ГРАНИЧНО СЪСТОЯНИЕ
Питам се, защо ако завържеш две птици, те едва ли ще литнат. Като че ли това няма нищо общо с броя на крилата. По същия начин мога да се питам защо състезателите по сумо не стават жокеи или пък защо колибритата не носят раници. Ако задам този въпрос на Жужа, моето гадже, направо ще откачи. Вие знаете ли защо всяка сутрин заварвам стълбището проснато на прага ми? Не би ли могло до пропълзи до съседния вход? Там да се просне. А после да питам живеещите на по-горните етажи гъзоходи къде ще се завират из блоковия ни термитник.
Гаджето ми е рационален човек. Човек с принципи. Би могла да намаже и пердето с майонеза и да го изяде. Не да се трови с въпроси. При удобствата да поглъща и да поглъща, всеки мой въпрос директно се класифицира като лудост. И доктор ми повика, когато една вечер си поисках негърския крак и засвирих посред нощ. Не ви ли казах, че негърският крак всъщност не е мой. На мой приятел е. Не стана ясно, нали? Негърският крак всъщност е саксофон. И приятелят ми изобщо не е негър. И изобщо нямам приятел. Изобщо аз съм главно нямащ, с изключение на образование. Много образование. Той и докторът ме пита какво съм учил, ама докато му обяснявах, той съчувствено гледаше гаджето ми. Май бях преучил, щом не се побира лесно в едно нищо и никакво си мое обяснение. Всъщност, какво ви разправям.
Да ви се намира нещо за душата?
Не алкохоли, наркотици, креватни удушвачки и прочие, а ей такова нещо, дето да е само за душата. Гледаш си сутрин от терасата как автобусът отхапва от тълпата на спирката, улицата октоподно го примамва и изяжда зад завоя. Асфалтът вие в гумените нокти на бензиновите колорадскоевропейски бръмбари, планините си подпират раменете и придържат небето да не се разкапе… Ти си сам и просто искаш нещо за душата. И тя, душата, е сама и се лута. Уж обитава твоето тяло, а ти е господар. Майната й. Казах й го веднъж. На душата, де! И се изпонабодох, ама ме закърпиха. Нямал съм право дори на дупки по собственото си тяло…
Нищо чудно да си мислите, че ви губя времето. Ами много ви здраве! Времето си е ваше, мисленето – също. И очите са си ваши. Затворете ги, ако щете. Ако щете, ги извадете! Запушете си ушите. Дори може да не дишате, ако ви стиска чак дотолкова. Вие какво си мислите, че съм луд ли? Лудостта е измислица, измама. Аз съм животът. Не мен чувате сега, не мен виждате и четете. Четете себе си… Моля да ме извините, аз си отивам…
Пак моля да ме извините. Аз се връщам. Аз се връщам, защото няма къде да отида. Много е приятно! Да се завърнеш оттам, където не можеш да отидеш. Може би Висоцки още опитва… Що не кажете, че и той е един луд алкохолик, който бръкна с пръст в окото на света… Шшт. Светът е сляп. Иначе защо не ни забелязва? Не му пука нито за мен, нито за вас. Дано да съм ясен. Светът е сляп като Библия. Има си правила, които не ти вършат работа. Ако ти вършеха работа, тогава пък защо ли щяха да са ти правила, които ти вършат работа…
Предлагам ви няколко правила на моя живот. Да се премахнат стълбищата. Така всички ще станем равнопоставени. И няма да питам гаджето защо стълбището пак се е проснало на прага ми и чака да ме сръфа със стъпалата си. Тя се вбесява от тоя въпрос. Ама и аз се вбесявам. Как може да стане сутрин и да намира за съвсем нормално да отиде в едно тъпо учреждение и да бъде в продължение на цял ден един послушко. При това бърза да не закъснее. За какво толкова да закъснее?! А на мен ми казва само между другото: ”Изпий си хапчетата! И ако закъснея, в хладилника има ядене… И не се опитвай пак да влезеш в него…”
А кажете сега тая жена нормална ли е?
