МОНОГРАФИЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ „ДИПЛОМАЦИЯ ЧРЕЗ ЛИТЕРАТУРА“  НА АНЖЕЛА ДИМЧЕВА

На 16 януари 2023 г. в галерия-книжарница „София-прес” беше представено монографичното изследване „Дипломация чрез литература” на Анжела Димчева. То е ядрото на едноименния проект, финансиран по програма „Творчески стипендии” на Национален фонд „Култура”. Авторката фокусира своето внимание върху знакови писателски форуми от ХХ век, превърнали България в първата страна в света, която говори открито за ролята на литературата и културата като фактор за мир и разбирателство между народите, за преодоляване на междунационалните, религиозни и социални конфликти.

В събитието взеха участие: Боян Ангелов – председател на СБП, проф. д.н. Александра Куманова и поета Иван Есенски.

Пред публиката от писатели, журналисти, културни дейци и читатели Боян Ангелов говори за ключовото значение на Международните писателски срещи, организирани от СБП в периода 1977-1986 г., както и за тяхното продължение в новия век. Една високоблагородна дейност от важно значение за авторитета на България, за която СБП си спомня с признание, но и полага усилия за възстановяване на подобни срещи, макар и в по-скромен формат. Проф. Ал. Куманова очерта приносните моменти в изследователския труд от научно-приложна гледна точка. Иван Есенски също акцентира върху значимостта на международните писателски срещи при утвърждаването на българската литература по света.

В експозето си Анжела Димчева прочете увода и акцентира на отделни моменти в трите глави, а илюстрация на нейните твърдения бяха откъси от анкета, проведена с живи участници в международните писателски срещи.

Предлагаме ви откъс от Приложение 1. Анкета на Анжела Димчева с участници в Международните писателски срещи.

ВЪПРОСИ

1. В какво се състоеше Вашето участие в Международните писателски срещи и в кои точно от тях се включихте – от Първата през 1977 г. до Шестата през 1986 г.?
2. Каква беше атмосферата на форумите през Вашия поглед – в залата за дискусии, в неформалните срещи и организираните пътувания в страната? Как оценявате изказванията на делегатите на Първата световна среща – 1977 г.?
3. Имахте ли обратна информация за отзвука в света по повод Първата международна среща, за нейния слоугън „Мирът – надежда на планетата” и Възванието, подписано от 72 представители на различни държави?
4. Усещахте ли напрежение между представители на социалистическите страни и капиталистическия лагер? Били ли сте свидетели на директна конфронтация – идейна, естетическа, етническа, етическа?
5. Как оценявате успехите и грешките по пътя на сближаването между Изтока и Запада, продължил през 80-те години? Можеше ли да има други приоритети освен мира като основна тема?
6. Какви са свидетелствата Ви от първо лице – с кого осъществихте личен контакт? Разкажете за Вашите реминисценции, имате ли документирани спомени или издадени мемоарни книги?
7. С какво това многонационално културно общуване обогати Вашата личност и последвалия творчески процес?
8. Какво спечели България и Съюзът на българските писатели от отворената към чуждите литератури политика?
9. Ако трябва да обобщите значимостта на международните писателски срещи в София, каква би била Вашата оценка от съвременни позиции?
10. Кои елементи на осъществената културна политика чрез международните писателски срещи имат според вас приносно значение за цялостното културно общуване между писателите и утвърждаването на значението на различията и културната идентичност?

