Мила Велчева, родена (1966 г.) във Велико Търново. Завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Автор на две поетични книги: ”Вечерно огледало”(1999) и „Нищо за губене” (2010). Нейни стихове са публикувани в Антология „Ружица” (Поетеси на Търновград), „Скъпоценни камъчета”, „Многоточие за бъдеще”, „Стръкче време”, „В завоя на залеза“ („Анубис – Булвест” ООД), Алманаси „Нова българска литература Поезия’2011, 2012, 2013, 2014, 2015, 2016”, списание-алманах „Пламък”, в. „Словото днес“ и др. Награди в Национален конкурс за учители творци, (2009, 2013, 2015, 2017)., в Летни празници на изпятата поезия, Бургас – Поетичен конкурс „Срещу вятъра – 2014”, Номинация в ІV международен конкурс „По стъпките на лятото” (2013). Награда на Община Велико Търново и Национално общество за литература и изкуство „Формула 6” – за Поетическа книга на 2009-2010 г. – „Нищо за губене”.
Член на „Клуб на дейците на културата – Велико Търново” от 2016 г.
Тя е планинар с изкачени върхове в българските планини, в Юлийски Алпи (Словения), и Олимп (Гърция).
НАДЕЖДИТЕ
От време на време си храня надеждите.
До прага притихнали, вземат от ръка.
Доверчиви са. Все там ме чакат –
на кръстопътя между лятото и есента.
Време ветровито, внезапна слана.
Прането прибирам и пренареждам
до зимните шалове и надеждите.
Добре, че са у дома.
Изгрев ли, залез ли –
стъклата все светят,
мълчаливо открехнати
като небесна врата.
Щурец за зимата, полято цвете,
в дългия ден и това е утеха.
От време на време си храня надеждите.
В моя дом осъмват деца.
ПЪТЯТ
Между двете стъкла на прозореца
пълзи една буболечица… мравчица…
нещо още по-мъничко
върху гладкото чело
на небесното огледало.
Мисля си – топло и светло е
в този дом от отражения
на искряща коприна и кадифена луни.
Път безшумен и равен,
до изнемога безкраен,
а и сънят оттам иде…
На сутринта всичко е същото,
само нея я няма вътре –
в това необятно спокойствие.
Тя е открила пролуката – мисля си, –
тя е намерила пътя, успяла е.
Тя – беззащитната, тъй непокорна…
Цял ден мисля за нея и плача –
защо без да зная.
НЯМА МЕ – А ЛЮБОВТА…
Няма ме – а си струваше,
а вдишвах-издишвах празници.
Можех цветно да нарисувам
всяка черно-бяла страница.
Няма ме в есента, в зимите,
на твоя ред в средата.
Останах само в римите.
Понякога ме имаше през лятото.
Не спрях да се препъвам
с нестройната походка.
Потъвам ли – все е до дъно.
А любовта е кротка.
И как да се съвзема,
като цял ден стоя на ъгъла –
да минеш, да ме вземеш.
А любовта е кръгла.
ЗНАМ ЛИ…
Да ти пиша, знам ли, ти чу ли –
в тази зима прокапа капчук.
Привечер, януари, а юли –
тук на прага. Тук-тук.
Отвисоко се спусна Някой,
дето му знам деветте небета.
И почука – тук-тук съм – вятър.
И се роня – трохи е сърцето.
На тресчици дъха насечен –
спомен за покрив – след лятна буря.
Януари е, а се бях врекла,
оня плач да остане в юли.
ВАЛИ
Дъждът сърцето ми пристяга в примка от коси на самовили.
Не помня откога, но презглава завивам се с мъгли.
Табун от летни необяздени коне нахвърля вятър и в прозорците ми цвили.
А аз ти пиша простичко – вали.
И тихичко вали,
и не е спирало.
И с тънички мъгли
препасани баирите.
И тихичко вали –
на лягане, и на ставане.
И сякаш не боли.
И – не е за разправяне…
КАК БИХ МОГЛА ДА РАЗКАЖА ДЪЖДА…
Само на теб – тихо и светло.
Бурята някога се изваля.
И си отиде. Остана небето.
Как ще започна… След край се мълчи.
Да започна тогава от края –
само небе и само вали.
Нито да помня, нито да зная.
Валя библейски дълго, протяжно.
Научих се да преплувам тъга.
На отвъдния бряг пак на теб ще разказвам,
само на теб – тих и светъл дъжда…
ЕДНА ТЪГА, КОЯТО СИ ОТИВА…
Една тъга, която ми отива…
И от години във огнището и струйка дим
въпрос подир въпрос в очите ми извива.
Отричах, че светът е повторим.
Как би могъл – с тъга, която ми отива.
Додето я наметнах като шал любим.
Все още възел е, но не и примка върху шия.
А беше летен шал, и пясъчен, и на вълни.
На пръски и на пръсти –
тъгата си отива…
ПО РАМЕНЕТЕ МУ ПРИВЕДЕНИ РАЗБРАХ,
че самотата никога за никъде не бърза.
Косите му – навята пряспа сняг.
През рамото – живот на възли.
Залитнаха очите ми – едва ги спрях –
да го догонят, както някога – до ъгъла.
В ден като този съм средновековен грях.
И си повтарям, че Земята не е кръгла.