Да ми забранява да правя нещо, за което йогите получават щури пари. Един негър се бе напъхал във фурна при незнам си колко градуса и го включили в Гинес, дали му пари. На мен гаджето насмалко не ми свали скалпа, защото се простудих и трябваше да ми купува антибиотици. Тя мислеше, че е от навирането ми в хладилника, а то си беше, че се пръснах да ям сладолед. При това не сам. Ами с онази, лудата, с която по цял ден се гледаме през стъклата на терасите. И тя като мен нещо е изкукуригала, защото се взира като ударена от метеорит.
Какво гледа ли?
Ами мен, нали аз съм животът. Минавам си. По терасата. Влача се от едната стена до другата стена. От прозорец до прозорец. Е, прескачам и до хладилника в по-топлите дни. Да си смаля душата със студ. Не че помага много, ами повечето, защото ми е забранено. Много мразя да ми забраняват. Докато другите много обичат да им забраняват. Нито един не роптае, а дори правят кариера. Ако шефът им ги е похвалил за нещо си, те ще си ударят гъза в тавана от кеф, ще пърхат на мигли и ще дишат като астматици. И хич не щат и да чуят, че шефът им няма никакво значение, че той си е един обикновен гъзоход, който пърди като пехотинец на маневри и си бърка в носа при трудни въпроси.
Ето и второто ми правило – да се забранят забраните. Най вече тия, дето се спазват до побъркване. Ще кажете, че така светът ще полудее. Хайде де, къде повече от това? Ето например тоя доктор, когото все викат да ме анализира. Бил психоаналитик. И епилептик да беше, все тая. Подозирах го още при първата среща, че не е нормален. И му съчувствах. Питаше ме дали виждам разни лазещи неща, например буболечки. И когато поисках да бъде по-точен, той ме попита за хлебарки, плъхове или змии. Ега ти доктора!? Та кой в тия панели не е виждал такива неща? И гущер си имах, и хлебарки, и плъхове. Ще си луд, ако не си ги виждал. То нищо чудно и Том и Джери от анимационния филм да имат бълхи. Крокодил не съм имал. Честно! Може да се е запушил някъде по тръбопровода, горкият.
Когато се опитах да му обясня, че хлебарките са самото съвършенство, че са вечни и прочие, че имат два мозъка и хиляди пъти повече хитрост от нас с него на квадрат, той ми предписа антидепресанти. От тях устните ми се подуват, главата ми става като врящ бойлер. Не мога да издухам и една нота от негърския крак. А без музика съм мъртъв като полезно изкопаемо. Може и като безполезно изкопаемо, все ми е тая. Може и като закопаемо. Дори ще е по-точно, нали натам, към закопаването, сме се запътили всичките. След мен ще остане само диктофонът ми. Тоя диктофон лови душите на хората. Душите на хората излизат, когато спят, самотуват, любят се, мечтаят, представят си, че са с някого, а всъщност този “някого” не е повече от парче телешко. Или от мухата на прозореца. Като се тътря из остъклението на терасата и гледам към отсрещния балкон, зарешетен заради стъкларията, зад него я виждам моята посестрима.
И тя ме гледа!
Гледаме се като две мухи в два буркана. И понякога чуваме как другите си говорят. Ето, натискам спусъка на диктофона и чувам докторът и гаджето ми да си говорят:
– Докторе, много ли е зле?
– Временно е. Невроза.
– Какво означава това?
– Ами това е гранично състояние. Не е луд, но не е и нормален. Исках да кажа, здрав. Повечето хора са така, над деветдесет процента си живеят …
– Ох, омръзнаха ми щуротиите му. Уж сме сгодени, пък нещата се усложниха…
– Нищо страшно… – и въздиша. – Ще го оправим.
Продължава да въздиша. И още. Не мога да разбера дали си поема въздух, но сякаш и двамата се опитват да надуят някакъв огромен балон. Не ми се прояснява особено, когато тя казва с прималял глас:
– Почакай, ще я сваля…
Следва дишане, много силно дишане, до болка, защото стенат. Как може да не се притесняват, че душите им ще бъдат уловени от диктофона ми? Той е много хитър, защото прескача несъществената и тиха част, но се активира при високите тонове. Войс активейтид. Като дресиран е. И ми съобщава после всичко.