ОТГОВОРИ

НЕДА АНТОНОВА, поетеса, белетристка

1. Във всички Международни писателски срещи ние, по-младите тогава писатели, участвахме най-вече като публика. В последната среща имах скромната задача да посрещна писател от Салвадор, да му връча традиционната българска роза и да го отведа в хотела, където го чакаше преводачката.
2. Атмосферата – за нас, отстоящите на известно разстояние от пряката организация, срещите бяха и досега си остават най-крупното литературно събитие в последните 60-70 години от литературния ни живот. Очаквахме ги с нетърпение, слушахме чуждите писатели, сравнявахме, за някои неща мечтаехме, за други се радвахме, че у нас нещата са по-различни. Във всеки случай – вълнение и размисъл. Това лично на мене ми носеха тези събития.
3. Лично аз не ползвах чуждоезикова преса, с изключение на руските издания. Сигурно е имало отзиви, но те не се включваха в синия бюлетин, който имахме на разположение. Може би са публикувани в белия, издаван специално за ръководството на Съюза и за някой близки до него членове.
4. Форумът не беше такъв, че в него да избухват и да се конфронтират политически пристрастия. Ако са припламвали искри, то ще да е било на камерните срещи, където от страна на СБП присъстваха подбрани хора.
5. Не, разбира се. И тогава, и сега, мирът е главен и животозащитаващ приоритет. И мисля, че срещите между писателите помагаха на този процес.
6. Бях на среща с Ана-Мария Матуте. Познавах преведените ѝ на български книги, имах изграден образ за нея, който съществено се размина с онова, което видях: нежна и крехка жена, във втората половина на живота си, облечена доста скромно, та чак ежедневно. Говореше тихо и  по средата на изречението спираше, за да се усмихне. Каза колко много ѝ харесва България. Мисля, че не беше просто куртоазия.
7. И до днес помня изненадата и възхищението, които усетих, докато слушах американските писатели, дошли на хиляди километри, за да критикуват системата в собствената си държава, да изразят свои недоволства. Свободата да се изразяват ми направи най-силно впечатление. У нас, а и в СССР това беше невъзможно.
8. Някои от писателите от други континенти до срещата си с България не бяха подозирали нейното присъствие на картата. Тя беше полезна за възникване на лични контакти между наши автори и колеги най-вече от социалистическия лагер. Доста заглавия бяха преведени особено в СССР. Често пъти на реципрочни начала – т.е. там бяха издадени книги на автори, заемащи ръководни постове в Съюза или в изданията му.
9. Важни, нужни и полезни! Жалко, че днес няма такива!
10. Личните срещи, духовният контакт, взаимният интерес – по-активен от наша страна. Дори самото чисто физическо познанство между европейските и отвъдокеански писатели. Размяната на идеи, издигането и понякога противопоставянето на ценности, всичко, което сближава хората – дори и да не са писатели – и изгражда общия световен творчески климат. Специални благодарности на Любомир Левчев, комуто принадлежи и идеята, и организацията на тези значими форуми – най-значими поне в моето съзнание.

11 август 2018 г.

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ, поет, гл. редактор на сп. „Родна реч“ и сп. „Пламък“, почетен председател на Българския П.Е.Н.-център

1. Като един от най-младите тогава поети, членове на Съюза на българските писатели, бях доста далече от организацията на първите Международни срещи. Включвах се предимно в интересни за мен разговори, ставащи на общите срещи-коктейли: с Евгени Евтушенко, Джон Стайнбек, Ърскин Колдуел (когото по-рано съм съпровождал в София, беше награден в конкурс за хумористичен разказ във вестник „Народна младеж“), с Андрей Вознесенски и др. Доколко си спомням, имах и две участия в литературни четения заедно с чуждестранни поети в НДК. В Шестата международна среща участвах и с някои конкретни творчески задачи: направих интервю с Александър Блок, главен секретар на Международния П.Е.Н, публикувахме стихове от руски поети в „Пламък“ и др.
2. От една страна, бях доволен, че мога да се срещна, макар и за кратко, с някои известни световни писатели, от друга – тежеше ми прекалената официалност и невъзможността да разговаряме по-дълго по творчески въпроси. Мисля, че тази предварителна ограниченост на темата на срещата – темата за мира и пацифистката роля на литературата – не даваше много възможности за по-широка и по-дълбока литературна дискусия. Същото се отнася и за някои по-лични писателски разговори.
3. Честно казано, бях между мнозината, които не следяха внимателно за политическия отзвук от Софийските международни писателски срещи по света. Но някои наши творчески запознанства по време на срещите продължиха в пространството и времето – срещнах се отново в Делхи с известната индийска поетеса Амрита Притъм, в Москва задълбочих познанството си с Андрей Дементиев, имах и две срещи в Германия с Гюнтер Грас. Вече имахме възможност да споделим помежду си някои лични творчески и житейски проблеми. Това беше малко преди и няколко години след периода, когато станах президент на Българския П.Е.Н-център (1998 – 2005 г.).
4. За мое учудване повечето световни писатели тогава изразяваха почти същата обща позиция по отношение на империалистическата заплаха от ядрена или конвенционална война. С различни думи те казваха „Не“ на войната, искрено говореха за световен мир. Ставаше дума и за опасността от ядрено превъоръжаване, и от нарастващия брой „малки“ конвенционални войни. В една от дискусиите чухме например, че ирано-иракският конфликт, определян от медиите като локален, е дал вече 500 хиляди убити… Имаше, разбира се, и някои „неудобни“ въпроси от страна на нашите гости – относно еднопартийната система у нас, за понятието „социалистически реализъм“ и др. На такива въпроси рядко се отговаряше убедително на дискусиите.
5. Не мога да преценя. Но мисля, че Международните писателски срещи изиграха положителна роля за опознаването на творците от различни страни. Световният мир вълнуваше всички писатели. И тази тема, според мен, независимо от някои чисто политически подбуди, беше правилно израна за такива творчески форуми.
6. Вече споменах за някои свои творчески контакти със световни писатели, започнали по време на Международните писателски срещи в София. Освен споменатите вече Евтушенко, Вознесенски, Дементиев, Амрита Притъм, Гюнтер Грас, бих прибавил и имената на кубинския поет Николас Гилен, руския трубадур Булат Окуджава, френския поет Пиер Сегерс… За повечето от своите срещи с тези световни писатели съм писал немалко в споменната си книга „Човек за споделяне“.
7. Несъмнено някои от тези срещи разшириха моя житейски и творчески хоризонт. А за чисто писателската ми работа – вече казах. Ще спомена пак двете части на книгата ми „Човек за споделяне“, където има доста страници за такива срещи; ще прибавя и това, че някои мои стихотворения се появиха в западни и източни литературни списания по същата причина.
8. Трудно ми е да определя в такъв широк мащаб станалото преди повече от четвърт век. Мисля, че в обществен смисъл тези срещи бяха принос в световното разведряване. А в личен план: убеден съм, че изиграха положителна роля – и за мен, а навярно и за други български писатели.
9. Пак ще кажа: въпреки политическата същност, официална показност, Международните писателски срещи в София „открехнаха прозореца“ към Изтока и Запада, към цялата литературна планета. Те показаха, че благородната всеобща грижа за мира може да обедини хората от различни страни и най-вече творците.
10. Мисля, че Международните писателски срещи, които се състояха в София, въпреки своя политически подтекст, бяха първите използвани възможности за творческо общуване между писателите от цял свят, събрани в една източноевропейска страна от Съветския блок – и то в разделното време на Студената война. За много от писателите това беше преодоляване на клиширани схеми в представите един за друг и извисяване на ролята на добрата художествена литература за мира и разбирателството между хората. По време на писателските дискусии и лични общувания за първи път се чуваха такива думи като „свобода на словото и печата“, „литературата над идеологията“, „взаимодействие на културите в един мирен свят“ и др. И всичко това вървеше редом с много преводи на чуждестранни писатели у нас – и по време на срещите, и месеци след това. Сигурно така е било и в другите, главно Западни страни, където, доколкото знам, са се увеличили тогава преводите на творби на източноевропейски писатели, включително и на български поети и белетристи. Тези международни писателски срещи дадоха възможност да се заговори за един мултикултурен, но все пак единен литературен процес по света и особено в Европа. Един стремеж за общност и взаимно общуване, който в политически смисъл се случи около половин век по-късно.

