Мария маринова

Стихотворения от книгата  „ А ЖИВОТЪТ“

 

ТЪГА МИ ОТИВА

 

Колко радост животът ми взе,

колко грейнали дни неродени.

Допълзяха при мен без нозе

само мойте мечти покосени.

 

Не познавах безгрижие, смях,

друг си ги беше откупил

и, когато посегнах към тях,

някой дланта ми пречупи.

 

Колко  удари? Колко стрели

може всяка душа да изтрае?

Незаслужена болка боли,

а годините все си дълбаят.

 

Е, тъга – при тъгата! Разбрах!

А на мене това ми отива!

Ако тръгна със маска на смях,

знам, че няма да бъда красива.

 

ЗВЕЗДЕН  РАЗГОВОР

 

Добър вечер, небесна звезда, тази нощ пак  ме превари,

закъснях, ала не суета – моят делник без жал ме товари.

Е, сега сме сами, можем всичко със теб да си кажем –

стават толкова много неща – и безлични, и важни.

Аз пред тебе разкривам без страх всяка тайна, мечта или рана

и си знам, че, заключена в теб, тя ще бъде до болка разбрана.

Тук приятелят първи дори не дочаква денят да се ражда

и след удар приятелски в гръб свои клюки коварни принажда.

На кого да разкриеш сърце, да споделяш за мъка, неправда –

днеска с теб на софрата яде, утре твоят е първи предател.

За какво е богатство и власт, ще потънат завчас във забрава,

а надявам се спомен поне за човечност след мен да оставя.

 

КОЙ  ЩЕ МЕ ПОСРЕЩА

 

Готова съм за път. Изрядно подредена.

Билетът ми от джоба пред мен ще полети.

Ще ходя там, където отдавна съм родена

и улиците тръпнат под моите пети.

 

Нарамвам инстинктивно чантата на рамо –

багажа, автобуса и нощния експрес!

Намирам си местото и май остава само

по изгрев да осъмна на родния адрес.

 

О, боже! В миг се сепвам. Какъв адрес и къща?

И близки, и роднини, и бащин двор голям?

Отдавна няма никой и кой ще ме посреща,

когато от години  живеят чужди там?

 

Отдавна мама, татко са литнали при Бога

и портата враждебно порутена виси.

Стоя отпред с багажа прегърбена от болка,

бездомна и безпътна, с отключени сълзи.

 

Дано да не усеща и брат ми там, отгоре,

че свидните му рожби, наследници на род,

продали са смеха ни и детството ни в двора,

продали са кръвта ни и бащиния свод.

 

 

НА ДНИТЕ МИ СТАДОТО

 

Отпочива на дните ми стадото

върху гръдта на земята красива.

Позатопли го топлото лято

и сега само спомен преживя.

По наследство – послушни овчици,

мойте дни от живота пасяха

и сгъстени във плътни редици

и в тъга, и във радост вървяха.

Но понеже пазачът им спеше,

и понеже нощта не харесваха,

времето-вълк ги следеше

и с луната безследно изчезваха.

Разредиха се дните ми в стадото –

бе изрядно, звънтящо, чудесно!

И дано не е сетното лято,

със което съвсем ще изчезне.

 

 

БЯЛА  САМОТА

 

Самотата във мене затрупа

всяка фибра парче по парче.

Заприличах на снежна хралупа,

а сърцето ми в нея – врабче.

Не останаха даже трохички –

ни от спомени, ни от мечти,

да си клъвва поне по едничка,

за да знае, че още лети.

И зазидано в тясната клетка

на един самоволен недъг,

то навикна със бялата гледка

и въртежа на празния кръг.

А навънка светът се простира

без измислени знаци, черти

и, сияещ, красив, галопира

към сърцето на свойте мечти.

Само негова думичка нежна

вкаменения сняг ще свлече.

И излязло от клетката  грешна –

ще политне сърцето-врабче…

 

 

ВРЕМЕТО ПРЕД МЕНЕ СЕ ИЗНИЗА

 

Неделя е. А аз и не разбрах

кога изтече седмицата. Цяла.

Това направо си е крах

за времето, което съм проспала.

За толкова неща мечтах.

На книга свойте планове изписах.

Додето мислих, смятах и кроях,

и времето пред мене се изниза.

О, то не спазва мярка или знак!

Директно покрай тях прелита.

Стопява се денят. А нощен мрак

задачи и решения помита.

Упреквам се, че в този свят свещен

аз нищо от желаното не случих,

но знам със сигурност, че моят ден

на честност и почтеност ме научи!

 

  

АЗ  СЪМ  КЪС  БЕЗТЕГЛОВНА  ЛЮБОВ

 

В този ден аз съм щастлива!

За мотива не питам дори.

Днес и Слънцето даже ми влива

щедра струя от свойте искри.

Колко странно и светло е в мене –

непознато блаженство и звук!

Моят дух е навярно неземен –

в мойто тяло заселен е друг.

Колко мило изглежда отгоре

този свят – като призрак преди!

Колко рядко за мен е отварял

свойте скрити, вълшебни врати.

Днес летя и е птица сърцето!

Нека вятърът зъл ме следи.

Нека утре отключи небето

и ми върне сълзи и беди.

Но сега съм дъха в светлината.

Аз пулсирам със божия зов.

И, далеч от костта на Земята,

аз съм къс безтегловна любов!