпросът е във фалшивата ценностна система, натрапвана ни от соросоидите.
И е добре, че в рамките на тази „Южна пролет“ отново ще се прожектира филмът-импресия на Митко Ламбов „Акостирали илюзии“ – прекрасен културен факт, за който вече писах. За да не останат гостите на празника с лоши и тъмни чувства, породени от мрачна „новаторска“ поезия.
Това е.