13  СТЪПАЛА

Пролетта бе хладна и дъждовна. Затова всеки пробив на слънцето караше хората да излизат от уютните си домове и да тръгват да се разхождат по парковете, градинките и зелените площи на големия град.

Доктор Георги Спасов благодари на сервитьорката за кафето и сока и се усмихна на Невена.

Тя също му се усмихна.

Докторът скръсти ръце и се облегна на стола.

– Каква идилия! – възкликна.

Невена отпи глътка и постави малката си чанта на масата.

– Жоре – погледна го с умиление тя, – много се радвам, че се видяхме. Напоследък си толкова зает, че взех да си мисля, че вече нямаш време за старите си приятели.

Той сложи ръка на рамото й:

– Права си – от толкова работа наистина забравих за приятелите.

– То и времето има известна „вина“.

– Така е. Но ето на, и слънцето се появи. Е, разказвай. Как я караш? Как са децата?

Невена отвори чантата си и извади кутия с цигари. Понечи да запали, но доктор Спасов сложи пръст пред устата й. Тя се поколеба за момент и прибра обратно кутията.

– При мен няма нищо интересно, Жоре. Децата са добре. Мъжът ми също. Знаеш как е, от работа – вкъщи. От вкъщи – на работа… Пазаруване… Домакинстване… Ти си по-интересен. При теб всеки ден е различен. Напоследък, когато пусна телевизора, все очаквам да те видя. Станал си толкова известен.

– Само напоследък ли? – пошегува се той.

Невена се огледа. Наоколо бе пълно с хора. Тя прокара пръсти през косата си.

– Не ми се прави на скромен – приятелски го укори, – ами я дай някой пикантен случай. Като този с майката и доведеното момче, за което говореше оня ден в сутрешния блок.

– Нека ти дам един съвет – не се интересувай от хорските драми. Те само ограбват.

– Брей… Колко важен си станал. Не мога да те позная. Добре. Така да бъде, не ми разкривай лекарски тайни. Кажи ми за себе си. Как стана така, че стана толкова религиозен, например? Познаваме се от години. Знаеш как се забавлявахме някога. Как танцувахме… Как купонясвахме…

– Това е минало. Добре ще е, ако можеш да се освободиш от него.

Той тъкмо завърши изречението си, и някой каза зад гърба им:

– Добър ден, докторе.

Двамата извърнаха глави.

Жената, която го поздрави, беше около четиридесетте. Бе с дълга черна коса, висока, стройна, с правилни черти и мило лице. Ако не бяха износените дрехи и мъката й, която в тъмен ореол струеше от нея, можеше да се каже, че е красавица.

Доктор Спасов се надигна леко от стола и отвърна на поздрава, а Невена веднага я измери с поглед.

Жената седна през две маси от тях, извади някакви листове от дамската си чанта и се зачете в тях.

– Е? – нетърпеливо рече Невена. – Коя е тази?

– Пациентка.

– Красива е, но е… някак… запусната.

Доктор Спасов изведнъж се умисли и сякаш се натъжи. Невена го остави за момент, но скоро отново го подкани да сподели повече.

– Виждаш ли – въздъхна той, – ти искаше история, а тя сама ни намери.

Невена погледна пак към жената, после към него и „наостри“ уши:

– Казва се Ася – започна докторът, след като отпи глътка кафе и се увери, че тя е достатъчно далече и няма да ги чуе, – завършила е обикновена гимназия, тоест няма професия, но, както виждаш, е хубавица. Омъжила се за по-голям от нея мъж. Скоро им се родили две деца. Знаеш как е тука. Не е леко и те, както много други хора, гледали с едното око навън. Преди пет години заминали всички за Германия. Съпругът й е хирург. Кандидатствал за вакантно място в една болница. Одобрили го и заминали. Емиграцията обаче не му се отразила добре. Въпреки, че бил добър лекар и знаел добре езика, му било много трудно. Станал неспокоен, нервен и започнал да си го изкарва на нея. Класически случай на жертва и потисник.

– Колега, значи! Тъкмо по твоята част, Жоре – оживи се Невена, – и ти какво? Как реши проблема им?

– Там е работата, че нищо не оправих – упрекна се доктор Спасов, – ами „помогнах“ да се разделят.

– Аууу… стига бе! И какво стана?

– Тя започнала работа в магазин за хранителни стоки. Подреждала стелажите. А мъжът й, хирургът, ставал все по-неспокоен и неуравновесен – продължи той, – често изтъквал колко способна и грижовна била майка му, подсказвайки с това на Ася колко неспособна е тя. И така… Няма да те занимавам с подробностите. Ще мина по същество.

– Точно така – светнаха очите на Невена.