– Защо не го зарежеш? – гласът на доктора е безразличен и студен. Сякаш нищо не се е случило. Сякаш е като лъжицата, която никога не усеща вкуса на яденето.
– Не мога! Как да го оставя да го глътне оная боа от насрещния балкон? Той рано или късно ще го направи…
– Не разчитай толкова на неговите решения.
– Нали затова съм тук, да му предлагам решения. Първо да се оженим, пък после само ще чакаме. Единствено дете е, богато и глезено. Глезнята му прелива. Виж му апартамента, родителите му в Америка…
– Ще направя каквото е нужно…
– Няма да съжаляваш…
И пак номерът с дишането. Не може да им се отрече. Спортуват хората. Лицевите опори много помагали на сърдечната дейност и на доброто здраве.
Аз през това време спя. Уж! Натъпкан до козирката с антидепресанти. Прегърнал негърския крак, който мълчи. Един мой авер ми каза да се прегледам, защото да спя със саксофона му се струвало малко хомосексуално. Той предпочитал цигулката, истинска жена с потекло.
И очаквам утрото. Да разпитам диктофона си. Да погледна зад остъклението към насрещната тераса. Колкото и да съм зяпал в тая посока, боа до този момент не съм видял. Абе дали пък докторът не лекува и гаджето ми, щом и на нея й се привиждат разни змии? Може да е на зор момичето, макар да диша като десетобоец, който преплува Ламанша.
Да си призная, може да не съм с всичкия си, но много ме бива да задавам въпроси. Ако съм с всичкия си акъл, сигурно ще се задръстя с някоя умнотия. И ще започна да изпитвам едни угризения, когато скроявам номера.
Елементарно, нали Уотсън!
Защото хората с всичкия си не се питат как така, след като сме нормални и добри, откъде се вземат хилядите идиотщини? Къде се раждат тия, дето си мечтаят да завържат на възел шиите на лебедите в градинката с езерото или да избодат очите на делфините с харпун? Нищо чудно точно те да поставят диагнозите. Ван Гог страдал от посттемпорална епилепсия, отрязал си ухото, защото искал да го подари на любовника си Гоген, който пък го зарязал. Фройд страдал до края на живота си от невроза… Хемингуей се гръмнал с любимото чифте, защото не можел да се люби повече с жени.
Ей, я чакайте малко!
Казаното дотук ми се вижда прекалено умно. Даже се срамувам от него. Що ми е да знам, че попският син Леонардо да Винчи е бил хомо, май? В щатите един бе поставил за празника на Вси Светии в шоколадов бонбон бръснарско ножче и го поднесъл на съседчето. Умно, нали? Изобретателно, нали? Гениално, нали? Гениално като рака. Като спина. Като…
Абе я си гледайте работата, що не си ги търсите вие сравненията?
Какво сте ме зяпнали и само чакате да започнете да ме хулите, че съм ви прегрявал бушоните? На вас улиците не ви се виждат като червата на Горгона. Отсеченото дърво не ви прилича на прерязано гърло. Докторът, който ви анализира и чука гаджето ви, си е един най-обикновен начуквач на гаджето на смотаняци като мен, нали?
Всъщност, кражбата на чужди гаджета и съпруги е единствената, която ме кефи. Не защото това променя света. Или света в мен. Или лудостта в мен. Или де да знам какво в мен. А защото съм се наслушал на приказки за жени като камилски птици, които докато се любят с някой си съпруг или прочие, гледат телевизора, или вестника, или ядат салата, или отсъстват. Докато на оня му окапят месата от напъване, те си навират главата в пясъка и си траят. Устройва ги.! Всъщност, какви ги плещя? Това не е от хапчетата. По-късно ще ви прошепна защо. Много, ама мноого тихо ще ви подшушна защо.
Не е и от онази боа, на отсрещния балкон, с която си устройваме тържествено и еротично облизване на лъжичката на мелбата. И най-езическото събличане на шоколадовата глазура на сладоледа. И най-възбуждащото простиране на пране. И най-каквото там някакво си нещо с точно някой си някой път балкон срещу балкон, когато си самотен до пръсване, но още не си избухнал, сам зареден със себе си…
Надух ли ви главата?
