ТОРНАДО ПО ИЗГРЕВ

Пътувахме вече часове наред. На запад.   Всеки потискаше в себе си онези скованост и скука, които обикновено обезкуражават по време на дългите пътувания. Пътят със своето бетонно безразличие продължаваше да пропада някъде далеч напред, отвъд хоризонта, а небето, понесло своите облачни гондоли, си оставаше мръсносиво и намръщено. Денят се изгуби, а вечерта потъмня, преоблече се в нощ.

До мен блажено дремеше Георги Георгиев, наричан от всички Гергата, едро и яко момче, на вид ъгловат и сякаш малко отнесен. За него  ударните инструменти бяха естественото продължение на мозъка и сетивата му. Така казваше. И ние му вярвахме. Без него това турне на ученическия танцовия ансамбъл „Северозападняци“ щеше да е немислимо.  Завиждах му.

Автобусът внезапно се люшна и спря, вратата се отвори със съскане. През нея мярнах полицейска шапка. Шофьорът и колежката по английски Нина слязоха, взели със себе си наръч бумаги. Тя заобяснява разпалено, а шофьорът размахваше листове и листчета. Често повтаряха, че бързаме, че сме танцова трупа и духов оркестър, лауреати на международни награди, а утре сме поканени да участваме в европейски спектакъл.  Много важен спектакъл! Щяло да има телевизии, имало договори за реклама, ще пристигнат посланици от няколко страни. В никакъв случай не трябвало да закъсняваме… Станах, слязох и се включих в препирнята. И след моята намеса полицаите не си дадоха зор, останаха си все така хладно пренебрежителни.

Нина примиренчески поклати глава. Каза, че ни насочват зад бариерите, за основен преглед на пътуващите и багажа. И се тръшна на първата седалка. Същото направихме аз и шофьорът, всеки на своето място.

Налагаше се да чакаме. Момичетата и момчетата от ансамбъла се върнаха към примиреното сънено състояние. Преди това видях разочарованието в очите им. С настървение се вкопчихме в телефоните. Навъртяхме доста разговори с раздразнителни чиновници, които обясняваха, че на сутринта ще направят необходимото, сега не ни съветват да предприемаме каквото и да било, освен да чакаме. Какво като сме щели да закъснеем и да пропуснем концерта си!?! Те да не са богове на бариерите?!? В останалите опити се натъкнахме на безразличния отговор „В момента няма връзка с този номер. Моля, опитайте по-късно!“…

Така дочакахме утрото. С отровно разочарование, което се полюшваше в гневните ни души. Край нас заминаваха кервани от коли, претрупани като сергии с какво ли не и никой не се и канеше да ги проверява.

Хората с шапките ни наредиха да свалим всичкия багаж. Това означаваше лични вещи, носии, музикални инструменти и много неща, които понякога се питаш и сам защо си ги помъкнал на дълъг път. Поставихме ги на цимента и застанахме до тях с гневни и измъчени лица.

Най-голям се оказа проблемът на Георги, защото неговият тъпан нещо се беше заклещил из дебрите на багажното и той трябваше да влезе целият вътре, за да го извади. При излизането си удари главата в капака, изпусна тъпана, който се изтърколи и прогърмя като ламя, преди да се кротне на бетона. Гергата изруга през зъби. Повдигна го нежно, огледа го за драскотини, надяна колана му на врата си. После припряно намери чантата си и от нея извади кияк и тънка пръчица. Удари няколко пъти по тъпана и звукът отекна като тътен между двете сънни бариери. Всичко изглеждаше наред. Отвсякъде към нас се впериха десетки очи. Дори притичващите до фрийшопа се поспряха. Някои автомобили намалиха ход или отбиха встрани. Чудеха се каква е тая дандания. Дали пък не става дума за международна контрабанда. Поглеждаха табелката върху автобуса, на който се мъдреше табелката „BG“ и поклащаха иронично глави.

