МИНЧО МИНЧЕВ

 

СОЛ

 

На една копраля само

слънцето лежи.

Драскай с нокти върху камък,

ала запиши:

 

„И очите ми неспали.

И кръвта ми – сол.

Разоравах като рало.

Теглих като вол.

Преживявах. Не преживях.

Но и стъпкан – пях.

И от мъртъвците живи

жив погребан бях.“

 

Стига. Пак жужи животът.

И свисти смъртта.

И с протърканите боти

жвакам през калта.

 

Като кукувича прежда

ме оплита жал.

Но безсинорна надежда

Господ ми е дал.

 

Тръгвай. С белег на челото.

И със сол в кръвта.

И с една сълза в окото,

вгледана в света.

 

 

 

 

БИТКА

 

Като хокейна шайба ме биха.

Беше студ. И несъмващи нощи.

Ненаситни трибуните виха.

И скандираха: „Още!“

 

Но по-гол и от съвест човекът

всеки удар акумулира.

И летях! – като пламък изтекъл

от студения връх на рапира.

 

Само аз можех мрежите тънки

да опъна или да разкъсам;

да взривя най-заспалите гънки

на стадиона навъсен;

да запазя на всеки приятел

самочувствието в играта,

че когато и в гръб ме измлати,

да си мисли,

че е в правилата.

 

Днес, горчив като пепел от пура,

додимявам все още. Но светя.

Зная точната квадратура

на оловните ледни полета.

 

Не ми казвайте хитро и грубо,

че зависел от мен резултатът.

Още битката не е загубена.

И летя. Но животът е кратък.

 

 

 

ОБРАЗ

 

Стърже рендето и сипе талаша.

И ме оглажда за летва.

Няма ни с чворове да го уплаша,

нито с молитви, ни с клетви.

 

Може би имах добри варианти,

ала това е късметът ми.

И изтънява ме – сантим по сантим –

гладният зъб на рендето.

 

Тъй че напразно се съпротивлявам:

както ме хапе и дялка,

скоро от летвичка ще ме направи

успокоителна рамка.

 

Като врата за небитието

зее квадратът Ј вече.

Само душата ми под острието

мята се в него насечена.

 

Няма отърване. Стискам юмруци,

ала и те се смаляват.

Вече в талаша за свой ме признават

рендосаните муцуни.

 

 

МОЛИТВА

 

Господи, на пустите перони,

на дъжда, размиващ светлините,

на разделите и на искрите

между буферите на вагона,

на ръждата – тъмна и безсмъртна

като челюстта на дървояда…

Господи, на всички кръговъртни

зони и сезони за изстрадване,

 

спри от днес часовниците в гарите

със стрелки като ръце изстинали.

Нека скърца времето от ярост

като механическа пружина.

 

Спри и за умрелия стрелките,

да не слуша как расте брадата му.

Спри и на смъртта по циферблата

ножицата, дето реже дните ни.

 

Искам да застигна всички влакове.

Всички глухи релси да извия.

С колелата да нарежа мрака

на катранени филии.

Искам,

искам, докато е пладне,

сянката връз мене да прекрача.

Помогни ми само да не падна.

Научи ме – паднал, да не плача.

 

Дума на езика ми напира.

От искри – зъбите ми се пукат.

Викна ли, ще оглуша всемира.

 

Спри часовниците,

за да спра дотука!

 

 

 

 

 

 

ПОЕТИ

 

Камък до камък.

И после – трева.

Само че още сме живи.

Носим за своите клади дърва.

И за сърцата си –

експлозиви.

 

Нямаме брони.

Нямаме тил.

Стрелят ни с право мерене.

Няма надежда да ни прости

служебната артилерия.

 

Ала разсъмва, дори и ако

мракът е тъй мастилен,

че и махалото на Фуко

да е загубило сила.

 

Ний сме на слънцето пъпната връв.

Нищо че в мушката още,

все тъй обречена, нашата кръв

свети през дългите нощи.

 

Ала когато се сипне без знак

празник над сънни постели –

знайте: земята, до изгрева чак,

с пулса си ний сме въртели.

 

 

СИН

 

Мълчах. Не исках да го изрека.

Ала проклет да съм до гроба си,

узнай го:

аз също съм ти син, макар

немил-недраг, Родино, майко!

 

Кръвта ми разпознава твоя глас,

но на челото с белег неизстинал,

все вярвах, ще заслужа оня час,

когато и на мен ще кажеш: „Сине!“

 

И стисках зъби. И мълчах – дори

когато, сляп от болката ръждива,

угасвах в твойта свята справедливост,

а исках да извикам: „Твой съм. Спри!“

 

Но, нараним и трескав, следвах пак

голямата ти правда осветена.

И чаках мълчаливия ти знак,

че преминава пътят Ј през мене.

 

Ала гори душата. И за срам –

развързва се езикът ми оловен.

Не издържах. И хляба, дето ям,

от днес ще ми горчи като отрова.

