Михаил Кръстанов е роден в София. От 2002 г. живее и работи в Бразилия. Завършил е Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски“. Бил е редактор в ИК „Феномен“, в-к „Наука и Общество“, Информационна агенция „Балкан“. Участвал е в изготвянето на сценарии за радио и телевизионни предавания. Автор на поетични книги. Първата от тях – „Кръстоносец“, през 1997 г. печели наградата за дебютна поезия на „Южна пролет“ в Хасково. Михаил Кръстанов е носител на наградата за студентска поезия „Академика 90“, лауреат е на литературни конкурси в Стара Загора, Русе, Кърджали и др. Негови текстове с поезия, проза и литературна критика са публикувани в много български и бразилски издания за литература, превеждани са на португалски, френски и испански. В момента работи като преподавател по западноевропейска литература в Университета Кларинтиано, Бататайс. Създател е на първото българско училище в Бразилия и основател в сп. Espaso Horizonte на поетичната рубрика „Красива България – страна на поети“, в която се представят съвременни български автори. През 2015 година е удостоен с Грамота за особени заслуги в литературата, присъдена му от Академията за литература, Бело Оризонте, Бразилия.
ВЕЧЕР В ПАНТАНАО
В такава нощ и лудите заспиват
Слънце ли, луна ли ми танцува,
В небето само виждам звездите как умират
Време за любов или сбогуване.
Жаден вятър свири на кавали и не спира
сенките са в тръпка и седянка
От джазът на нощта се прави черна бира
И чудото се крие в бяла сянка.
А ти животе мой предлагаш ми отрова
И ласка за безсмъртие в другата си длан…
В такава звездна нощ молитвата е огън
И аз политнах вече и нито тук, ни там
Не искам вечноста, това е много време
Ще легна сред тревата и дявол да ни вземе…
СПЛИН
Тя беше…
Косите ѝ изгравяха в Египет ,
зелени перли мигаха край палмите на Барбадос,
небрежни устни с цигарета
безпаметно димяха в Сулавеси,
смокинови зърна в кокосови гърди
се клатеха край Рио…
А черна, черна се търкаляше
нощта ми тук.
Бели нощи имало в Сиберия…
ЕКЗИС
Аз идвам от места прекрасни
които още не познаваМ.
отивам там където
никога не съм и бил .
но точно по средата, пътьом
ме спира корен на дърво
парче от камък
трън
ухание на бор
Меденият глас на самодива.
И не карибите, и не малдивите,
И нито Рио нито Рилския
Зад мен изригват страшни мълнии
Пред мен са планини зелени
Ах, как добре е, че на Тропика
Умираме
Под водопади
ВРАТИТЕ НОЩЕМ
Стая с пепелник и телефон
отвън звездите палят кръст над Тропика
очакване за звън
и зов за обич,
избягала с вратите нощем .
А някога познавах любовта,
държах я и за двете си ръце
целувах я по бузите
и даже ѝ купувах сладолед .
Във киното на първи ред
заедно се смяхме или плакахме.
А после във кафе Итаипава
пиехме коняка със сметана,
преди да легнем в стария диван
с отвън звезди замрежени зад Тропика –
избягали с вратите нощем.
Стая с пепелник и телефон .
Моят стар компас от морски пясък
се дави по посока Атлантида,
а твоят слънчев шлифер пръска дъжд
и кърши боса-нова в Елдорадо
Нощно бдение в Каракаубатуба
Посрещахме и залези и изгреви
Горяха –
факели и свещи,
нощите превръщаха се в дни
дните се превръщаха във нощи
и никой не разбра къде е мрака.
Сега когато всичко изгоря
и фино изтърколи ни луната
към пристана оттатък
и нататък
мракът се запали
като факел.
Но ние вече бяхме ослепели …
СБОГУВАНЕ С ТРОПИКА
Жега и звезди, звезди и тръни.
Няма да се спи и тази вечер
Нощта разлива своя стар парфюм
с примамлив аромат
Ще пъпли, пъпли пак мастилото
на онзи град
и ветровете ще го разпилеят
но няма да ме спрат да крача.
Просяците ще обърнат нощем
дъното на всичките площади.
С тропически тръстиков и бамбуков
вкус
ще наедреят леките жени,
дошли са пак
по ъглите на Травестино,
луната пръска кръв
и пие вино.
Момичето с велосипед и бял воал
ще кацне точно във един без десет
Щe блесне като листопад
по улицата Амадор Буено
и ще се пръсне във мъглата.
След нея аз ще тичам с зимен шал,
И някак си ще я обичам
Безжалостен е този миг
Когато сенките играят сляпа баба.
Една морена ме примамва с хищен глас
– ела и ще танцувам хула, хула…
Не, няма да танцувам тази нощ,
Ще търсите от мене само кепето…
Светът е стара кошница разплетена
от дъждове без дъждобрани
И ако ме издуха този свят
назад напред
напред назад
В този лодка всички са поканени
И вие, господа, и аз не знам
къде ще бъде този дивен храм.
Довиждане и не, не ми е криво
Аз страдах си, но страдах си щастливо.
В (НЕ)ОЧАКВАНЕ НА ВАРВАРИТЕ
след Константинос Кавафис
И не защото варварите ще се върнат
А защото варварите са се върнали отдавна
Аз искам да попитам президента,
Защо седи безмълвен и оклюмал
– Защото президента се страхува за живота си,
Откакто варварите въдвориха ред .
Но защо тогава хората все още протестират
И носят знамена и искат мир и свобода?
Защото варварите идват да съсипят всичко
И после ще се върнат да спасят и хората.
И как ще заживеем после, ще имаме ли мир и свобода?
– Нали дойдоха варварите за това
Да ви спасят от свободата
