МОЛИТВА ОТ БОТЕВ ВРЪХ

 

Моя древна земя, побеляла от кости и преспи,

моя гневна земя, почерняла от мъка и кръв –

дай ми оня бунтовен напев на хайдушките песни

и зеления пламък на знамето с български лъв!

 

Дай ми тъмната болка на свойте безпаметни рани

и дълбокия плач на Марица, Огоста и Вит!…

Като млад богомолец издигам душата си в длани

от върха на Балкана, в мъгли и в балади обвит.

 

И те моля, земя, помогни ми докрай да остана

влюбен в пъстрите люлки на твоите нощи и дни;

залюлей ме над пропаст, приспи ме на равна поляна

и сърцето ми в извор, в камбана и в меч превърни!

 

Аз съм кръвен потомък на твои борци и поети –

помогни ми до гроба и в гроба да бъда такъв:

да живея, пронизан от клетвени светли завети,

в боевете за тебе да падам безстрашен и пръв!

 

Помогни ми за тебе да пея, да плача, да страдам,

с твоя вятър и с твойте жита и реки да шумя,

с твойте песни спокоен да влизам и в рая, и в ада,

с твойте песни – божествена, българска, моя земя!

 

 

БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ

 

Безкористни, безсънни, безутешни,

все още търсим образи и рими.

И все така за Господа сме грешни,

за дяволите – смешни пилигрими.

 

България гъмжи от бизнесмени,

от просяци, бандити, супердами.

И всички са безумно отчуждени

от нашите разпятия и драми.

 

И никой никога не ни запитва

какво ни радва и какво тревожи.

Дори да шепнем Азбучна молитва,

остават глухи нищи и велможи.

 

Какво са днес „Радецки” или Вола?

Днес Ботевата чета се спасява

ту с огнената кръв на алкохола,

ту с блясъка на мимолетна слава.

 

Добрата дума вдън земя потъна,

заглъхна всяка паметна заръка.

И пада нощ огромна и бездънна,

и тъмна като Яворова мъка…

 

Но въпреки несгоди и кошмари,

но въпреки съдбите си проклети,

пред майчиния образ на България

докрай ще бъдем български поети!

 

 

СЛЕД ГОДИНИ

 

Аз не махнах на мама с ръка…

 

Дъжд ръмеше… Задъхан, забързан –

просто скочих в купето. И влакът

с равно дишане бавно се плъзна,

отлепи се… И хукна нататък –

все нататък, към нови пространства,

към семафори, гари, тунели;

все нататък, към нови познанства,

към въпроси, към срещи, раздели…

 

А на малката гара – под оня

стар часовник с ръждива камбанка,

там, на мократа длан на перона,

тя остана, подобна на сянка.

Тъй сама, тъй безпомощна, бледа,

с бяла кърпа от дим забрадена,

тя остана след влака да гледа

някак странно и страшно смалена.

 

А надвесен над някакъв вестник,

аз дочувах как тътне земята,

как сред преспи, пустини и бездни

този свят като болен се мята

от войни, катастрофи, погроми,

от убийства, от футбол, от драми.

С нищо друго и с никакъв спомен

не тежи оня ден в паметта ми.

 

Но сега – след години… Години,

отшумели по релси и гари,

една болка в очите ми стине,

един въглен в душата ми жари,

един грях, един грях невъзможен

като трън в съвестта ми се вбива.

И тревожен се питам: Как можех

към широкия свят да отивам,

 

без да махна на мама с ръка?

 

 

* * *

Ти не си просто моя любима –

ти си майка на мойте деца:

две кокичета в пролет и зима,

две звездички, две ясни слънца.

 

Те под твойто сърце разцъфтяха,

те изгряха на твойте гърди,

твойте къдри им станаха стряха,

твоя дъх със света ги сроди.

 

Затова аз не мога, не мога

да откъсна от тебе душа.

Аз те мисля с любов и тревога

и ръцете ти с трепет държа.

 

И в минути на тръпна забрава,

в тъжни вечери, в радостни дни,

аз те моля: бъди все такава,

все такава докрай остани.

 

За да бъдеш и моя любима,

и закрила на мойте деца:

две кокичета в пролет и зима,

две звездички, две ясни слънца.

 

 

ДОБРАТА ДУМА

 

Тя идва през жарава от въпроси,

от истини, от болки, от лъжи.

И ти, мъжът на тридесет и осем,

не се страхувай: смело я кажи!

 

Кажи я като плач или прослава,

кажи я като песен или зов.

И никога, ей Богу, не забравяй,

че тоя свят е гладен за любов.

 

И вярвай винаги в добрата дума.

Изречена дори от лош човек,

тя като пролетно цъфтене лумва

в просторите на тоя тъмен век.

 

И светлина в душите ни изгрява,

и става хубав трудния ни ден.

И всеки има сили да прощава,

защото знае, че ще е простен.

 

 

БОЖЕСТВЕН ДАР

 

Българин да се наричам…

Иван Вазов

 

Аз пак ще изповядам, че обичам

България и нейния олтар…

Защото българин да се наричам

за мене е свещен божествен дар!

 

И в мигове на бури забучали,

на пориви, на грижи, на мечти,

аз помня стародавните скрижали,

с които Тя до гроб ме освети.

 

Тя – моята земя благословена,

Тя – люлката на българския род.

Тя диша в песента ми съкровена

и търси към столетията брод.

 

Тя с притчи и предания ме вика

да се превърна в лира и тръба,

за да участвам в нейната велика

и горда, и страдалческа съдба.

 

И аз на този повик се обричам

и в моя дух бушува жива жар…

Защото българин да се наричам

за мене е свещен божествен дар!

 

 

ПОТОМЪК

 

Заченат сред полета и балкани,

израснал на горещи стремена,

аз ида с тъмен гръм на барабани

от мрака на далечни времена.

 

Аз ида от дворци, от манастири,

от сборища, от ниви, от хора.

Със белези от брадви и синджири

приличам на прастара канара.

 

Душата ми е слънчева и твърда,

и жилава в несгоди и в тъга.

Аз мога тежка сабя да развъртам

и да прекършвам момина снага.

 

Аз мога да заплача след градушка

и гълъб да нахраня в мойта длан.

Аз мога с къшей хляб и вярна пушка

да тръгна към хайдушкия Балкан.

 

Аз мога пред бесилка да запея,

загледан към високите звезди.

Аз мога и в смъртта си да живея,

аз, кръв и плът от моите деди.

 

Забравян и отричан, и прославян,

аз ида като вик на любовта.

И българин завинаги оставам!

Завинаги!… До края на света!…