Ей, още малко и ще ви хвърля на синеоката глутница на скуката. Да ви питам тогава къде ще е другото, за душата. Когато мъжът /или жената/ ви си е все един и същ. Не е принцът от приказките и задоволяващ ви целокупно духовно и физически, а някакво си жалко подобие на Алф, който има тъпашкия язвителен хумор на свекърва или очарованието на напикано мушкато. За изключенията – мъже или жени – прося си извинение. Ако и това не помага, тогава … довечера ще си легна с чорапите…
Може би си мислите, че само си приказвам? Не, напротив, казах ви, че много ме бива да задавам въпроси и да погаждам номера. Особено когато разузнаването, т.е. верният ми диктофон, продължава най-чинопочитанно да ми издава тайните от съседната стая. Нещо като роман в естествени размери с реални актьори. Докторът и гаджето. Нещата не им вървят напоследък. Ще почна да си мисля, че моето лечение им се отразява зле.
Аз нито полудявам окончателно, нито се самоубивам, нито се женя.
Въпреки антидепресантите, които вземам, т.е. те мислят, че ми ги дават, за да ги глътна. Защото се оказа, че това изобщо не са антидепресанти. Как разбрах ли? Ами стрих ги на прах, вместо да ги гълтам и започнах много внимателно да поръсвам с тях сладоледа в кутията. Гаджето също като мен и онази, боата, сещате се коя, нали – много обича сладолед. Похапваме си често с нея и после аз заспивам … в съседната стая, без да съм имал сили да се насладя на великолепното й актьорско майсторство като отдаваща ми се до дъно жена, която все очаква да ме спипа в удобния момент по деликатните ми части на тялото и душата и да ме закове с въпроса: “А кога ще сключим брак?”. Дрямката ме оборва още преди да съм си доял моята половинка от сладоледа. Подчертавам, моята половинка от сладоледа. Защото в другата половинка е прахът от стритите хапчета. Уверявам ви, няма вкус. Пък и да ви кажа, няма нищо по-приятно от това да пишеш пиеса с живи действащи лица с лъжичка от мелба или сладолед – с гаджето, без да искаме, се оказахме съавтори. За съ- и съ-а- ясно, нали? Но за -втори, това вече е пълна мъгла. Втори можеш да се окажеш дори в собствения си живот. Може да си седиш до края на една задънена улица и да се оправдаваш, че адът – това са другите, докато ти си само един юноша бледен, почти като ангел небесен, който наблюдава собствения си живот. И да се чудиш защо тоя до теб ти опротивява от ден на ден, защо започват да ти се привиждат разни лазещи същества, защо все по-често се събуждаш с натежала глава, набъбнали устни и оловноотровна мътилка да се полюлява на дъното на душата ти, защо мисълта за самоубийство и безнадеждност ти изглежда близка и естествена…
Не, не говоря за себе си. Така беше с мен в началото, преди да си купя тази великолепна душегубна изцелителка и предателска войс активейтид, казано човешки – диктофонката. Всяка сутрин и вечер ми снася по някоя информацийка. Например, че това, дето ви го описах по-горе, не се отнася до мен.
До мен например се отнася мечтанието в синьо!
Седя си на хлад под трепкащите нервни пръсти на звездите, които гъделичкат кобалтовосиния безкрай и се плискат с виолетова вечност, докато луната все повече заприличва на отварачка за консерви с двата си рога, докато аз описвам себе си, захапал негърския крак, който се задъхва от звезден прах и очакване да споделя мечтите си. Например, да си седя на хлад, под трепкащите звезди, които гъделичкат кобалтовосиния безкрай и се плискат с виолетова вечност, докато луната…
Казах ли го вече?
Сигурно?!
