„Една ампула мрак“ – естетически поетичен трактат за необичайното, надбитийното и свръхсетивното. Книга, трудна за преразказване, защото сама по себе си съдържа всичко казващо. Всичко, през което преминава емоционалното съществуване на ума, цялата опитност на душата. Мъдра, всеотдайна и в същото време галеща и пречистваща. Изненадваща с неочакваните обрати на мисълта, с неравноделните тактове в поетичния изказ, с хармоничното съжителство на различни видове рими и несъпоставими части на речта, които влизат в дълбоки душевни и стилистични връзки…
Книгата навежда на мисълта за профила на поета. Поетът като бегач на дълбоки разстояния, или на високи разстояния, или на широки разстояния… Поетът като духовен спринтьор, изследващ границите на емоционалната издръжливост, границите на мрака, отвъд който има само приемане и светлина. Потапяйки се в душевните ампули мрак или абсорбирайки ги, ние често откриваме, че тази доза е необходимата доза, която мобилизира силите за оттласкване и политане обратно към светлината, смисъла, осмислянето, към прегръдката със света? Какви химически съставки съдържа ампулата мрак на поетичното съзерцание?
1. Капки за разширяване на зениците, защото:
Видях Голямото да става нищо…/…Видях короната да става корен, /а коренът да изгаря за плод./ Видях планината да се тресе като мишка, / а мишката да наднича в лъва…/…Видях вечност, която се смята за миг…/… Видях силата да срича и страхът да замахва…
„Огледало вместо свят“

Как се разгръща процесът на това виждане? Както художникът вижда по-добре лицето, когато го рисува (Витгенщайн), така и поетът вижда по-добре всички гами и акорди, всички нюанси и полутонове на емоционалното пространство, когато събере думите и даде име на нещата. Стихът изважда от тъмнината душата като плътна материя, а я връща на светлината като дух над водата. Защото поезията на Виолета е „река с много брегове“, но „всички остри камъни, въртопи, речни ями“, служат за изтласкване нагоре с обещание за милост и прегръдка, макар че страховете вървят „на рояци“ и „никой не извиква светлината“, а „думите пристигат с тъмен звук“ и „нощем самотата ми е лодка“; когато „препълнено със гняв, сърцето хуква към телените мрежи на смъртта“, и „няма любов в тези протегнати вени, никаква жива вода в тези мъртви реки“, дори тогава лирическото съзнание знае, че „накрая на прозореца застава по-чиста и от себе си душа“ и че „щом любовта закрачи по вените.., значи бездните се обичат“, но въпреки всичко продължаваш да се въртиш – „пумпал неспасяем“, защото „животът няма равновесна точка“.
Стихотворенията танцуват пред очите ни – живи, неочаквани, кръстосали тъга, разбиране и усмивка. Показват процеса на виждане. Окото превръща светлината в електрически код. Окото на душата трансформира мрака в абстракции – светът за миг замръзва в мига, преди да бъде видян и трансформиран. Изкуството става ловец за ума. Умът като жертва, подчинена на интуитивното и свръхсетивно осмисляне на света. Изкуството-ловец става спасение, водач, същност. Защото нещата трябва да бъдат разказани. Част от спиралата на живота и смъртта, част от захранването потока на живота… Всеки взема предназначената за него доза мрак, за да я завърти в спиралата на своето достигане, на своята лична, естетическа и философска интерпретация за случващото се. Мракът като необходимост за изригване на нова жизнена сила, на нова потребност от изричане и осмисляне на съществуващото.
2. Какво още съдържа ампулата мрак? …
„…ехо от много води“, защото:
Такива неща се случват
в човешкия кратер,
тревожно и весело пъпли
подземна вода…
а
…дните са срички, небрежно откъснати сякаш,
от фраза която стърчи като призрачен храст.“
„Ехо от много води“
3. Съдържа флора и фауна: „Умът е пещера със много прилепи“;
„…и прилепите стават за целуване“; „ангели броя“; „все брулиш ветрове и сееш птици, а никнат невъзможни семена“; „не искам да подвиквам свойски на сойките и да мълча с мъха…“, но „дърпам смисъла за тънката опашчица“; „ще скимтя безсловесна в копривата“, макар да чувам, че „рибите пеят ритмично“, а утехата живее по върховете „като коза и като ритъм“; … и всичко това, защото „не е очовечено още това човечество, не е готово“.
4. Най-силната съставка на ампулата мрак – любов!
Защото „каза тя, че думите са празни, когато не пристигат от сърцето.“ И както „никой не може да обясни сълзата“, така и любовта в поезията е единствено възможна за докосване с душа. В нея просто се потапяш, независимо дали тя е отвъд нещата, потъващ кораб или бездна. Неизбежна и неспасяема. Добра и тревожна. Жива. Цианкалий. Ампула мрак… все едно. Блика от всички посоки – неуловима и мълчаща на всички езици. Безупречна – без сянка и тела – „кристална философия и фотография на нищото…“, „не любов, а космическо взиране“. Безкрайност. Спиритуалност! Амрита!
5. Съставката – амрита!
„Амрита“ е вторият цикъл стихове в композицията на книгата. Напитката на боговете, даряваща ги с безсмъртие. Според Махабхарата боговете започнали да губят своето безсмъртие, прокълнати от мъдреца Дурваса. С помощта на демоните те започват да бият морето, за да открият нектара на безсмъртието – амрита. Мракът и демоните – слуги и съюзници на боговете в търсенето на нектар, който ще направи безсмъртни едните и ще победи другите. Амрита като художествена необходимост, като път и като цел. Амрита като смисъл на живота. По време на дълбоки състояния на медитация амрита е течност, която се отделя от хипофизата в гърлото. Според йогистката философия капка от тази течност е достатъчна, за да се победи смъртта.

Но в гърлото е изворът – не спира
и стига планината на сърцето.
„Амрита“

Най-фината съставка в поетичната ампула на Виолета Христова – космическите звуци, впрегнати в сътворяване на метафорична напитка за безсмъртие – думи с ритъма на вечност.
Росица Ангелова