БИТКА В РЕЗЕРВАТА

Беше жестока битка – на живот и на смърт. Биеха се двата най-силни хипопотама от стадото. Старият водач и поредният претендент. Замбези кипеше. Грохотът от битката отекваше надалече и вдигаше над реката тревожни ята пеликани и розово фламинго. Водачът имаше явно преимущество. Беше по-едър и по-опитен. Използваше напора на течението и се хвърляше напред с широко отворена паст, ревейки със страшна сила. Стадото мълчаливо наблюдаваше битката. Старите женски предвкусваха победата на водача. Бяха свикнали с него. Той знаеше всичко за тази опасна река. Животът с него бе по-сигурен, а и всяка от тях пазеше негова рожба. Вярваха, че ще победи. Той винаги побеждаваше. Но на младите им бяха омръзнали отблъскващата му миризма и увисналия му търбух. Те тайно бяха на страната на претендента. Претендентът, набит и пъргав светлокож мъжкар, беше привързан към една от най-кротките в стадото. Две години я следваше по петите и я заграждаше. Тя приемаше вниманието му и радостта им беше взаимна, но настъпи пролетта на нейното първо разгонване и както всички преди нея, тя стана собственост на водача. Битката започна в мига, когато водачът я пожела. Младият ухажор ревнуваше и макар да беше по-малък на ръст, се хвърли пръв храбро в боя. Биеше се за своята любима, а не за правото да води стадото. Не беше готов за толкова отговорно начинание. Хипопотамите имаха безброй врагове в реката и извън нея. Ежедневно стадото беше изложено на всевъзможни опасности. С годините водачът бе придобил умението да ги преодолява не със сила, а с хитрост – като ги избягва. Някак си бе разгадал, че най-големият им враг е не крокодилът, а онази безпощадна маймуна – човекът, който ходи изправен, с гърмящ прът връз рамо. Без него той не беше опасен, ала блеснеше ли в ръцете му прътът, смъртта на някой от стадото беше неизбежна. Водачът пазеше стадото си най-вече от тях – хората. Беше преобърнал няколко от техните салове. Сега те бяха отново тук. Снимаха битката. Пускаха от своите салове безшумни светкавици, които го заслепяваха. Бутаха се кой да заеме по-удобно място. Можеше да ги потопи, ала сега нямаше време за тях. Надделяваше. Отблъскваше все по-далеч претендента и очакваше мига, в който той сам щеше да се откаже от боя и да напусне завинаги стадото. Но претендентът нямаше никакво намерение да се предава. Отстъпвайки, той завлече водача на плиткото, където, стъпил на пъргавите си крака, се чувстваше по-силен. Водачът беше свикнал да се бие в дълбокото, по течението. Там тежестта му даваше превъзходство. На плиткото той беше трудно повратлив, но да се върне сам в дълбокото означаваше да напусне боя. Това място не бе по вкуса му. Опита се да завлече опонента си обратно в реката, но не успя. Нямаше как. Боят трябваше да свърши тук, в калта. Той събра сетни сили и се хвърли напред, размахвайки паст с оголени бивни. Претендентът се отдръпна и предните крака на тежкия водач потънаха дълбоко. Точно този миг използва светлосивият и заби острите си зъби. Кървав фонтан бликна от врата на водача и обагри в червено реката. Ревът му вцепени долината. Той се опита да се освободи от калта, ала краката му бяха здраво приковани към дъното. Последва втори, още по-силен удар. Водачът най-после успя да се измъкне и се хвърли зловещо към опонента си. Нанесе му силен удар и с тяло го изтласка обратно в дълбокото. Боят отново стана равностоен, ала за кратко. Обезкръвеният губеше сили. За ужас на старите женски претендентът взимаше връх. Не знаеха какво щеше да се случи със стадото. Претендентът беше неопитен. Ала младите женски бяха въодушевени. Настъпваше дългоочакваната свобода от отблъскващите любовни набези на стария.

