Соломон (Мони) Папо е роден на 27 юни 1932 г. в София. Съдбата на семейството, както на всички евреи в България, е силно повлияна от Втората световна война. Има брат, разстрелян за антифашистка дейност, а семейството е интернирано.

След края на войната получава средно образование в столичния електротехникум „С. М. Киров“, а се дипломира като минен инженер в института „Плеханов“ – Ленинград. След завръщането си, работи в Минпроект и Енергопроект. През 1973 г. заминава за Израел, за да прибере семейството си в България. Тежък конфликт с българските власти го принуждава да остане трайно в Израел. Тук упражнява инженерната си професия и усилено се занимава с литература. Член на Съюза на българските писатели, на Съюза на израелските писатели и на Съюза на българските журналисти, кореспондент на редица наши печатни медии. Превежда от иврит на български език сборниците със стихове на израелския поет Натан Йонатан „Сол и Светлина“ (1994) и на Йеуда Амихай. „Бог е милостив към малките деца“ (1997). Издал е книгите „Викове“ (1988), „Аз залезите в себе си затварям“ (1989), „Размисли“ (1990), „Епиграми“ (1990), „Разгневени хора“ (1990), „Сиреч“ (1990), „Сам сред хората“ (1991), „Стихотворения“ (1991), „Разкъсано време“ (1994), поетичната трилогия „Българиада. Нямам друг свят“. Вездесъщ“ (1998), „Мемоари“ (2000), „Автопортрет без маска“ (2001), „Отблясъци“ (2001), „Ранена самота“ (2003), „Поглед назад“ (2004). Умира на 18 август 2005 г. в Тел Авив.

КОГАТО

В седем без четвърт трябва да пресътворим

онова, което не посмяхме да вземем със себе си.

Дали сме способни на такава стъпка

ние, прескочилите толкова много реликви

по пътя си един към друг?

И какво ще стане когато…

В седем без четвърт спомените

може би ще ни сближат –

като онези двама ранени самураи

не успели с един замах

да сложат край на живота си.

Дали ще успеем да прескочим прага

застлан с ослепелите очи на времето?

В седем без четвърт погледите

ще се плъзнат над свечерените хълмове

в очакване звъна на клепалата.

Ще бъде изненада за всички ни

седефения залез на чувствата

и успокоението… Когато…

В седем без четвърт ако не дойдеш,

неизбежното ще стане излишно.

Няма да те укоря.

Неравният паваж ще ме разсее с удара си.

И толкова.

Ако аз не дойда, значи все още пътувам

към теб.

Разстоянието между нас се удвои от времето.

И от болката.

И от Нищото, което витае като конвулсия.

Не затваряй портите!

В седем без четвърт не дойдем ли и двамата,

безтегловността няма да я съпреживеем.

Тогава ще разберем, че Четвъртото измерение

ни е обсебило.

Когато…

ПРИЗНАНИЕ

Не съм дребнав

и клетви не руша.

Ту в радости

ту в скърби ме обричат

раздялата и срещите

със твоята душа,

която винаги съм казвал,

че обичам.

Със теб света

изглежда ми по-друг.

И късната среднощ,

и ранната зора.

Превръщаш севера

в топъл юг,

пустинния ландшафт –

в огромни езера.

СЛЪНЦЕТО МИ СЕ УСМИХВА

Слънцето ми се усмихва

потънало във светлина.

Лъчите нежно трепкат

върху скованата земя.

Хората се благославят,

говорят хубави неща.

Песни пеят и прославят,

края на последната война.

Земя измъчена, прекрасна,

попила сълзи, кръв и пот,

защо във вечността се врасна

с летоброение „до“ и „от“?

Нахлуват нови, свежи дни.

Но остаряваме с годините.

Дано да заживеем без войни,

за да сме и ние от щастливите.