Мария Николова живее и работи в Пловдив. Автор е на 15 книги с поезия. Носител  на редица национални литературни награди: Национален поетичен конкурс към читалище „Пенчо Славейков” София – I награда (2005); Почетен плакет за цялостно творчество на община Стамболийски (2006); Община Благоевград – I награда в Национален конкурс за патриотична поезия (2007); Община Севлиево – II награда в Национален литературен конкурс „Мара Белчева” (2010); Дружеството на писателите, Пловдив – Награда за поезия за 2011 г. за стихосбирката „Снежна къща“; Международен конкурс за поезия „Лирични гласове“ – I награда (2012); Столичен район Витоша – II награда в поетичен конкурс „Витошко лале” (2013); Национална литературна награда „Дядо Йоцо гледа” (2015). Член е на Съюза на българските писатели.

 

 

 

 

 

НЕ МЕ ТЪРСИ 

 

Не ме търси, не искам да се върна,
от снощната ми вечер ми горчи.
Дори светът, светът да се обърне,
назад не гледат моите очи.
Заминала съм. Как ли съм заминала?
Когато  още тука  съм, защо?
И нямам дом, за тебе съм изстинала,
каквото беше, то е отишло.
А тази гара сляпа е отдавна.
Прозорците й зеят без стъкла.
Тя бе голяма, светла и просторна!
Сега скимти за себе си. Какво,
какво ли иска? Всичко е разруха.
И няма влак, и няма тя лице.
Туй време ново всички ни раздуха,
осъмваме с окрадено сърце.
Сега върви, недей да се обръщаш.
Каквото беше, всичко е било.
Отиде си и нищо не се връща.
Аз нямам сила.
Със счупено крило
не мога да политна, как да лазя?
Когато в мен гнездяха небеса…
Днес спомените, спомените пазя –
горчива чаша обич.
И летя.

 

 

НЕ ПОМНИШ ЛИ  

 

Ще скоча в най-дълбоката вода –

да видя най-красивата магия.

И устните й влажни от тъга

със мойте устни жадни да изпия.

Тя всеки ден изменя си цвета,

от синьо та до черно се залива.

И бисери понякога брега

нанизани в огърлица  ги скрива.

Дълбока е дълбоката вода,

подмолите на дъното са живи.

И мойта обич с твоята сега

във лодчиците книжни ще изплува.

Нима не помниш, беше ли игра?

А още тук в душата се спотайва.

Едно самотно семенце, едно

до края ми на дните ще покълва.

 

 

 

ЕСЕННА РЕКА

                                           

Накъдри се реката, разреса едри букли,

от жълъдите зрели направи цветни кукли.

Закичи ги със цвете от маковите ниви,

отвори им очите, по-истински от живи.

Тя още си играе със камъчета бели,

подхвърля и нарича за обич три недели.

С ръката си нагоре помаха на небето –

той синьото открадна далече от морето.

От извора си бистър, сред жлътнали букаци,

тъней реката, бърза, бележи тайни знаци..

Пристъпва есен боса в разкъсани дантели,

настръхналите драки на връх брега са спрели.

Узрелите им шипки във пазвата обрали,

че зимата отново товари снежни бали.

Сбогува се реката, опъна змийско тяло.

Прегърна я морето във свойто одеяло.

 

 

 

 

 

 

 

ПОЕТИТЕ                           

 

Размътените облаци валят.

В стихове поета се съблича.

А сенките от спомени растат –

поетите на птиците приличат.

 

Те влюбват се до сетния си дъх.

Обичат те, дълбоко и до дъно

на своята изгребана душа.

Богати са дори със чаша вино.

 

Не се залъгвай, няма да ги спреш,

когато луда обич ги настигне.

Прескачат бездни, изправят се, летят.

Целувките им никога не стигат.

 

Изгарят те и пустош е след тях.

Навял е вятър, всичко е във сиво.

Поетите обичат със душа;

когато няма обич си отиват.

 

 

 

х х х

ОБИЧТА МИ Е ТЪЖНА.

И е болка, и рана.

Не докосвай огнище

със сълза необрана.

 

Аз съм песен на птица,

помъдряла в гнездата.

Звън на  чанове. Жрица.

Зъзнещ вятър в гората.

 

Аз съм снежна лавина.

И съм бездна по тъмно.

И пътека съм синя –

жадна глътка бездънна.

 

Пий ме – луда за обич!

Пий ме, вино резливо!

Идва залез без изгрев  –

побелява до сиво…

 

 

 

 

ТИ МОЖЕШ ЛИ ТАКАВА ДА МЕ ИМАШ

Не мога аз, не мога да съм вярна!

Във мен бушуват  огън и порой.

Жена съм аз, по-нежна от кошута

избягала от кораба на Ной.

И слънце съм.

И бисер на вълната.

И синьото на морската вода.

И сянката съм  –

жива във недрата

на тайните – най-тайната следа.

Във мен живеят Хера, Афродита

и Ева със смокиновия лист.

Земя съм аз, и майка съм – небето

достигам в път най-светлата му вис.

Ти можеш ли такава да ме имаш?

На залеза червеното ме грей!

Очите ми и топли, и студени,

и болката във  изгрева немей.

Хвърли я ти в големите пожари,

затварящи очите на нощта.

И дъжд пръсни над старите ми рани –

просъскващи под пламък на свещта.

Гори ме ти, обичай ме, люби ме –

за живите мъже съм аз жена.

Че утре  –  знам, и светлото ми име,

Ще бъде знак от хиляди – една.

 

 

 

БЪЛГАРСКА МАДОНА

      На Спаска  Попова

Погледни й лицето,

как е ведро, красиво.

Знае  пътя игличен,

щом в деня стане сиво.

Езерата родопски

във очите й плискат.

И е изгрев деня ти,

снегове щом забръскат.

И е цвят на глогина –

пеперудено пъстра.

Като в сребърна зима

извор бистър разпръсква.

Знай вкуса на пелина

и на ягоди диви.

На поляни танцува

със сестри самодиви.

Облечи я с фустани

и  дантелени ризи.

С две молитвени  длани

във съня ти ще влиза.

И е силна, и  крехка.

И огнище – жарава.

Опази й душата,

Господ щом ти я дава!