Толкова много им беше омръзнал, че въобще не ги интересуваше бъдещето на стадото. Останал без кръв и без сила, водачът отстъпи за пръв и последен път в своя дълъг и достоен живот. Реката го отнесе омаломощен. Царството му приключи безславно. Отпусна се самотен в калта на един залив и дори не облиза раните си. Знаеше какво го очаква. Много пъти беше ставал свидетел на злата участ на победените от него. Скоро щяха да го намерят крокодилите. Можеше да излезе на сухото, ала там щяха да го довършат хиените. Все едно му беше как ще загине. Затвори очи и пред тях изплува неговото предишно величие. Щастливите мигове, уважението, силата му, любимите женски и малките. Всичко бе вече в миналото. Огромни сълзи рукнаха от очите му. Пред него реката течеше както винаги, пълноводна и весела. За нея нищо особено не беше се случило. Безброй пъти беше ставала свидетел на подобна смяна на власт. Крокодилите вече бяха надушили кръвта и се приближаваха, а свидетелите от саловете с нетърпение чакаха да осветят и тази сцена със своите светкавици.

БАБА ВАНГА

Вече трети месец лежах във Военна болница със смъртна диагноза. Беше потискащо отделение – ужасно. Около мен хората умираха един по един. Отърваваха се бързо от земните мъки, ала на мене ми бе съдено това да стане бавно, след пълна парализа. В главата ми бушуваха черни мисли. Идеше ми да се хвърля от прозореца на деветия етаж на болницата и да сложа край на тази трагедия. Безброй пъти превъртях живота си като на филмова лента, за да открия къде съм съгрешил. За свое успокоение не открих тежки грехове. Поне не такива, които са навредили на хората, но остана едно голямо съмнение – греховете ми към животните. Бях избил куп всевъзможен дивеч – от големи антилопи и леопарди, през газели и зайци, до мънички яребици и пъдпъдъци. Защо? За храна? Глупости! Бях ги избил за удоволствието да ходя на лов. За този ли грях плащах сега? Бях един от най-младите в отделението. Лекарите и сестрите не криеха съчувствието си към мен. Глезеха ме. Разрешаваха ми неща, забранени за други – отсъствие от прегледи и визитации, среднощни свиждания, цигари на прозореца и какво ли още не. Веднъж една сестра ми остави бутилка водка, която ѝ бяха подарили. Всички знаеха, че съм обречен. Само един майор, млад и напорист лекар, казваше: – Не е точна твоята диагноза! По очите познавам тези, които ще мрат. Не си от тях. Хайде да направим още едно изследване – скенер. Направихме го. Като удавник за сламка се хващах за всички негови изследвания. Той бе единственият, който не ме беше отписал. Една сутрин блъсна врата с крак и се втурна сияещ в моята стая. – Ставай и отивай да купиш бутилка уиски! – заповяда ми радостно той. – Ще черпиш. Знаех си аз, че диагнозата ти е грешна. Ето, виж резултата от скенера. Имаш най-обикновена дискова херния между четвъртия и петия вратен прешлен. Разгледах снимките, въпреки че не ги разбирах. Той настоятелно ми показваше някакво тъмно петънце върху тях и повтаряше: – Ето я хернията. От нея не се умира. Ще живееш! Гледах и не проумявах. Бях свикнал с мисълта за смъртта и не можех да му се доверя, ей така, изведнъж. Усмихнах се горчиво. Той беше стократно по-щастлив от мен и хукна по коридора да разтръби новината. Всички се зарадваха искрено. Дори и болните, които оставаха тук, за да напуснат света. Биха дали мило и драго, за да са на моето място. Само аз гледах мрачно. Не вярвах. Още същата сутрин се събра лекарският консулт. Решиха да ме изпишат от мрачното отделение и да чакам вкъщи операцията. След консулта майорът дойде отново при мен и ми подшушна: – Няма да се оперираш. Много е рисковано! Ще отидеш на кални бани в Поморие. Там ще те оправят. Прибрах се у дома и зачаках търпеливо някакво подобрение, ала то не идваше. Постепенно ме обсеби убеждението, че