Родена на 1 май 1951 г. Следва в Софийския университет „Климент Охридски“. От 1972 г. живее и работи в Белгия. Завършва славистика в Университета в Гент, Белгия. Преподава български език и литература в университетите в Гент и Льовен. Пише поезия на български и нидерландски език. Участва в литературния живот на Белгия като заместник председател на Съюз на фламандските писатели и в България като член на Съюза на българските писатели. Участва в литературни фестивали в Белгия, България, Германия, Гърция, Испания, Северна Македония, Словения, Холандия, Швеция, Индия, Индонезия, Малайзия и др. Стихосбирки на български: Да спрем отлитащата птица (1983), Лице зад фламандска дантела (1991), Снимка до реката (2018); на нидерландски – Verzwegen alibi (1983), Sofia blijft een mysterie (1988), Landschap van een man (2016), Maja-Bistra (с Бистра Тотева, без дата) и др. Стихотворения в литературни списания на нидерландски: Het liegend konijn (oт 2004 насам)
ТАЙНАТА НА ЛИСАБОН
Край корабите циганите шумно
продаваха откраднатата слава.
И мидите, изтръгнати от бездните,
с последни сили плюеха по хората.
И слепите с ръце от порцелан
очакваха целувката на Бога.
И нещо щеше да се случи
във вечерния Лисабон.
И изведнъж край старите дувари
примами ме плачът на фадото
и омагьосана от този глас,
аз влязох в твоето подземие.
Любима майко, след смъртта ти
навсякъде те търсих по света.
Най-сетне те откривам тук, загърната
в шал от пеперуди, с глас от самота
да пееш фадото на вечността.
НA РИБАРИТЕ ОТ КАТАНИЯ
Пийте,
заливайте се с вино,
широкодлани рибари!
Вашите смугли вакханки
ви чакат
боси и стройни на прага.
Пийте,
търсете малката истина
в ръбовете на чашите.
Тя ще напълни кошовете
с риба,
с устни горещи – устните чакащи.
Пийте,
а после с пияно клатушкане
спрете на залеза в раните.
Вашите вакханки
ще ви целуват
боси и стройни на прага.
И в нощта
ще проблясват в ръцете ви,
гъвкави, силни телата им,
тъй както рибите
от морето
жадни, умиращи пляскат.
Пийте,
заливайте се с вино,
широкогърди рибари!
Рибите сребърни са ви всичкото:
покорни пленници и господари.
НА ТАВАНА
Куп спомени в няколко листи.
Сухо стръкче от син минзухар.
Дни далечни и ясни, и чисти,
дни, изпълнени с толкова чар.
Старо дневниче с прашни корици,
ти ги връщаш отново сега.
Пак ми връщаш ония зеници,
със които поглеждах света.
Ето – докосвам пак моя Лисанко
и Анюта с големите сини очи,
зайчето смешно и кучето малко,
кой знае защо сега без уши.
Детство мое, възторжено детство!
Нима си отиваш? Оставам сама.
Чакай! Пак всичко ще бъде чудесно.
Чакай! Започваме нова игра.
С мене оставаш и пак сме си
двама.
Вземам куклите, почва игра.
Де си?.. Къде съм?… Край мен са
таванът
и малкият дневник в ръка.
ЕЛЕНИ
Препускат из горите диви
с горди горестни очи.
Излъчват погледите сиви
неразгадаеми лъчи.
И мъжкия си чар понесли
преплитат яростни рога,
разгорещени и разпенени
сред равнодушната гора.
Кръвта по лъскавата козина
с миговете се мени
и залюляват се пред погледа
сивеещите планини.
Умират тежко и мъчително
върху зелената земя…
А чакат влюбени сърните
венчалните си тържества…
ДАЖЕ МЕН ДА МЕ НЯМА
„Даже мен да ме няма
на белия свят,
потърси любовта ми,
в стръкче пролетен цвят,
потърси ме, потърси ме.“ –
пеех аз
и той пееше с мен .
Беше тъжен денят .
И неспирен дъждът.
Отиваше си лятото, отиваше …
„Аз безсилен съм
нещо да променя,
нито миг, нито ден
не мога да върна.“ –
каза той
и ме прегърна.
Бе самотен брегът.
Беше мрачен денят.
Отиваше си есента, отиваше…
„Присъстват ли умрелите,
когато
стои във къщи урната
с праха им?“ –
бе казал той,
преди да тръгне…