Чух как Гергата извика:

– Абе що да не им покажем на тия кои сме, щом толкова искат да ни проверяват?!? Всеки да си облече носията! Така ще сме готови да връхлетим направо на сцената!! Генерална репетицията един вид…

Аз кимнах, че не възразявам. И се започна. Както когато млади хора са си наумили да направят нещо. Да се озъбят на забрани, разпореждания, табута, пропускателни режими, проверки и прочие формализми. И момичетата, и момчетата се запреобличаха почти пред очите на полицаите, които гледаха втрещени. По-срамежливите бяха обграждани от съучениците си с импровизирани паравани от каквото им бе попаднало под ръка. Младите красиви тела на момичетата ловко сменяха скромните туристически тоалети с носии. Белите им крака лъсваха на утринното слънце като бедра на амазонки. И всички зареждаха очите си с блясък.

Изгревът слезе на земята, за да види как се раждат усмивки от бели бисери сред карамфилени устни .

Гергата беше сред първите, преоблечен и изпънат като горун. Заудря тъпана. Първо нежно, а после ситно-бързо, по нашенски, да ти отвее душата. Всеки от духовата музика си грабна инструмента, изду бузи и догони ритъма. Мелодията завладя трупата. Танцьорите се заловиха за ръце. Румените им лица грееха, очите им по хайдушки блестяха. Едно хоро, второ хоро. Думтеше музиката, тъпанът изравняваше стъпките. Виеха се редиците, превръщаха се в танцуващи шарени приливи, а после се разпиляваха като пенливи потоци в още незаглъхналото „Ииихааааааа!“.  Хората с шапките не помръдваха.

Колите наоколо спряха и окончателно задръстиха движението. Заприижда народ. Обгради ни море от очи и тела, хората се усмихваха. Някои импровизирано подскачаха в такт с хорото. Заизваждаха фотоапарати, смартфони, таблети, за да си гребнат от нашия шокиращ ентусиазъм. От множеството се появи ТВ камера, после втора, на всяка от тях личаха знаците на световни новинарски медии. Лустросани руси хубавици държаха микрофони със същите знаци, говореха оживено и правеха пояснителни жестове, че предават на живо от еди-къде си. Една от репортерките се озова до Нина, заразпитва я в какво е проблемът. Всъщност, май нямаше проблем, а излишни подозрителност и формализъм. Русокосата каза, че почти всички световни медии са били наблизо, защото недалеч трябвало да се проведе еди-каква си среща между еди-какви си европейски величия. Били сме извадили късмет… Запристигаха още журналисти с фотоапарати, камери, бележници, диктофони…

Изведнъж заобикалящата ни тълпа се раздели на две. Досетихме, че важните еди-кои си вече са на място. Бодигардовете настойчиво и вежливо избутваха тълпата назад. Но нашите момчета и момичета не спираха. Пред дръзката възторжена младост никой не можеше да поставя някакви си граници, бариери, табута.

Присъединих се към Нина, за да дообясним на репортерката, че идем от земята на Орфей и даже го носим в сърцата си. Без България и изпълненията на Караян биха били под въпрос, защото той неслучайно се е дипломирал по произведения на Панчо Владигеров. Ами за Райна Кабаиванска, Николай Гяуров, Джон Атанасов не може да не са чули! Можем дълго да им говорим за скромния Дико Илиев, който е подслушвал изповедите на Дунав, за да направи от тях мелодии за богоизбрани. И още сума неща изприказвахме. За нашите ученици, които тръшкат по математически олимпиади световни школи. За Йовчев и Стоичков. За Топалов и Гришата Димитров. Дори Спартак споменахме като близък роднина. И Суецкият канал може би е щял да се провали, ако не са били българските ямурлуци да им стоплят инженерите в пустинните нощи.

Цъкаха насреща ни. Камерите не спираха да предават на живо. Никой не ни прекъсна, а величията стояха усмихнати и ръкопляскаха непринудено. Една от редиците на хорото се насочи към околните и ги придърпа към себе си като торнадо. Е, придошлите не бяха съвсем в час с тактове и подскоци, ама ентусиазмът им беше на световно ниво…

Час по-късно вече летяхме по магистралата към нашия концерт-спектакъл. Ескортираха ни, а ние се опитвахме да си укротим адреналина в телата. И думите, които напираха водопадно в душите ни.

Така де, българинът не трябва да бъде обясняван от някакви си европейски чиновници и хейтъри. Българинът трябва първо да го видиш, след това да го почувстваш, а пък после, ако ти стиска, можеш и да се опиташ и да го разбереш…

Иначе те отнася барабар с бариерите. Като торнадо по време на луднал магически изгрев …