Мария Филипова – Хаджи е родена на 31 май 1954 г. в село Ситово, област Бургас. Завършила е гимназия и икономически техникум в Сливен и Пловдив, след това е учила руско-татарска филология в Ташкент, Узбекистан, руска филология и журналистика в Пловдив, България. Членува в Дружеството на писателите – Пловдив от 1992 г. Тя е един от основателите и главен редактор на първия български вестник за емигранти в Кипър. Автор на 7 книги с поезия, на 3 книги с разкази на български и на гръцки език, на 3 романа, 2 книги с размисли, както и на книжка с пиеса за деца в стихове. Превеждала е стихове, разкази и приказки за деца от гръцки на български и на руски. Има участия в световни поетически антологии и сборници с разкази в: Русия, Сърбия, Перу, Зимбабве, Индия – където е номинирана за награда, Узбекистан, Гърция и др. От 2009 г. членува в Съюза на писателите от Северна Гърция (ЕЛВЕ). Нейни произведения са преведени на гръцки, руски, узбекски, френски, английски, немски, испански и хинди.
СЛЕД ГОДИНИ ПРОМЯНА
И заваля. Тъй силно текна от небето,
че посиняха къщи и човеци.
От синьото се свлече и мъглата
по Шипка и надолу, все надолу…
И не остана нищо, ама нищо
да мрежделее или да напомня,
че тука някъде живели хора
добродушни…прости и наивни…
и са обичали простора.
Търкаляше се бавно слънцето
и пипнешком претърсваше мъглата –
дали не е останал къшей
за мравките, които закъсняха;
за птиците, подплашени от бурята –
отдавна спят по чуждите гнезда.
И няма…няма ни листа по клоните,
които да подгони вятърът…
И той, задрямал – скрит зад ъгъла,
където мъртво стене Времето,
простреляно от сляпата наивност.
РАЗМИНАВАНЕ
Змийски се проточи тъмнината
и начупи мислите без жал.
Аз стоя безмълвна и в ръката
стискам белия си шал.
Кой ли пак разряза светлината
и разпръсна счупени стъкла?
Шалът ми се плъзна от ръката
и надолу полетя.
Някой трябваше да го поеме,
после да ме вдигне на ръце…
Ала тишината плаче в мене,
срязана от стъкълце.
Тягостно очакване на нещо,
без дори да знам какво е то.
Може да е тъжно, или смешно –
вече все ми е едно.
***
Ако се бях стопила
докато бях снежинка,
щях да съм сълза.
Но попаднах във виелица,
натрупах преспи… После
ветровете се разхождаха по тях
и вилняха с думи и пророчества.
Вледени се времето във мен.
И умуваха годините, умуваха…
и трупаха висулка до висулка.
Накрая станах леден хълм…
а ледовете
мълчаливо стигнаха до Слънцето.
…Ако се бях стопила,
когато бях снежинка,
щях да съм сълза.
Сега, когато в мене ледовете се разтапят,
текат реки
и влачат следите от онези ветрове…
БЕЛИТЕ ЛЯСТОВИЦИ
Аз вярвах в полета ви, птици мои,
за вас изплаквах тъжния си стих.
Но чужда бях и странна там, сред свои.
От обич и от болка ви простих.
Разбирам, нависоко съм летяла…
От там се вижда по-добре денят!
Но по земята ако бях вървяла,
дали крилата нямаше да ме болят?
Нали и по земята стрелят с прашки
по лястовиците, когато спят.
Като безумци, кретащи с тояжки,
да търсят слепешката своя път.
Къде отлита бялото ви ято?
Защо ме вика с погледи: „Ела!“
Довиждане! До следващото лято,
да позараснат моите крила.
ВЪЗКРЪСВАНЕ
Сънувах, че съм пеперуда
и ме забодоха с карфица,
защото някой се страхувал,
че в полета ще стана птица.
Ще литна в сините простори
към слънцето. И след това
с песните си ще съборя
надвисналите небеса.
Нелепа смърт са ми избрали.
Въздъхнах. След това открих:
въздишката ми се изляла
в звънлив и непресторен стих.
Той вместо мене полетя
и се понесе като птица,
с криле обгърнала света —
макар пронизана с карфица.
СЪН
Мама беше на луната
снощи я видях.
Там поливаше цветята,
чуваше се смях…
светеха ѝ две светулки
в цветните лехи
татко връзваше пък люлки…
Все така добри
бяха двамата. А после
нейде във зори,
тъкмо пак съм позаспала,
чух полекичка да свири
там, на татко ми кавала.
Сладък спомен, Боже мили,
долетя с далечен звън!
Как с живот са ме дарили,
а сега са само сън.
ТОЗИ НАРОД,
дето всеки ден въздиша,
хленчи, пише, коментира,
мрънка, работи или мързелува,
дето всичко знае и псува,
дето уж на всичко му знае колая,
а пък в един момент не му пука,
дето толкова много изтрая,
дето е все на ръба и едва свърза двата си края…
и още много и много… и много…
ТОЗИ НАРОД – дето все още не знае
на земята ли живее, или на небето,
дето пътища губи
и в пропасти все ги намира…
Майчице мила – какво ли би станало
АКО МУ ПАДНЕ ПЕРДЕТО
и тръгне да търси през джунглата брод?!
Не ми се мисли даже, но знам,
че ТОВА Е МОЯТ НАРОД!
***
Една празна торба,
закачена на гвоздей,
провесено времето в нея мълчи…
От хлябът – изхранил огромна фамилия –
на дъното само шепа трохи.
Така е след време, сестричке-торбичке!
В живота, когато останем без рамо,
един гвоздей трябва ни само.
ПРОЗАИЧНО ПРЕЗ ЗЪБИ
Знам, всички вие,
аз – също,
за едни и същи хора често си мислим
и можем имената им да назовем –
не че не смеем,
но никой няма да чуе.
Защото са Наши.
Те, казват, че също обичат Земята ни.
За Онези ви казвам!
За същите,
дето имат вина
за всичките наши тревоги,
за целият наш скапан живот.
Вие ги знаете!
Аз – също!
Те хитро живуркат – кълнат се в доброто,
плетат вечно едни засукани мрежи
и мислят, че никога никой не би и посмял
да вземе и краят така да обърне,
че цялата плетка да разплете
на мрежите, дето с тях ни мотаят.
Така те си мислят.
Но как не се сещат,
че всяко нещо и
на всяка цена
си има два края:
сега единия те го държат,
а другият –просто виси.
И как един не се спъна в него!
Че да тръгне разплитане…
Как само ще тръгне,
ако един човек в него се спъне,
или просто го хване
и без да иска –
го дръпне накриво.
Майко мила!
Да видиш разплитане!
Един път да тръгне!
И ще лъсне всичко,
дето на сянка е било:
от продадени фабрики,
хотели, заводи – на тоя по левче,
на друг – за бутилка уиски…
Изгубени кюлчета златни ще лъснат,
ще лъснат продадени съвести…
Училища…
Читалища…
Препълнени със слама,
превърнати в обори…
А някога бяха препълнени с книги…
Народът пресипна…
Народът прегракна…
Остана без глас.
Каталяса.
Седна и млъкна.
И ЧАКА.
Що чакаш, Народе? – го питам.
Чакам, ми казва – да се спъне един
през кълбото.
И аз седнах до него,
да ЧАКАМЕ.
И спрягаме този глагол,
над път и под път си го спрягаме заедно,
тъй – мълчешком
и не го произнасяме,
защото на всички езици
този глагол не се произнася!
Той се процежда.
През зъби!
- 08. 2022
Леонберг, Германия