Писателят Мартен Калеев е от онези автори, които са избрали да извървят своя творчески и житейски път в провинцията, респ. в Монтана, без да се смущават особено от „неудобствата на трудното /извън/светско пробиване“.

Заявява и на шега, но и на сериозно, че точно Монтана е неговият Рим.

Счита, че истинският автор може да намери достатъчно вдъхновение сред своите земляци, да напише творбите си с цялата си жар и всеотдайност, въпреки озъбването и освирепяването на живота в Северозапада и страната. Стига да има талант да опазва своите и националните духовни крепости чрез книгите си.

Мартен Калеев е роден на 18 август 1958 година в град Вършец, обл. Монтана и е носител на  званията „Заслужил гражданин на Вършец“ и на почетния знак на града;

          – званието „Почетен гражданин на Монтана“ и на почетния знак на града;

          – почетната значка на град Монтана.

Завършил е магистратури по икономика, журналистика, информатика и информационни технологии, вкл. и многобройни специализации в български университети.

Работил е като журналист, завеждащ отдел „Култура“ във всекидневник, ръководител на екип на специализирано издание за реклама, изкуство и култура, директор на училище и завеждащ отдел в държавната администрация, генерален директор в международна фирма. Ръководил е свой частен информационно-издателски център.

Автор е на десет книги, два сценария, има над 1500 публикации в медиите, съавтор на учебници по български и език и литература.

Сред инициативите, свързани с обществения живот и с литературата са: учредяването на Дружество на независимите мислещи хора „Брод“ – Монтана, за развитие на гражданското общество, както и учредяване на Дружество на писателите от област Монтана към СБП (2005 до днес, председател). Инициира и ръководи регионални културни срещи, ежегодни четения. Съорганизатор е, съвместно с Регионална библиотека „Гео Милев“ – Монтана, на ежегодните срещи „Скитащи думи“ /посветени на Йордан Радичков/ и „Литературата на магическия северозапад“, на национални поетически конкурси и пр.

  Членува в СБП и СБЖ, носител е на съюзната награда „Златното перо“. Представял е пред публика десетки български автори от различен род изкуства.

   Пише разкази, новели, сценарии, романи, поезия, есета, оперативна критика,  хайку и пр. Превеждан е на руски, английски и японски езици.

   Има една самостоятелна изложба в ХГ „Кирил Петров“ – Монтана – масло; графика: молив, въглен; малка пластика, както и участия в общи изложби.

Носител е на медали от спортни състезания в различни видове спорт.

Главен редактор на алманаха за литература, изкуство и култура „Огоста“ – Монтана, което обединява през последните 10 години около 350 творци от различни видове изкуства, разпространява се на пет континента (21 държави) и достига до над 70 библиотеки у нас и по света. Алманахът влезе в Националната библиотека на Бразилия, чийто директор е поетът проф. Антонио  Миранда.

През 2015 година Съюзът на българските писатели – София му връчи наградата на писателския вестник „Словото днес“ за най-добра публикация през 2014 г., а издателство „Анубис-Булвест“ – първа награда  за разказ от ежегодния национален конкурс за учители-творци, през 2020 г. е отличен с наградата на СБП за кратка проза за сборника „Всичко и нищо“. Носител е и на други награди.

По етюди от неговите: роман „Градината с разпятието“, сценарии „Сезонът на гнева“ и „Академия за мръсници“ кандидат-студенти са приемани по специалността „Актьорско майсторство“.

Мартен Калеев през годините на многократно е попадал в докладите на литературната критика и наблюдателите на СБП като автор със значимо и ярко творчество. Включен е в Българска журналистическа енциклопедия и в няколко антологии.

ГРЕХЪТ НА ПРАВЕДНИКА

– Майната ви! – изкрещявам, разпервам ръце и политам от последния етаж на блока. Късам с дребния си излишен живот и с личната си нищожност. За миг изживявам умопомрачителната радост да цъфна оттатък на нищото. Не е като по филмите.

Животът ми на сирака-клошар не става за филм. Точно тогава долу спира камион, натоварен с матраци. Бухнах се върху тях, те ме подхвърлиха встрани, колкото да се пльосна на тротоара. Първо видях светлината. Бяла, гальовна и ласкава. Малко се чудиш накъде да поемеш, но все ти се струва, че си поел нанякъде, където е важно и спасително за теб.

Опомних се в реанимацията, красиво облицован в рани. Часове наред чувах, че целият съм бил едно пресметнато медицинско кръвотечение с неравномерен пулс. Което се стабилизирало бавно. Исках да им изкрещя, че не искам пак да съм уличен призрак, когото дрогирани скинари да пребиват, по когото разни отмъстителни маниаци да насъскват кучетата си, след като са изгасили фасовете си във врата му и са се хилили до пръсване. Да съм обсебен от страха на безсмислието – да говоря, без да има кой да ме чуе, да се преструвам на жив. Лекарите назидателно ми обясняваха, че да посегнеш на животаМартен Калеев биография +разказ било грях! Не ми се обяснява защо всички праведници са били ценни именно с греховете! За пълноценна невинност някой да е чувал?!?…

Тишината приижда и се сгъстява, превръща се в прогаряща болка. Преместиха ме в ортопедията. Кракът ми беше гипсиран и вирнат към тавана. Редом до моето легло скимтеше някакво мекотело. То едва ли някога ще научи какво е от безизходица да изкрещиш: „Майната му на всичко“.

