Мария Николова живее и работи в Пловдив. Автор е на 18 книги с поезия. Носител на редица национални литературни награди: Национален поетичен конкурс към читалище „Пенчо Славейков” София, I награда (2005); Почетен плакет за цялостно творчество на община Стамболийски (2006); Община Благоевград – I награда в Национален конкурс за патриотична поезия (2007); Община Севлиево, II награда в Национален литературен конкурс „Мара Белчева” (2010); Дружеството на писателите Пловдив, Награда за поезия за 2011 г. за стихосбирката „Снежна къща“; Международен конкурс за поезия „Лирични гласове“, I награда (2012); Столичен район Витоша,  II награда в поетичен конкурс „Витошко лале” (2013); Национална литературна награда „Дядо Йоцо гледа” (2015). Член е на Съюза на българските писатели.

 

 

ОТВЕДИ МЕ ДАЛЕЧ

 

Там, където дъждът

ситни бисери ниже.

Ах дъждът, този дъжд –

носи обич безгрижна.

Наръси ме със пух

от снега звездочелен.

Оседлани коне

да ни носят в безкраен

хоризонт, где кърви

от всеки залез безверен.

Гдето съмват зари

над тъмата разливаща.

Там свещи не горят,

мъдри залези светят.

Всички твари жужат,

тичат мравки несретни.

И реката не спи –

тънко тяло извива.

Тук се стрелват в игри

рибки в своята нива,

а росата сълзи

от очите небесни

и земята мълчи –

кваси устни черешни.

Отведи ме далеч –

там, където е зима!

Там, където светът

по е чист. Обич има!

 

 

***

Всяка бръчка в лицето ми –

красива пътека,

намигва и подминава.

И идва друга – без болка,

без тиня.

Лицето ми – слънчоглед разцъфнал.

Жужат пчелите – медоносни години.

А моята най-крехка клонка

срича „обичам те бабо“.

Всяка бръчка мотив от дантела,

изплетена,

от най-усърдното паяче.

 

 

ВЪЗКРЪСВАНЕ

 

Душата ми пред теб е гола,

блестят и белези във здрач.

Виж болката – до край пробола,

без звук преглъща таен плач.

 

Ела, тя нека да поплаче,

не я поглеждай, не гали!

Отгледах я от пеленаче,

свещица днес ѝ запали.

 

Душата ми пред теб се кръсти,

закичена с кръстов венец.

Сега отново ще възкръсне,

родена като младенец.

 

Стопли я с дъх, със обич, мили,

във твоя път безкраен, тих.

Че демони отвън се скрили  –

сгрей моя дом и моя стих!

 

ПОКЪЛНАЛИ КРИЛА

 

Небето пак написа ми писмо,

с красиви букви светещи, огромни.

А вятърът наръси туй везмо

с шарен дъжд от спуканите стомни.

 

В небето няма цъфнала иглика,

а снежен пух от литнали пера.

Тук всички птици имат си прилика –

дланта на Господ как ли  ги събра?

 

Душата ми по път е побеляла.

Ръцете ми – покълнали крила.

Бездомна съм – сред него съм живяла.

В косите му снежинка съм била.

 

 

 

 

 

ТИХА ЕСЕН

 

Жена съм аз, зачената в огньове.

На снежни преспи пеленаче бях.

И дните ми пораснаха в неволи,

във люлката, орисана от тях.

 

Със болката след бурите растяхме.

В очите си дъждът ни приласка.

И спомени навсякъде посяхме –

разсъмвахме най-стръмните била.

 

Светът ревнив за мен не беше лесен,

сред шепота на вятъра без глас.

В душата ми припламва тиха есен

на макове – един от тях бях аз.

 

 

 

 

 

ПРИКАЗЕН СВЯТ

 

Аз семенце, посято във асфалта,

от капки на росата избуях.

Животът ми – търкулнат от торбата

във приказки красиви оживя.

 

Щастливи дни, и не щастливи –

отронено от камъка синце.

Изгубено в пътеките трънливи,

от наниза на слънцето се взе.

 

Под шапка на глухарчета се криех –

изтръпнало от бурите перце.

От болката в мълчание, не виех –

политнал дух, дори с едно крилце.

 

Днес стъпка съм, богата в снеговете.

На ледено огнище съм дете.

Съдбата ми да срещам бреговете.

Река съм аз, реката мен зове!

 

 

 

НОВИЯТ ПЪТ

 

Отпуснати са вече струните ми, скъпи,

дали  душата пази нежния рефрен?

Не бях жена щастлива, израснала в калъпи –

реката бях,  която изтръгва всеки бент.

 

Лудеех непокорна в измислени забрани.

Обичах ли, обичах, дори до край света.

През бури и неволи си влачих живи рани,

посявах си надежда, обирах и цвета.

 

И днес реката в мене пак тихо лъкатуши,

подмолите отдавна избистрени текат.

И всяка нощ луната със сребърни ботуши

лекува ми душата по новия ми път.

 

 

ПОЕТИТЕ

 

Размътените облаци валят.

В стихове поетът се съблича.

А сенките от спомени растат –

поетите на птиците приличат.

 

Те влюбват се до сетния си дъх.

Обичат те, дълбоко и до дъно

на своята изгребана душа.

Богати са дори със чаша вино.

 

Не се залъгвай, няма да ги спреш,

когато луда обич ги настигне.

Прескачат бездни, изправят се, летят.

Целувките им никога не стигат.

 

Изгарят те и пустош е след тях.

Навял е вятър, всичко е във сиво.

Поетите обичат със душа;

когато няма обич си отиват.

 

 

С ОГЪН В СЪРЦЕТО

На Миа

 

Като мравките тича с големи ботуши.

И количката бута, пълна с тикви и круши.

Във в гърдите ѝ пърха свито малко врабче.

А в очите ѝ бистри слънце черга тъче.

 

Тя по детски се смее – ручей с ромон игрив.

Тя е Миа Мария – Бог йѝдал път щастлив.

Има своя планета, като малкия принц.

Там се крие, когато този свят стане сив.

 

И се щура, и блъска… Вече вън захладня.

С пеперудите боси своя кон оседла.

Да си пази крилете – идва зима със сняг…

Да преспи мразовете в полуделия свят?