2 септември 2018 г.

РУМЯНА КОНЕВА, културолог, преводач през 80-те години на 20 век, днес – директор на БКИ „Дом Витгенщайн“ – Виена

1. Аз участвах като преводач с немски през 1980 г., а също и по-късно като преводач, съпровождащ гости. Бях току-що завършила културология в Лайпцигския университет и за мен беше една чудесна възможност да се адаптирам след 5-годишно отсъствие от страната.
2. Трудно ми и е да направя преценка сега от дистанция на времето. А и опит голям нямах. По-скоро за мен беше приятна среща с творци и най-вече с много млади хора, привлечени да съпровождат чуждестранни гости.
3. Не съвсем. По-скоро това, което се публикуваше в „Литературен фронт“ и „Народна култура“.
4. Не, далеч съм била от тези проблеми.
5. Каква по-основна тема от мира?! В условията на война, макар и студена? Победени страни. Това, което ме притесняваше, беше пълното отричане на религията. Не можех да си обясня християнска Европа разделена през вековете, а сега пък и на атеисти и вярващи. А и атеизмът като доктрина. Може би тук изпуснахме много още тогава. Мислех си, че и в науката можехме да имаме още по-усилени контакти, без стереотипните предубеждения един към друг, наслагвани от идеологемни клишета.
6. Тогава не съм мислела за мемоари. Но разказвах на всички приятели впечатленията си. Открито. Наивността ми беше присъща. След политическата промяна от 1989 г. разбрах колко от тях са били може би съзнателно до мен. Може би в техните „спомени“ впечатленията ще са по-живи. Знам ли? А може и да са изкривени. Още с тази тема от моето минало се въздържам да се захващам. От личностно-хигиенни съображения.
7. От дете съм потопена в среда, където срещите с чужди интелектуалци са били почти ежедневие и затова срещата с чуждестранните поети и писатели за мен беше нещо съвсем естествено. Утвърди се представата ми, че творците имат свой общ език. И това е голяма привилегия.
8. СБП се институционализира като мост в общуването. Ускори и разгръщането на преводната литература. През 80-те години четяхме много преводна литература. И стойностна. А и България стана по-разпознаваема сред другите държави.
9. Всички срещи са плодотворни. Като изключим развихрената дейност на някои структури, самото усещане на писателите за „единност“ е много ползотворно. А това всъщност е и логиката на процесите във всички сфери на общуването между народите.
10. Това е въпрос, чийто отговор изисква сериозно научно изследване. Трябва да се отсеят идеологемните прокламации от реалните резултати. И все ми се струва, че тогава за различия в културната идентичност в смисъла, който днес влагаме, се говореше по-малко. Многообразието беше нещо съвсем естествено, поради което не беше предмет на специално дефиниране. Противопоставянето беше предимно на изкуствено създаденото политическо противоборство, смешно и комично на моменти, но то беше реална даденост – следствие на загубената война. А победените никой не пита.

4 март 2019 г., Виена