ме изписаха от съжаление. Защо да ме държат в болницата? И без това не можеха да ми помогнат. Споделих съмнението си с Валентин – близък приятел. Неговата майка беше старша сестра в болницата и често идваше при мен, докато бях там. Помагаше ми с каквото можеше. – Помниш ли, че жена ми е от Петрич? – попита ме Вальо. – Баба ѝ познава Ванга. Ще уредим да влезеш при нея. Тя ще ти каже! Да вляза при Ванга!? По онова време се влизаше по-лесно при Тодор Живков. За Ванга имаше билети и ред. Хората чакаха с години. Тя вече бе стара и приемаше най-много по десетина на ден. Не познавам по-упорит човек от Валентин. Намери връзка с внука на Ванга и уреди чрез него билет. Една студена ноемврийска сутрин цъфтнахме на Рупите пред старата, но спретната къщурка на пророчицата. Беше злокобно! От минералните извори се издигаха пáри във въздуха. Наоколо стотици хора чакаха смълчани. Всеки носеше мъка в душата си. – За какво си тук? – попита ме някой. – Ами… Не съм сигурен в една диагноза – измъмрих аз. – А ти за какво си? – Детенцето ми изгоря в плевнята! Искам да разбера дали я запали съседът. Ако е той, ще го убия!  – Внук ми се удави, не знаем къде е тялото му – обади се друг. Настръхнах. Стори ми се, че мястото ми не е тук. Идвах без ред и с несериозно съмнение, а всички наоколо бяха обрулени от съдбата. – Вальо, да си вървим! – предложих свенливо. – И дума да не става! – отвърна упоритият ми приятел. – Да се доближим до входа. Ей сега ще те извика внукът на Ванга. Пред вратата беше истинско стълпотворение. Наложи се да поразбутаме чакащите. Един упорит селянин оказа твърда съпротива на стълбите. – Дека се блъскаш, бе? – смъмри ме той. – Ке чекаш као свие. – А ти за какво чакаш? – попитах го, за да замажа положението. – Магарето се изгуби – отвърна троснато той. – Веке три дена го нема. Ке чекаш да разбера де е! Поолекна ми. Значи имаше и с по-несериозни причини от моята. Обнадежден, застанах твърдо зад селянина. Минаха пет – шест души и ето, излезе внукът на Ванга и ме посочи. Тръгнах напред, без да усещам краката си. Зад гърба ми селянинът изпсува, но аз не му се разсърдих. На негово място моята псувня сигурно щеше да е по-дълга. Минах наведен през прага на къщата и се оказах в спретната кухничка. Баба Ванга седеше зад малка дървена маса, застлана с ръчно изплетена покривка. Вдигна лице и се вторачи в мен, сякаш ме виждаше със слепите си очи.  – Билета – продума тя. – Дай си билета! Хвърлих поглед към внука ѝ. Кимна одобрително и аз сложих в ръцете ѝ билета, който самият той бе уредил. Ванга го взе и се сепна. Няколко пъти го прекара през набръчканите си от годините пръсти, сякаш с тях разчиташе бъдещето ми, и отново впери празни очи в мен. – Що дириш тук бре? – попита ме тя сурово. – Кой ти даде този билет? Не си ти на ред. Бегай си от тука!  Вцепених се. Как разбра, че не съм на ред? Билетът беше досущ като другите – от същия огромен кочан. Погледнах гузно внука ѝ. Той вдигна рамене и ми даде знак с очи да си тръгвам. – Прощавай, бабо! – промълвих под носа си и излязох навън сконфузен. Валентин ме очакваше с нетърпение, но и той помръкна, щом видя увисналата ми физиономия. Подкани ме:

– Казвай какво стана! Разказах му, а той се развесели. – Е, не е най-лошото! Ще опитаме пак. – Какво ще опитаме? – попитах учуден. – Как какво? Ще опитаме пак да влезеш при нея. Наистина не познавам по-упорит човек! – Слушай, Вальо – отвърнах, – нима не разбираш, че не ме изгони заради билета, а за да не ми каже, че съм обречен на смърт? Как да вляза при нея, след като не иска да ми гледа? – Ще влезеш! Пак ще го уредим. Хайде да се прибираме в Петрич – заповяда ми той. Върнахме се през малката гара на Рупите. В Ре-Се-Вето циганите свиреха на китара, пееха и танцуваха. Изведнъж ми се прииска и аз да запея. Помолих ги