ИВАН ЕСЕНСКИ
Разказът
***
От Освобождението насам разказът е темелът на нашата литература. Тук книжовният процес се е развивал с ускорени, догонващи темпове. Разказът е запълвал насъщната необходимост от собствена словесна култура с езиковата и сюжетната си динамичност, с възпитателните си свойства, с навременния пренос на исторически, поведенчески и естетически знания, покриващи актуалните нужди на младата ни нация. Благодарение на разказа след 1870 г. (превода на Библията) литературният ни език поема в онова русло, което сега от куртоазия наричаме „европейско“, а то е самозараждащото се обновление на родния език, чиято кодификация и аналитичност е установена с две езикови реформи за по-малко от половин век.
Разказът е изкуство на едрите планове – неговият събирателен статус дава пълноценна представа за бита и душевността на епохата. Късата форма и множественото му появяване в единица време го правят неуязвим за деформации и изопачаване, особено по нелитературни съображения. Практически разказът е невъзможен за управление „отвън“ и използване като манипулатор на четящото съзнание. Такива случаи няма, но са известни доста примери, когато романисти се поддават на идеологически или други конюнктури, а и на преки внушения от властта при създаването (и „прекрояването“) на свои творби – както е с „Петър Първи“ на А. Толстой, с трилогията „Потоп“ на Х. Сенкевич, с „Война със саламандрите” на К. Чапек, с „Тютюн“ на Д. Димов, с първоначалния „Дневник“ на Стендал… Има и успешни влияния (като на К. Победоносцев върху Ф. Достоевски при създаването на „Братя Карамазови“), но при користните намеси се променя най-важното – идейната ДНК на романа – онова, което е носител на нравственото послание, което създава моралния имунитет на човека.
***
През 60-те години на миналия век започна ренесансовото време на българския разказ. Само за две десетилетия няколко поколения белетристи създадоха модерното лице на съвременната българска проза. Редом с утвърдени писатели като Е. Станев, Н. Хайтов, Б. Райнов, П. Вежинов, И. Петров, В. Попов, Н. Статков, Г. Марков, се появиха впечатляващите В. Караманчев, Б. Банков, Г. Алексиев, К. Николов, В. Настрадинова, Ст. Стратиев, Р. Сугарев, Вл. Зарев, Л. Петков, Д. Яръмов, Г. Марковски, следвани непосредствено от съзвездие млади таланти – В. Пасков, К. Дамянов, Р. Балабанов, Хр. Славов, Й. Пацов, С. Казанджиев… Към тази редица прибавям Здр. Евтимова, М. Тахир, П. Чернева, Ив. Желязков, Д. Енев – гарантираното бъдеще на българския разказ, което – вярвам – ще намери и достойни продължители. Ще спомена още две имена – на известните поетеси Валентина Радинска и Надя Попова – единствените със сериозни постижения в есеистичния разказ. Този мистичен жанр е най-малко разработен в нашата художествена словесност – авторите на литературно-философски есета едва запълват пръстите на едната ръка. Есетата на В. Радинска и Н. Попова са израз на обширна ерудиция, смел подход и специфичен стил – истинско явление в истинската ни литература, свободна от оковите на свободния пазар.
***
И друго явление, което дава основание да отбележим, че настъпващите времена идват с нови изобразителни възможности, с един прагматичен универсализъм, пренебрегващ жанровите канони в името на новите изразни езикови находища.
Три утвърдени поетеси – Анелия Гешева, Ники Комедвенска и Албена Фурнаджиева издадоха книги с разкази, показващи респектиращи разказвачески умения. За две от тях съм писал, ще ги напомня в резюме.
Анелия Гешева с „Още едно копче надолу“ продължава в съвременен тон една деликатна тема, която има своите образци в разказите на Ф. Попова-Мутафова, Г. П. Стаматов, Св. Минков, С. Йовчева – на фона на интимните отношения между мъжете и жените тя създава поредица от внимателни, но често драматични картини на нашето общество, объркало посоките, херметизирало се в битовите си орбити и сърдечните катаклизми, измъчвано от липсата на големи цели и проста човешка топлина. Разказите на Гешева са образци на пастелния рисунък, създадени са с пределна откровеност и висок социален градус.
В „Легенда за Градинчица“ Ники Комедвенска затваря кръга на една още по-драматична тема – умирането на днешното българско село. Подета през 60-те години на миналия век с великолепния сборник „Корените“ от Васил Попов, тя е намерила своеобразния си епилог в нейната „Легенда“. Комедвенска не крие болката си от обзелата земята ни разруха – нейните разкази са като удари на набат, известяващ тъжния край на дългата селска агония. Съчувствие, нежност, топъл лиризъм и човещина бликат от тая завършена проза.
***
Албена Фурнаджиева публикува първия си сборник с разкази в най-престижното наше издателство за съвременна литература – „Захарий Стоянов“.
„Белият цвят на тревата“ внушава усещането за многоликост. Действието в нея е с различни географски местожителства и това е една от особеностите на тази интересна, композирана сякаш по съзнателно усложнен принцип книга. За другата търсена сложност ще стане дума по-надолу. Тук ще се спра на моменти, свързани с местодействието на някои от разказите в сборника. Много са примерите, когато авторите, пътували или живели известно време в други земи, описват видяното и преживяното там. Тези произведения са изпълнени с екзотика, романтика, приключения и препятствия по пътя, с образи на местни хора и техните обичаи, ритуали, обществено устройство и т.н. В повечето случаи това са писания на завърналите се автори (без Карл Май, който никога не е прекосявал океана и не е стъпвал по местата, където живеят славните му герои).