 

Но издигни над тъмния ми жребий

сърцето ми – объркано и малко.

Не ми отказвай само гроб във тебе.

Пък нека бъде волята ти, майко!

 

 

ЕК

 

С ръка върху гърдите,

отмалял,

пухти в нощта баща ми.

И се чуди:

„Мен цял живот душата ме боля,

но пя сърцето!…“

И остава буден.

 

Зад тънката панелена стена

аз чувам как се мята във леглото.

Баща ми търси своята вина,

задето е наказан от живота.

 

Не иска да повярва, че светът,

през Бог и през главите ни устроен,

не го е грижа как ли ще заспят

до грешните – и праведните хора.

 

Светът забравя свойте теглила

и като панаир ухилен свети.

Но сякаш образи в огледала

повтаря той бащите в синовете.

 

И знакът на съдбата се върти.

Заспивай, тате. Аз ще съм нататък!

А в тъмното душата ми трепти

като тревица, дялната с косата.

 

Но той мълчи.

За мене го боли.

Стогърла тишината го дълбае:

жена ми вее някъде поли;

децата де са –

един Господ знае!

 

Добре са рекли:

син като пелин!

За семе и за дерт ни има само.

 

И като ек от моите вини

кънти в нощта сърцето на баща ми.

 

 

НИЕ

На Георги Карауланов

 

Чиновници и виночерпци дребни,

отровата ви нас не ни мори.

Не вярвайте в прогнозите служебни.

На смъртен акт не вярвайте дори.

 

Една душа зад зъбите си носим.

И като гол юмрук – едно сърце.

Но стъпваме по въглените боси.

И хляб ядем от своите ръце.

 

Нас ярост ни свестява цял живот.

След всяка смърт възкръсваме отново.

И тръгваме от каменния под

на моргите – по-силни и сурови.

 

В челата ни, белязани за труд,

в горчива пот свистя искрата божа.

Но беше яка селската ни кожа.

И бе неизтребим духът ни лют.

 

С главите си разбивахме стени.

И падахме. Но пяхме справедливо.

Когато ни погребвахте дори,

ний бяхме живи. Живи!

Живи!

 

Огледайте високия ни ръст,

широкия ни кокал, всяка рана…

За яростта, в сърцата ни събрана,

са твърде малко два кубика пръст.

 

 

 

БАЛАДИЧНО ПЪТУВАНЕ

 

В памет на Никола Й. Вапцаров

 

Светлее пещ.

И стръмен дим кръжи

над бавен влак.

А в дланите солени

огнярската лопата не тежи.

Пътувам аз.

И ти пътуваш с мене.

 

Говоря ти за стихове разпалено,

а ти ме учиш огън как се пали.

И пак гори небето над Испания

в зениците на Фернандес.

И залези,

и изгреви с лопата жар засяват

в сърцата ни –

браздата на тревогата.

А времето,

задъхано и строго,

посоките в очите ни сверява.

 

Ще помним ли?

Мусонни дъждове

кръвта на Виетнам отмиват.

Ний пишем тук свободни стихове,

а някъде класически убиват.

 

Какво е нужно –

стих или приклад?

Разкръстени разпятията светят.

И Господ се прицелва от небето

във черепа на този болен свят.

 

Внезапно с теб ще спрем в един тунел.

Ще зее пещ.

И влакове ще свирят.

И ти ще ми припомняш, че умират

поетите

до сабя, до шинел;

че най е тежък собственият кръст,

но те, хамалите на свободата,

го носят както птица за крилата

и както птици лягат в мрака гъст.

 

А баладични влакове

отвъд

безсънните посоки на небето

ще тръгват,

непризнали смърт и съд.

 

И жар в пещта на бурята

ще свети.

 

 

 

 

ПРАГ

 

На Любомир Левчев

 

Тъмен вятър.

И студ – като усмирителна риза.

И трошливи звезди –

като гъби отровни през мор.

И усещам смъртта

как към душата ми слиза,

както в болнична морга

слиза болничен асансьор.

 

Там завинаги спят

между зъбите с дребна пара,

мойте гладни надежди,

моите честни, но мъртви войници.

Те вървяха на смърт.

Те вървяха докрай на таран

с безмоторни крила

като слепи, обречени птици.

 

Там и моята вяра

като ризница прашна звънти –

мойто старо седло за сърцето ми неподковано.

Тя реброто на пътя

изкрета с подбити пети

и измери отровните бездни

от рана

до рана.

 

 

Там, обречен плувец

в неизбродната тъмна вода,

любовта ми със щедър размах

все наивно наляга веслото –

една рошава чапла

в това блато от кал и ръжда;

една жива мишена

пред двуцевката на живота!

 

Асансьорът върви –

най-безмилостен стар санитар.

Студ излъхват звездите

и дъхти на замръзваща глина.

Имам старо седло.

И весло.

И пара за лодкар.

 

Нямам само адреса,

на който

да ви пиша, оттам като мина.