МИХАИЛ ГРИГОРОВ
СТРОЕЖЪТ НА СВЕТА
Поезията е в строежа на света.
Тъй както атомът – в дървото и метала.
И трудно могат да я разчетат,
да я покажат във научна зала.
Поетът е химикът и пещта,
и огънят, и оня взрив космичен,
избухнал в дълбините на нощта,
от всички земни взривове различен.
Преди да стане стих, материята се разпада.
Тогава всичко във поета страда.
МАЛКА БАЛАДА ЗА ЗДРАЧА
Пристъпва бавно конят престарял –
най-смутното и скръбно време – здрачът.
Предчувствие, че близък е умрял
и с тая вест към мене някой крачи.
По пътя пак съзирам капки кръв –
каруците се връщат от лозята.
На гроздобера сладостния лъх
ме плисва от нозете до главата.
Пчели кръжат, чертаят ореол
над сенките. А дядо ми е слязъл
и пеш върви. В чакълестия дол
аз виждам как каруците премазват
пчелите. И затъпкани в праха
умират те над капки сок. Във здрача
подтичвам аз, задържам си дъха
и зад приведения гръб на дядо плача…
ЛЮБОВНИ ПОКАЗАНИЯ
Бял лист и чаша, и жена случайна,
мансарда, свещ запалена и нощ…
Това е на неволите ти краят,
това е най-престъпният разкош.
Разкошът да живееш във колиба,
да се събудиш сам на сутринта
и само мъничката черна фиба
да бъде улика след любовта.
Да не запомниш краткото й име,
да си щастлив и от това, че дишаш.
И да започнеш, без да искаш, в рими
любовни показания да пишеш…
СТАРИТЕ ЦИГУЛКИ
Жената е като цигулка стара,
погълнала мелодии и звуци.
Запомнила и жега, и омара,
тъга и сняг, и пролетни капчуци…
Ръцете на самотни музиканти
са търсели душата й стаена,
са търсели аморе и белканто,
са търсели живот като поема.
Къде ли е душата многострунна,
къде ли е магията, когато
животът бърза, а нощта е лунна,
нощта е топла и нощта е лятна.
Къде ли е изкуството голямо.
Защо се любим все на прима виста.
На старите цигулки свирят само
големи музиканти и артисти…
ЕЗИЧЕСКИ ПРАЗНИК
Ще смъкна кожите, ще хвърля дървената сабя,
потта като от звяр ще задими от мен.
Ще се нахвърля гладен върху хляба,
че беше тежък кукерския ден.
Преследвах злите сили, бих за здраве
и плаших с чановете тежки тишината –
да не засяда между нашите души корави.
Това е същността на занаята.
Ще плиска дъжд, водата в козината ще попие
и натежала кожата от силата ще смуче.
Лицето си надвечер ще открия,
една жена за мене ще научи.
Ще хвърли после сетната си дреха…
Нощта огромен чан ще изкове.
Ще ме опият звуци – за утеха –
че има в мене стари бесове!…
МАЙКИТЕ НИ ТРЪГВАТ ПО СВЕТА
Те тръгват за Америка сами,
децата им и внуците са там –
плашливи, но решителни жени –
от София, от Сливен, от Троян.
Летището е пълно със народ
и търсят те дружинка сред тълпата,
защото ще пътуват до Ню Йорк,
ще видят символа на свободата.
Тъй майките ни тръгват по света,
със дни и нощи стягали багажа,
в сърцето съхранили обичта
и с месеци събирали куража.
Голямата Америка ги вика,
децата с нея ще делят мегдан…
Макар и да не знаят те езика й,
България ще заговори там.
ДЪРВОТО НА ЗАБРАВАТА
Изчезва вярата във дън-земи,
във дън-земи и страстите се скриха,
а след това безчувствени лами
в душите ни и ядоха, и пиха…
Една далечна призрачна луна
подобно златна ябълка висеше
и пръскаше фалшива светлина…
Навсякъде така фалшиво беше,
че ни измами всичко в тоя свят,
останаха единствено представите.
И ми се ще понякога от яд
да посадя дървото на забравата.
МЪЖКИ ВЯТЪР НАД РЕКАТА
Тоя свят оглупява, тоя свят се прекършва –
вместо зърното плява, вместо здравото – мърша.
Има здраво, но скрито, вдън гори тилилейски.
То не е във Туитър, още по-малко във Фейсбук.
Суета или алчност, власт над тая планета,
а душата е плячка на една сган диванета.
Колосални богатства и безпаметна бедност.
Ненормалници властват, а нормалните бедстват.
Нищо свято не иска, на добро не прощава.
Тоя свят да му мисли Бог дали заслужава.
Мъжки вятър подухва и повдига полите
на жената на кея, гледа тя, уж сърдито…
И бедрата й блясват – като миг на човечност.
И така е прекрасна, и така е далечна…