Ама вие знаете ли кое ви подсказва, че сте живи? Знаете, трънки! Даже не сте се замисляли сериозно, защото сте хора с акъл и половина. Само дето две трети може никога да не ви потрябват в тоя живот. Щом на мен ми се струва понякога, че и половин акъл, или четвърт акъл, ми е много. Та мечтая си аз ей така, да си седя на края на света, да чакам един любим глас да ме повика, и аз да хукна. И чакам, и чакам, седя си в люлеещия се стол и се разпадам бавно и вечно, замрял и посърнал, изнервен, преживяващ, преживящ живота си до повръщане, очакващ движението, порива, хукването на някъде, където и ще се озовем сами-несами, споделени, изпити, жадуващи да си помръднем поне малкия пръст. А може би след още толкова време ще се залюлея в люлеещия се стол и ще спра да вдишвам света, за да го издишам през блестящия като светкавица негърски крак, който заедно с мен, вместо аплодисменти, предизвиква псувни и клетви от страна на съседите, в чиито кухи тикви има изпарения от салата с лук и кристалчетата мастика, изсипана в гърлата им като в мивка.
Ох, извинете, увлякох се. Всъщност, все така става. Докато слушам диктофона. Той е девствен и не знае що е лъжа. Предава ми света. И репликите между Жужа и доктора:
– Не ми изглеждаш добре! – все така някак отнесено казва лечителят и сигурно вече нервничи на изпроводяк. Ръката му потреперва и търси запалката. Цигарата отдавна е сдъвкал в зъбите си. Всъщност, подозирам, че вече е на тоя етап, когато още преди да е свършил сеанса с Жужа, си мечтае да запали цигара.
– Нещо напоследък наистина не съм добре…
– Имай търпение, мисля, че вече сме близо.
– Не сме близо. Направо сме в целта. Не мога да спя, а не мога и да го пазя. Уж съм наета да се грижа за него, а я ме виж на какво приличам! Непрекъснато ми се привиждат разни дивотии… И това гадене…
– За каква цел говориш?
– Ами за тая, дето я уцелваш, когато не искаш. Иначе все ти се разминава…
– Не те разбирам.
– Голям грездей, ако ме разбираше… Бременна съм!
Натам не ми се слуша. Защото възкликвам “Бинго”, голямо “Бинго”! Успях, нали? Докато се мъчат да изличат един живот, без да искат, създали друг. Похвално, много похвално! Сега можете да си я начукате тая история в главите – или в друго по-подходящо място – и да се ометете. А аз ще си прибера карфицата, която успяваше да прави едни малки дупчици на много подходящи за целта места. Не знам на какво се дължи определението подходящо. Май ще трябва да попитам. Струва ми се много удобно да попитам онази изключителна боа, съседката. Непрекъснато забравям, все по-късно ви казвам важните неща.
Например, че тя е единствената, която не ме замеря с развалени чушки и запартъци. Е, вярно, веднъж ми счупи остъклението на терасата, защото в едно малко букетче иглики бе сложила камъче. Иначе букетчето щяло да се обърка от вятъра и нямало да уцели моя прозорец. А вие не знаете колко е абсолютно изключително радостно да разбереш, че не всички те смятат за луд, включително и ти самият, и някой ти счупи прозореца с букетче иглики! Особено ако този някой е с име на цвете.
Да ви подсказвам ли още?
Добре.
Жужа отжужа някъде да си оправя виденията, живота в себе си и да търси начин да се подокторяват с психоналитикоепилептика или не знам си с какво още, докато той си загуби работата заради тая история с мен. Или с този, за когото ме мислеха. Или заради това, за което се мислеха. Или заради това, което искаха да мислят, че искат да постигнат.
Доста идиотски звучи, нали?
Затова нека да спрем до тук. Дори няма да ви задавам повече въпроси. Задавайте си ги сами.
Аз ще ви издам само едно правило. Помните ли какво ви казах за правилата? Ако не – виж по-горе. Ако и това не помогне – виж по-долу. Ако ли пък и това не помогне, можете да жмите и да слушате, защото ще ви прошепна – завързаните птици никога не литват… Прекалено нормалните хора са опасни. Какво значи да си прекалено нормален ли? Че аз отде да знам. Само знам, че не съм луд. Може да го наричат гранично състояние, ама аз си знам от коя страна на тази граница стоя. Знам и това, че ако убиете фантазията ми, едва ли ще стана по-нормален, но със сигурност ще стана по-малко жив.
А вие?