Иван ДЖАМБАЗОВ
ЗА „МИТНИЧЕСКА САГА“ НА СТОЯН ГЕОРГИЕВ
Хуморът и сатирата като похвати за изразяване в изкуството и най-вече в литературата са познати от дълбока древност още със зараждането на цивилизованото човешко общество. Прийоми непомръкващи при разобличаването на пороците в нравите на хората. Познати са автори-сатирици от древнокитайската и древноиндийската литератури, от древноегипетската, а преди тях – от акадската и шумерската, чието творчество по ведоми и неведоми пътища достига до епохата на древноелинската цивилизация, която ражда и своите велики автори. Неукротими и неподвластни на обществените политически икономически и нравствени закони, те безпощадно се възправят срещу недъзите в управлението, и изобщо в битието на древните гърци. Средновековието по-късно, по времето на инквизицията и ренесанса, също дава своя принос за развитието на хумора и сатирата.
За това мое твърдение мога да свидетелствам чрез творбите на не един европейски автор – Сервантес чрез „Дон Кихот де Ламанча“, Рабле чрез „Гаргантюа и Пантагрюел“, Молиер чрез „Тортюф“ и „Мизантроп“, великият Бранислав Нушич и великият Хашек със своя „Добрият войник Швейк“ и разказите му. Има още мнозина – Гогол с неговите „Мъртви души“ Чехов с неповторимите си разкази и т. н.
Сред тях без страх срам и съмнения можем да поставим Алеко Константинов с „Бай Ганьо“` и самобитния Чудомир със своите неповторими разкази .
И сега неусетно иде ред да се запитаме какво ни принуждава да търсим близост с творчеството на тези автори, а заедно с това и общочовешкото за изграждане на битието ни. Това, което е нужно да защитим претенцията си за властелини на света.
И всеки би се досетил твърде лесно – нравствеността на моралните ни ценности, хуманизма, доблестта, родолюбието.
Но какво се оказва! Прочетем ли творбите на тези автори, непринудено усмихвали се от постъпките или словата на героите им, накрая, замислили, се усещаме горчилка, тъга от злощастието им, което ни прави съпричастни с тяхната съдба, а оттам и съпричастни със злощастието на обществото, сред което съществуваме и волю неволю споделяме съдбата му. Незавидната съдба на несретниците, орисани на безсилие над пороците, които съпътстват и дават ориентири на ежедневието ни. Пороците, които страховито ни подканят да ги подкрепяме, да ги пазим, да ги доизграждаме, за да живеем спокойно и в мир с обществото, което сме избрали за свое убежище.
Но нека спра до ук с разсъжденията си и да навляза в конкретиката на едно литературно събитие за българската сатира – романът „Митническа сага” на писателя Стоян Георгиев. Творба, към която литературната ни критика трябва да се чувства поне малко гузна заради мълчанието си. Заради подозрителното мълчание към този несъмнен успех на автора, същевремено успех за съвремената бългаска проза и със значимо място при нравственото възпитание на съвременото ни общество.
Недвусмислено романът „Митническа сага” е безпощадна сатира, отправена към нашето „ново” битие. Битието на „демократичното общество”, попаднало под зависимостите на страстите за власт и пари, погазващи всички морални норми за общуване и съжителство. Търпимостта е потъпкана от самовластието, което прераства в беззаконие и корупция. Но „търпимостта” не е сляпа и безволева. Тя също търси своето осъществяване и признание, за да се облагодетелства от „доброто и послушанието”, което засвидетелства. И тази търпимост се изражда в злостна завист и омраза към тези, на които слугува не безрезервно. Твърде сложни взаимоотношения в колектива на една държавна митница, в която ако се взрем по-внимателно ще открием съвремения образ на нашта българска държавност. В романа не се коментират партийни принадлежности, но компрометиращо се коментира страхът от властовата принадлежност. От страх на ввсяка цена да бъде постигната полза, лично облагодетелстване от заеманата позиция, без оглед на прийомите и жертвите, които неминуемо ще бъдат дадени.
Авторът сполучливо е намерил художествения образ – митничари, началник на непринудено в нашето всекидневие, пропито от беззакония, корумпирани властници, лишени от култура и духовност, жадни за удоволствия, имущество и пари, придобити по пътя на беззаконието. И дори да има един, който чрез властта, която притежава да се стреми да преодолее тази варварщина, той бива оплют и въвлечен в измислени прегрешения, а този, който погазва законите на държавата, бива възвеличаван в герой и водител. Той е „барото”, „батето”! Той е, който си затваря очите пред злощастието, защото сам го е сътворил! Той е този, който се страхува да не загуби възможността да се облагодетелства, без да вложи труд и интелект! Той е този, за когото поетът не е нищо друго, освен един наивник и безсрамник, враждебно изправил се срещу възможностите на корупцията да погазва закоността и нравствеността в обществото. Колко тъжно и грозно!
В коментара си за романа на Стоян Георгиев, в който въпреки усилията ми, не успях да превъзмогна политическите и икономически размисли, ще вмъкна един стих на поета Евгений Евтушенко:
Като жестока слава свети
узаконената мълва –
убиват бедните поети
и ги цитират след това!
Съзнателно не се впускам в литературен разбор. Не е нужно! Романът е написан професионално и увлекателно. Без недомлъвки, в което се крие и нравствената му стойност като ценност за обществото ни. А за едно общество, жадуващо да оцелее, е нужно то да бъде високо нравствено и национално единно!
И точно тук, след прочита на „Митническа сага”, за себе си открих близостта на автора с тези, които упоменах в началото, заедно с произведенията им.
Пожелавам му да бъде все така безпристрастен в творчетвото си. Загуби ли безпристрастността си, ще загуби самоличността и самобитността си, а творчетвото му ще се превърне в словоблудство.
Успехи!