СЪВРЕМЕНЕН   СВЯТ

Душата ми на свредел заприлича –

доколко, докога  ще ме върти?

Защо ми е през мене да изтичат,

на времето най-тъмните черти?

Защо да бъда  път за чужда болка

и като червей тя през мене да пълзи.

Не искам да съм локвата дълбока,

догоре пълна с моите сълзи.

Наситих се да гледам срещу мене

безплътни маски – криво да висят!

Те нямат край – и, дявол да ги вземе –

по триста на секунда се множат.

Във тази истинска навалица не срещнах –

едно поне лице с реален лик!

Изгубил си представа да усещаш,

насладата от всеки земен миг.

Животът не търпи добра промяна –

буксува, тъпче в блатното ниво.

Така ще си отида – с тази рана –

за свят красив, но алчно общество!

МОЯТА  СЯНКА

В кръга на мойта сянка аз се движа –

това е мойта виртуална плът,

това е мойта визуална ниша,

която търси слънчев, светъл път.

Къде ще ходиш, мила? Ти си гена –

и образ мой  картинно отразен,

ти просто си към мен закрепостена

и няма как да бъдеш вън от мен.

Аз знам, че  често вътре  негодуваш,

че си невидима, нечута и че нямаш глас,

но твойта орис е това – да съществуваш,

с това, което преживявам  аз.

Затуй, не се гневи, недей и да копнееш,

по трафик нов от днес да полетя.

Във мойта плът така ще преживееш.

Във  твоя кръг безкрай ще се въртя.

ЕЗДА

Още пърха във мене мечтата ми жива,

да препускам със кон през тропичен саван!

Да се слеят косите ми с гъстата грива

и жребецът да тича без път начертан.

Да усетя дъха му как руква на пара

и за миг се вплътява във леден прашец,

как духът ми се вдига и стига олтара

на небесния свод и ми дава живец.

Той, инстинктът внезапно, без глас ни напомня

за природния напън и пъпния кръст,

за това, че сме част от крилото на коня,

че сме вик на вода в семеродната пръст.

И препуска жребецът сред степ и пустиня.

И копитата светят с въздушен  галоп.

А свободна – душата ми става богиня

и се слива със конския ситен синкоп.

Боже, дай ми да бъда немирния вятър!

И ездач да му бъда във хаос излят!

Да разнасям космичния дух на земята,

и красивия порив в човешкия свят!

ПАНЕЛНИ  КРЕПОСТИ

Живея във панелна кула

от пясък и бетон, и от тръби.

За мене блока ми прилича на акула –

погълнала над петстотин съдби.

Попаднали във нейната трахея,

без въздух и без божия простор,

напълно непознати – всички  в нея,

въртим се всеки в своя кръгозор.

И всеки бегло другия познава.

За  поздрав – само кимане с глава.

Добре, че тънките стени издават

какво се случва, туй и онова.

Тук даже рядко ще научиш,

че някой е отлитнал от света.

Че нещо сладко скоро ще се случи –

че нов живот е дала любовта.

Но кулата за всеки е потребност,

в която се прибира нощ и ден.

Защото тя е неговата крепост,

в която той се чувства защитен.

ЗАРЪКА

Годината завърза дните си в торбата

и, миг преди да стъпи в отвора на земята,

прегърбена и стара към хората погледна,

и каза свойта дума и тежка и последна:

Аз бях за всичко тук едно времепространство –

за вашта сила, воля – за вашто постоянство.

Аз давах вечно шанс – и дълъг, и разкошен –

на всеки да докаже какво и колко може,

да мисли, да твори, да съди и прощава –

пропусне ли се миг, след туй се съжалява.

Затуй, вина и смут във мене не търсете,

открийте ги във вас и после си простете.

Пред вас е вече тя – невинна, чиста, нова,

Годината, която на всичко е готова –

да бъдете добри, животът ви да грее

и всеки здрав и сит – нормално да живее.