МИЛА ВЕЛЧЕВА /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ

Мила Велчева, родена (1966 г.) във Велико Търново. Завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Автор на две поетични книги: ”Вечерно огледало”(1999)  и „Нищо за губене” (2010). Нейни стихове са публикувани в Антология „Ружица” (Поетеси на Търновград), „Скъпоценни камъчета”, „Многоточие за бъдеще”, „Стръкче време”, „В завоя на залеза“ („Анубис – Булвест” ООД), Алманаси „Нова българска литература Поезия’2011, 2012, 2013, 2014, 2015, 2016”, списание-алманах „Пламък”, в. „Словото днес“ и др. Награди в Национален конкурс за учители творци, (2009, 2013, 2015, 2017)., в Летни празници на изпятата поезия, Бургас – Поетичен конкурс „Срещу вятъра – 2014”, Номинация в ІV международен конкурс „По стъпките на лятото” (2013). Награда на Община Велико Търново и Национално общество за литература и изкуство „Формула 6” – за Поетическа книга на 2009-2010 г. – „Нищо за губене”.

Член на „Клуб на дейците на културата – Велико Търново” от 2016 г.

Тя е планинар с изкачени върхове в българските планини, в Юлийски Алпи (Словения), и Олимп (Гърция).

 

 

НАДЕЖДИТЕ

От време на време си храня надеждите.

До прага притихнали, вземат от ръка.

Доверчиви са. Все там ме чакат –
на кръстопътя между лятото и есента.

 

Време ветровито, внезапна слана.
Прането прибирам и пренареждам

до зимните шалове и надеждите.

Добре, че са у дома.

 

Изгрев ли, залез ли –

стъклата все светят,

мълчаливо открехнати

като небесна врата.

Щурец за зимата, полято цвете,

в дългия ден и това е утеха.

 

От време на време си храня надеждите.

В моя дом осъмват деца.

 

 

 

 

 

 

ПЪТЯТ

 

Между двете стъкла на прозореца

пълзи една буболечица… мравчица…

нещо още по-мъничко

върху гладкото чело

на небесното огледало.

 

Мисля си – топло и светло е

в този дом от отражения

на искряща коприна и кадифена луни.
Път безшумен и равен,

до изнемога безкраен,

а и сънят оттам иде…

 

На сутринта всичко е същото,

само нея я няма вътре –

в това необятно спокойствие.

Тя е открила пролуката – мисля си, –

тя е намерила пътя, успяла е.
Тя – беззащитната, тъй непокорна…

Цял ден мисля за нея и плача –

защо без да зная.

 

 

 

 

 

 

НЯМА МЕ – А ЛЮБОВТА…

 

Няма ме – а си струваше,

а вдишвах-издишвах празници.

Можех цветно да нарисувам

всяка черно-бяла страница.

 

Няма ме в есента, в зимите,

на твоя ред в средата.

Останах само в римите.

Понякога ме имаше през лятото.

 

Не спрях да се препъвам

с нестройната походка.

Потъвам ли – все е до дъно.

А любовта е кротка.

 

И как да се съвзема,

като цял ден стоя на ъгъла –

да минеш, да ме вземеш.
А любовта е кръгла.

 

 

 

 

 

ЗНАМ ЛИ…

Да ти пиша, знам ли, ти чу ли –

в тази зима прокапа капчук.

Привечер, януари, а юли –

тук на прага. Тук-тук.

 

Отвисоко се спусна Някой,

дето му знам деветте небета.

И почука – тук-тук съм – вятър.
И се роня – трохи е сърцето.

На тресчици дъха насечен –

спомен за покрив – след лятна буря.

Януари е, а се бях врекла,
оня плач да остане в юли.

 

 

 

 

 

 

 

ВАЛИ

 

Дъждът сърцето ми пристяга в примка от коси на самовили.

Не помня откога, но презглава завивам се с мъгли.

Табун от летни необяздени коне нахвърля вятър и в прозорците ми цвили.

 

А аз ти пиша простичко – вали.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И

И тихичко вали,

и не е спирало.

И с тънички мъгли

препасани баирите.

И тихичко вали –

на лягане, и на ставане.

И сякаш не боли.

И – не е за разправяне…

            

 

 

КАК БИХ МОГЛА ДА РАЗКАЖА ДЪЖДА…

Само на теб – тихо и светло.

Бурята някога се изваля.

И си отиде. Остана небето.

 

Как ще започна… След край се мълчи.

Да започна тогава от края –

само небе и само вали.

Нито да помня, нито да зная.

 

Валя библейски дълго, протяжно.

Научих се да преплувам тъга.

На отвъдния бряг пак на теб ще разказвам,

само на теб – тих и светъл дъжда…

 

 

 

ЕДНА ТЪГА, КОЯТО СИ ОТИВА…

Една тъга, която ми отива…

И от години във огнището и струйка дим
въпрос подир въпрос в очите ми извива.
Отричах, че светът е повторим.
Как би могъл – с тъга, която ми отива.

Додето я наметнах като шал любим.
Все още възел е, но не и примка върху шия.
А беше летен шал, и пясъчен, и на вълни.
На пръски и на пръсти –

тъгата си отива…

 

 

 

 

ПО РАМЕНЕТЕ МУ ПРИВЕДЕНИ РАЗБРАХ,

че самотата никога за никъде не бърза.

Косите му – навята пряспа сняг.

През рамото – живот на възли.

 

Залитнаха очите ми – едва ги спрях –

да го догонят, както някога – до ъгъла.

В ден като този съм средновековен грях.

И си повтарям, че Земята не е кръгла.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ПОЕМА ОТ МЕТАЛ И ДЪРВО
Next post ЕСТЕЛА МАРЕ /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