за китарата и те веднага ми я подадоха. Запях една любима песен на Вили Кавалджиев – „Очакване”. Въпреки че не я знаеха, още на втория куплет запяха с мен. Какви хора! Съжалявах, че не съм като тях – беден, но здрав и весел. Отвътре сълзите ми напираха, а Валентин се смееше от сърце. Същата вечер в къщата на жена му се събра съветът на бабите. Всички до една познаваха от деца Ванга. От годините преди да ослепее. Разказваха невероятни случки за нея, за бурята, в която ѝ дошло провидението, за тежкия ѝ живот, за хората, на които е помогнала. Аз слушах отчаян и не знаех да плача или да се радвам, че съдбата и мен срещна с нея. Укориха ме не за фалшивия билет, а че съм влязъл при пророчицата с празни ръце. – Цвеке е требало да ѝ донесеш. Живо цвеке. Она обича цвекетата. Утре ке намериме едно цвеке, дека го нема она, и пак ке влезеш при нея, ке ѝ целунеш ръка, ке ѝ се извиниш и ке ѝ го подариш! Това реши съветът на петричките баби. Още на другия ден доставиха от Гърция цвете в саксия. Не съм сигурен, ама май името му бе Спитуфактум, или нещо подобно. Беше странно цвете – малко, с чисто бял цвят, с тънко стебло и тъмнозелени листа – извънземно. Бабите бяха единодушни, че Ванга няма в градината си такова и ще му се зарадва. Убеждаваха ме, че тя разговаря с цветята. Какви добри бабички! Така и не разбрах как бяха намерили цветето. По онова време се минаваше трудно през границата. Яд ме е, че не помня поне имената им. Оттогава минаха много години. Вероятно отдавна са при Ванга в отвъдното. Бог да ги прости! И Валентин се разтича. Уреди нов билет от самото начало на кочана. Говори лично с внука и настоя да вляза сред първите пет, защото бабите казаха, че Ванга се уморява и гледа най-добре на първите пет. На другия ден станахме рано и застанахме най-отпред. Стисках здраво саксията. Зад нас хората бавно прииждаха с натъжени лица. Колко ли мъка се таеше в сърцата им? Само те си знаеха, а аз пак се готвех да ги прередя. Има мигове в моя живот, в които много се мразя.  – Хайде, влизай! – подкани ме внукът на Ванга след третия човек. Прекрачих пак светия праг. Вътре баба Ванга седеше зад масата си и поиска билета, а аз онемях. Щом го пипна, веднага се сопна: – Я ти казах на тебе! Не си ти наред! Що дириш тук?  Стоях вкаменен като колона пред нея. Исках да проговоря, ала устата ми отказваше да се отвори. – Бегай си от тука! – отново нареди строго тя. Ако не беше внукът ѝ сигурно щях да изляза.

– Цветето – прошепна в ухото ми той. Чак сега се окопитих от стреса, в който бях изпаднал. Направих крачка напред и сложих саксията на масата пред старицата. – Ето, бабо, Ванге, това цвете е за теб, от друга страна е! – чух как скрибуца странният ми глас. – Прости ми! Не е мой ред, ама е много сериозно. Трябва да ми  кажеш дали ще умра или ще живея. Ванга пое цветето и нежно прокара ръце нагоре по тънкото му стебло. Щом стигна цвета, спря. Озадачи се. Явно за пръв път държеше подобно цвете, а колко ли много беше държала? – Ке живееш, бегай си от тука! – каза тя и Хималаите се сринаха от гърба ми. Вече излитах през прага, когато ме застигна гласът ѝ: – Ке правиш туй, що ти е рекал младио доктор! Още съжалявам, че не се върнах да целуна ръце на жената, която ми върна вярата в живота. Изхвърчах като тапа през портата. Щом ме видя, Валентин се усмихна. Нищо не ме попита. Лицето ми е говорило вместо устата. – Вальо, да отидем пак на гарата, при циганите – помолих го аз. – Искам да ги почерпя. – Не! – отсече той. – Прибираме се! Всички ни чакат вкъщи. Друг път ще ги черпиш. Така и не ги почерпих. Стана точно както баба Ванга предсказа. Отидох в Поморие и оздравях. Времето безвъзвратно отмина. Отиде си с него и Ванга, но нещо от нея остана у мен, а сигурно и у хиляди други. Чрез нас тя винаги ще е тук, за да има надежда.