Обикновено впечатленията на българския писател от чужбина кристализират в две форми – пътепис, където всичко е ясно и художествено повествование, където веднага проличава, че авторът е външен за разказаното – страничен и временен наблюдател: Б. Шивачев, М. Вълев, Ив. Аржентински, Б. Райнов, К. Николов, Г. Марков (изключение прави книгата с разкази „Дайкири“ на Васил Попов, а в по-ново време чудесните документални разкази на Л. Николова, Й. Атанасов и М. Върбанова).
Албена Фурнаджиева, която е свързана с Англия, притежава таланта да абсорбира особеностите на чуждия въздух и да премахва разстоянието между „вътрешния“ разказ и чуждестранното културно зрение. Това се дължи до голяма степен на завидната словесна палитра, усета за детайла и дарбата на авторката да създава с няколко щриха автентична атмосфера, типични образи и настроения. Изложението е интелигентно и ясно, темпоритъмът е балансиран, употребата на разгърнати тропи придава на повествованието обем и плътност.
И – никакви декоративни реверанси, издаващи чужденеца, който описва – това в смисъл, че текстът е органично естествен и психологически издържан. Разказите носят подсказващи наименования и ако със заглавието си „Много къс разказ“ отдава почит към прочутия „Къс разказ“ на Хемингуей, за разностранните интереси и познания на авторката може да научаваме от такива увлекателни истории като „Любопитството на ихтиоса“, „Английска история“ (лека асоциация със старите келтски предания), „Мостовете на времето“, където под формата на „репортажен пътепис“ е сътворена завладяваща холограма на другия Париж – този на отритнатите, на клошарите и несретниците.
Сякаш за да демонстрира възможностите на сказа, Албена Фурнаджиева използва различни повествователни техники: импресията, преразказа, експресивния разказ, репортажа, притчата. А един от най-нестандартните разкази, „Мъртво вълнение“ е написан като „Сценарий за документален филм“ – с фартовите движения и позиции на камерата, кадровата разстановка и авторското преизказно наклонение, което във втората част на разказа плавно и почти неусетно преминава в изящен хорей.
Читателското съзнание няма усещането, че пресича някакви граници или сменя рязко духовния климат, когато на следващата страница се озове от бреговете на Сена в българския юг или сред столичния делник. Ето го и любимото Черно море, и неясният портрет на новобуржоазията, и обикновеният минувач, комуто ще се случат необикновени неща, и разминаващите се по тротоарите върволици.
И още една особеност на книгата – всички разкази, независимо от тематиката, героите, географията и настроението, имат за основен мотив несбъдването. Да, онова, което винаги е било рисков фактор за читателския интерес, предпочитащ винаги хепиенда. А „Белият цвят на тревата“ ни среща с ежедневното – с неслучването, непостигането, не-щастието, неудовлетворението. Фурнаджиева е приела това изпитание и като проверка на собственото си чувство за реализъм, защото истинският делник на човека е обречен предимно на „несбъдване“ – и в личен, и във философски план – с несбъдването на надежди, мечти, срещи, професионално и лично реализиране, бракове, чувства, пътешествия и пр., и пр. Затова може би и ценим така празниците, в които се сбъдват нещата от живота.
„Белият цвят на тревата“ определено е една сбъдната книга – тя събужда съпреживяване и солидарност и предизвиква доверие и симпатия със своята жизненост и високи интелектуални хоризонти.
***
В заключение искам да завърша задочно един телефонен спор, който прекъснахме преди време с големия сръбски писател Милорад Павич. Бяхме уговорили да направя документален филм за него, но възникна спешно пътуване в чужбина, а скоро след завръщането си той почина. Темата беше емигрантската литература.
Това явление е познато в класическия му смисъл от миналия век. По правило емигрантската литература – като създаване на стойностна художествена словесност зад граница на роден език от дадена иностранна диаспора, е явление, присъщо само на политическата емиграция. Такава е руската емиграция след революцията през 1917 г., която с мощна интелектуална вълна облагородява изтощената от войната Европа и я дарява с непознати висини, творчески методи и авангардни идеи. Следва я в по-малък мащаб испанската – след гражданската война през 1936 г.
Икономическата емиграция поради своята природа, цели и мотивация се реализира предимно на пазара на труда и националната идентичност на нейните следващи поколения по правило е вторичен елемент при вписването им в местния обществен живот. Това е причината за липсата на автентична сръбска естетическа култура зад граница (тогава), а и за българска такава (сега), независимо от милионния брой наши емигранти по целия свят. В момента зад океана и в по-близките страни има десетки пишещи емигранти – най-изявените вече са членове на СБП; те участват в културния живот на сънародниците ни зад граница, демонстрират нашите обичаи и ритуали, отбелязват националните ни празници далече от родината. И създават книги, които неотменимо са част от българската – но не емигрантска – литература.
Водещото място в тези издания по право заема разказът.