Жив съм. В абсурдното упражнение по гаврене със себеподобния аз обикновено съм в ролята на опитното зайче. Докторята периодично се вторачват в мен. А преди не искаха и да ме погледнат, защото съм нямал осигуровка. Не съм им бил в списъците с пациенти. Те пък като не са ми в списъците на хората?!? Търсят зениците ми с фенерче. Имал съм странни очи – ту са като на хищник, ту са тъмни като на ангел, ту имат Божия искрица. Понякога и дявола май зървали да наднича през мен.

Иначе отвътре съм готин. С мен страшно лесно се мечтае. Заповядайте, ще ви направя малко място в себе си. Ей тук, на ръба на времето. Само не пипайте личната ми болка. Да си изтръгнеш нокътя и след това с капките кръв да се опиташ да спасиш умираща от жажда птица – това е накратко животът ми. Птицата, която е заточена дълбоко в сърцето ми. Такива птици отварят с магическите си криле собствените ни черепи, за да може Бог да изкрещи в мозъците ни своите послания. Излекувайте такава птица с всичкия си… безпомощен реализъм. Или снобизъм. Или идиотизъм. Които съставляват вашите малки егоистични държавици. Такива птици аз съм ги приютил под езика си. И всяка си има име.

Светът изведнъж се изгубва нанякъде. Белите призраци се втурват заради пиукането над главата ми. Искат да ме спрат, защото съм хукнал да спасявам видения, без да ми е уточнена поне диагнозата. В моргата май не приемали без нея!?!

И така няколко дни. Пухтящият отдясно се казвал Захария. Все по-често си говорим. Той си е счупил ключицата и ръката, докато гонел кучето си, което пък гонело топката му, която пък се озовала на оживената улица. И сега е легнала статуя с опружена напред гипсирана ръка.

Времето при такива като нас някак сближава изведнъж. Вече дори си имаме обща мечта. Но той трудно я понася. Задъхва се, когато ми разказва приключенията си с кучето, топката, колите. Само веднъж да го свалят от неговия беден Росинант – леглото, ще се опита да върже радиатора на каишка и ще го изведе на разходка като домашен любимец. Радиаторът много настоявал, особено нощем. В блока пък многократно е блокирал асансьора. С него щял да отпраши към Марс. На марсианците не им трябвали бъбреци и хемодиализа. Те кротко си фотосинтезирали, защото са били зелени по рождение. Не вярва да са стиснати колкото нас. Могат да му отстъпят от зеленилката и да го спасят. Защото в отделението по хемодиализа опашката от такива като него, нуждаещи се, била километрична.

Захари ми разказва колко е приказно да можеш да дишаш. В такива моменти надниквам в него. Оказахме се почти връстници и с еднакви кръвни групи, както и с още куп съвпадения. Докторите не бяха от най-дискретните. Бяха единодушни, че Господ със смотаняци като нас просто е експериментирал да създаде куци пилета. Или коне. Или де да знаят и те точно какво.

Захари мечтае да прецака света. Щял да започне с човечеството. Повтаряше инатливо: „Човек, това звучи подозрително!“. Пита ме дали в природата има нещо като битпазар за органи. Аз му казах, че сигурно има. Някои оттам си купуват душите…

Разказвам му вицове. Той ме гледа през сълзи и тихичко ми прошепва:

– Когато умра, знаеш ли за какво най-много ще ме яд?

Гледам го, без да мигам. Той продумва:

– Влюбен съм в едно момиче. Много искам да го целуна. Знаеш ли колко е страшно да не си целувал момиче в живота си?!?

Преди броени часове обяснили на родителите му, че трансплантацията трябвало да се извърши до часове. Донори липсвали. Абе ще намеря онзи с камиона и матраците. Ще го почерпя. Иначе сега кой щеше да утешава Захария с дрънканици? Когато се разсмива, сълзите му спират. Аз търпеливо го чакам да се свести. Когато той е зле, аз полудявам от мълчания.

Затова днес сключих сделката на живота си. Писмено. Захари имаше рожден ден. Тъй като съм пълнолетен сирак, имах правото на собствено решение. Казах на докторите, че ще се призная за здрав. Няма да се вживявам в ролята на летящия холандец. При едно условие – Захария да получи единия ми бъбрек. Светлината на неговата ранимост бе покълнала в мен с нещо магическо. Чуждото нещастие явно окуражава. Дори обещах на Захария, че заедно ще намерим о н о в а момиче. Може пък нейните приятелки да не са толкова грозни и да ми излезе късметът. И наистина ще прецакаме света, като го накараме да ни завижда.

Докторите се ококориха. Отидоха да се съвещават. Върнаха се. Казаха, че предвид обстоятелствата и правото на всеки сам да решава не виждали непреодолими пречки.

Родителите на Захария дойдоха на мига с един куп документи и адвокат. Окуражаваха сина си, а и за мен се тревожеха истински. Заявиха, че от днес мога да се считам за техен син и че много се гордеят с мен…

Зари отплава заедно с леглото. Аз си казах, че по-страшно от това да си мъртъв, е да си ненужен. Вече не бях невидим за околните. Страхът ми клекна някъде в ъгъла на душата ми. Времето започна от своето истинско начало.

Някога един мой учител ми прошепна:

– Доброто и Злото са съратници, дори са едно и също Нещо.

Днес пък аз бих отвърнал:

– Това Нещо отдавна не съществува! То е Човек! Запазете го в тайна! Защото иначе смъртта може да се пропие. Или да се влюби…