Мария Николова живее и работи в Пловдив. Автор е на 17 книги с поезия. Носител на редица национални литературни награди: Национален поетичен конкурс към читалище „Пенчо Славейков” София – I награда (2005); Почетен плакет за цялостно творчество на община Стамболийски (2006); Община Благоевград – I награда в Национален конкурс за патриотична поезия (2007); Община Севлиево – II награда в Национален литературен конкурс „Мара Белчева” (2010); Дружеството на писателите, Пловдив – Награда за поезия за 2011 г. за стихосбирката „Снежна къща“; Международен конкурс за поезия „Лирични гласове“ – I награда (2012); Столичен район Витоша – II награда в поетичен конкурс „Витошко лале” (2013); Национална литературна награда „Дядо Йоцо гледа” (2015). Член е на Съюза на българските писатели.
БОЛКО МОЯ
Болко моя, с теб се наболяхме.
Лист по лист животът изтъня.
И на сълзи с тебе обедняхме.
Болко моя, аз не те виня.
Много път със тебе извървяхме.
Ти ме топли, аз пък те възпях.
Много болка с тебе преживяхме.
Днес обичам – как да те спася?
ПОЕТИТЕ
Размътените облаци валят.
В стихове поетът се съблича.
А сенките от спомени растат –
поетите на птиците приличат.
Те влюбват се до сетния си дъх.
Обичат те, дълбоко и до дъно
на своята изгребана душа.
Богати са дори със чаша вино.
Не се залъгвай, няма да ги спреш,
когато луда обич ги настигне.
Прескачат бездни, изправят се, летят.
Целувките им никога не стигат.
Изгарят те и пустош е след тях.
Навял е вятър, всичко е във сиво.
Поетите обичат със душа;
когато няма обич – си отиват.
ТАКА ЖИВЕЯ
Не чакай ти от мен напусто
да се оплаквам, че старея.
Магия в дните ми препуска,
свободно аз живея с нея.
И нося орис самодивска
с очи на цъфнала тинтява,
тревожна песен лястовича
отнейде вятърът довява.
Така живея, ден до пладне –
подпалвам снеговете още.
И скитам късно по сборища,
танцувах там безсънна снощи.
Недей, не искай самодива –
сърцето ти не ще пожали.
Жена съм аз, невярна сила –
ранена с хиляди кинжали.
ЧЕРНО МОРЕ
И проблясват в тъмното рибите
с отворени жадни хриле,
а на дъното плуват амфибии
във водите на Черно море.
То е черно по име, но живо
и достига небето с криле.
Но помръкне ли, става най-сиво –
разтопено оловно поле.
Сам художник отпива от виното
и рисува във тъмната нощ,
и вълните насища във синьото,
бесен вятър ги реже със нож.
А луната примамва делфини
и започват пак стари игри.
Късен залез – узряла смокиня –
древен огън мистично гори.
А телата ни голи се стихват
и осъмват в заситена страст…
И танцуват, танцуват най-диви
на платното във вечната власт.
СОЗОПОЛ
Созопол е всичко, което обичам –
маслинка в мартини и резен лимон.
И църквата древна, в която се влиза
с наведено чело и нисък поклон.
Созопол е ръчна изящна дантела.
Пред къщите бели – олеандър цъфти.
Тук зрели смокини очите си свели,
с морето флиртуват – притварят врати.
Понякога то е и страшно, и тъмно.
И брули звездите със бесни вълни.
Очите му чакат в очите да съмне
…и плахо на изток светликът кълни.
Созопол е мое мънисто най-свидно –
Безценно огърлие на морския бряг.
Созопол е мое и древно, и бъдно –
играем сиртаки до новия сняг.
БЕЗСНЕЖНА ЗИМА
Тази зима е тъмна –
босонога лети.
Изкачи се на стръмнато
с уморени пети.
Няма сняг. Май избяга
и къде ли се скри?
Зима – нощем не ляга,
даже нощем не спи…
И е дрипава, зъзне,
вие вятър злочест.
Как мечтите да сбъдне,
неполучила вест.
Зрее белег от рани
и пропуква едва –
две кокичета ранни
си надигат глава.
Скрий се, слънце, не бързай!
Нека сняг завали!
Виж, планинският бързей
своя път раздвои.
Къса сребърна риза
в два ръкава струи.
И звездите наниза
в свойте буйни коси.
Ти, небе, пожали ни –
отключи таз врата!
Чакан сняг, погали ни –
разпръсни белота.
ЕЛА, РЕКА
Ела, река, вземи ме в твойте длани.
Сега и двете много сме сами.
Ти имаш път със брегове издрани.
Над моя път светкавици – гърми.
Сред теб е всичко бухнало зелено.
И мащерка упойва с дъх, трепти.
Във твоите меандри неизменно
почти във кръг завърташ се и ти.
Ела, река, една съдба ни влачи.
Красива си, могъща си, но как
сълзите си, сълзите да изплачем?
Ела, река, за края дай ми знак.
Да мога в теб последно да се гмурна
до дъното на твойте глъбини.
Дори когато в бесове си бурна,
завинаги със мене остани!