Доктор Спасов отпи глътка кафе:

– Една вечер мъжът й се върнал, както обикновено, уморен от работа и направо си легнал. Тя сложила децата да спят и вместо също да легне, запознала да търка стълбите, които били нацапани в краищата с боя. Търкала ги с памук и спирт. За около час и половина изтърквала по едно стъпало. Търкала до среднощ. Мъжът й забелязал усилието й, но дори не я насърчил. На другата вечер нашата героиня, без никой да я кара, отново по нощите започнала да търка с памучето и спирта. Стъпалата били общо тринадесет. Искало й се да ги приключи онази нощ, но не й стигнали силите. Успяла да изтърка десет. Била капнала от умора. Оставила купичката със спирта и памука настрана и си легнала. На другия ден, докато била на работа, получила обаждане от мъжа си, който я упреквал, че не си е прибрала купичката и памука. Душата на Ася се свила на кълбо. Чак когато седнали да вечерят заедно с децата, тя набрала смелост и му казала, че е твърде лош с нея, защото вместо да забележи труда й и да я поощри, той само търсел повод да я упрекне. И тогава мъжът не издържал и й казал най-страшните думи, които била чувала: „Ти си моят най-голям мъчител. Както ти ме измъчваш, никой друг на тая земя не го е правил!“

– Що за наглост! – прекъсна го Невена. – Какво повече е искал тоя от жената?

– А де?! И аз реагирах по този начин, като я чух.

– Ти, впрочем, как се запозна с тая жена?

– Защо? Запознахме се, след като тя вече си беше тръгнала от мъжа си. Ама ти си станала много нетърпелива – опита се да я успокои доктор Спасов. – Слушай ме. Ще ти разкажа всичко. Не ме прекъсвай.

– Добре, добре – взе си бележка Невена.

– След тия думи, както, мисля, се досещаш, Ася си събрала багажа – продължи той. – Взела си отпуска и помолила мъжа си да се разделят за известно време. Дошла си в България, където искала да се наплаче, както се вика, на гръдта на майка си. Тя ме потърси именно тогава. Три дни, след като се беше прибрала. Търсеше професионален съвет. Говорихме надълго и нашироко и… прецених, че за нея ще е по-добре да не живее повече с този мъж. Тя май само това и чакаше. Сякаш камък й падна от гърдите и веднага подаде молба за развод. Имаше жилище в София, намери си й работа и… беше убедена, че съдът ще й даде децата. Но… не стана така. Съдията прецени, че бащата е по-благонадежден.

– И какво?! – отвори широко очи Невена.

– Ами „нищо ново под слънцето“. Виждаш я как изглежда. Съсипала се е, състарила се е, очите й са потъмнели.

– Но все пак си личи, че е красива.

– Да, така е, все още си личи, но и това ще е до време. Скоро и красотата ще я напусне и ще стане най-лошото.

– Ама ти какво – не се съгласи Невена, без да отделя поглед от Ася, – да не искаш да кажеш, че е трябвало да търпи тоя грубиянин, който, убедена съм, си е имал и любовница? Кажи ми защо? Само защото има пари ли? Я да си гледа работата! Добре си й казал да се маха. Човек има достойнство. Някои хора само за това живеят.

Доктор Спасов се умълча за кратко.

– Не си права – каза по-късно, загледан в далечината, но погледът му бе премрежен. Сякаш спеше с отворени очи. – Трябваше да я посъветвам точно обратното.

– Да се върне при него ли, бе?

– Именно!

– Как можа да го кажеш? И защо?!

– Защото това е бил кръстът й. Трябваше да не го оставя.

– Не, не и не! Жоре, ти си се побъркал – не отстъпи Невена. – И за какво й е такъв живот? Той ще я обижда непрекъснато, ще си прави кефа с любовницата си и един ден, като децата отраснат, пак ще я изгони.

– Може би. Но дори и така да е, трябваше да я посъветвам да търпи в името на любовта и надеждата, а и да се моли Бог да смекчи сърцето му.

– Аха, разбирам. Вече говориш като проповедник, а не като психиатър.

– Сигурно си права. Но дори и да станеше така, поне щеше да е близо до децата си. А сега… виж я само – „пълна“ е с достойнство, но сърцето й е там, в Германия, при децата й.

– Не, Жоре. Това не е професионално. Много емоция влагаш в случая.

– Може би. Откакто станах вярващ, наистина сякаш вече не мога да давам професионални съвети. Все гледам да има мир.

– Виждаш ли? Сам го каза. Трябва да се опиташ да се освободиш от това раздвоение.

– И да уча хората да живеят за достойнството си, а не за Бога, така ли? Не, повече не мога да го правя. Може да ти изглежда странно, но вярата наистина ме преобрази.

– Тринадесет стъпала към свободата, така ще запомня този случай аз – усмихна се Невена.

– Аз пък бих го нарекъл: Тринадесет стъпала към пропастта.

– Въпрос на тълкуване.