Мария ГРУБЕШЛИЕВА
(13.VІ.1900 – 31.І.1970)
Мария Грубешлиева е родена в гр. Кюстендил. Още с първата си книга „Хляб и вино“ (1930) е приета за член на Съюза на българските писатели. Сътрудничи на периодичните издания „Хиперион“, „Вестник на жената“, „Студентска борба“, „Детски свят“, „Щит“, „Литературен преглед“, „Кормило“ и др. Член – учредител е на Съюза на трудово – борческите писатели (1931). Приобщава се към антифашисткия културен фронт. Пише разкази и повести, в които отразява борбата срещу фашизма. Участва в работата на Международния конгрес на писателите за защита на мира и културата в Мадрид и Валенсия (1937). Плод на преживяното в република Испания е репортажната й книга „Какво видях в Испания“. В годините на антифашистката борба е интернирана (заедно със съпруга си — писателя Людмил Стоянов) в Пазарджик и Сомовит. След 9 ІХ.1944 г. завежда отдел „Белетристика“ в сп. „Пламък“ (1956-1970). Пише стихове за строителството на социализма, за СССР, борбата за мир и стихове за деца. Превежда на български език творби от Джордж Байрон, Лев Толстой и др.
Издала е книгите „Хляб и вино” (1930), „Езически песни” (1933), „Женени хора” (1935, 1943), „Бягството на Методи Ников” (1936), „Стрели” (1936, 1938), „Мост” (1937), „Чужденец” (1937), „Весело посрещане” (1938), „Какво видях в Испания” (1938), „Полюси” (1938), „Разминаване” (1939), „По надолнището” (1940), „Насрещен вятър” (1941, 1963), „Златната стена“ (1942), „Петко в джунглите” (1942), „Улица” (1942), „Баба Мързелана“ (1943), „Омагьосаният принц” (1943), „От човешка ръка“ (1943), „Плачливата царкиня“ (1943), „Проклетият бисер“ (1943), „Чудодейната игла. Отбрани приказки” (1943), „Тримата юнаци“ (1943), „Насрещен вятър” (1944, 1963), „Детски дни” (1946), „Стихотворения” (1946), „През иглено ухо” (1948, 1957), „Знамена. Стихотворения 1946-1950” (1950), „Гемия в морето” (1952, 1956, 1962, 1972), „Избрани стихотворения” (1952, 1960), „Игла самошийка” (1955), „Пред прага” (1955), „Негърчето Бигър” (1958, 1966), „Нашият краварник” (1959), „Грижи и радости” (1960), „Семеен паспорт ; На малкия пристан. Пиеси” (1962), „Врагове” (1964), „Всеки ден” (1965), „Митко Палаузов” (1967), „Оказионен магазин” (1967), „Избрани произведения” (1970, 1980), „Клоун на бога, изпратен на земята. Нейчо Попов в спомените на съвременниците си“ (2007).
ПЕСЕНТА
Звън на стада отеква нейде в нивите.
Препуснал от далечен, топъл край,
луд беломорец е размятал гриви
и като кон препуска и играй.
Реката бърза в росната долина.
А кучето лениво зажумя,
за миг се срещу слънцето прозина
и легна върху топлата земя.
Едно момченце с разкопчана пазва
седи на припек в слънчевия двор
и гледа лястовичка как прорязва
с крило небесния простор.
То дяла свирка от върбово клонче,
усмихва се и се заслушва как
в обора младото и плахо конче
пръхти край майка си, потупва с крак.
Момчето взема свирката, дочуло
как многогласно пее пролетта.
Опитва я веднъж и дваж, надува…
Така се ражда песента!
ДЪЖД И СЛЪНЦЕ
Трепери въздухът от свежест
и кестените край зида
са като плакали. Поглеждам:
и дъжд, и слънце през дъжда.
Кръвта във жилите ми плиска
като вълните на река,
през пролет придошла, и искам
да съм дете и все така
да ме докосва като ласка –
танцуващ – пролетният дъжд
и за смъртта, що ни очаква,
да не помисля ни веднъж.
Дъждът вали. Навред мирише
на топла, овлажняла пръст.
Дървета, камъни, лишеи
излъчват дъх околовръст.
И знам: във тоя миг в гората
се пуква гъба и живот
под всяко камъче се ражда,
и без да знае за какво.
И аз не мисля за какво –
но да живея само искам,
пък ако ще да съм дърво,
мушица, мида или птичка.
ПЪРВИТЕ ЛЪЧИ
Снегът, стопен, с бълбукане протича
и пей във водосточните тръби.
На припек седнало едно момиче,
пред прага мълком врабците следи.
Те идват вкупом, карат се, чирикат,
кълват се зарад няколко зрънца…
Кръвта напира стоплена и близка
във малките им птичи сърчица.
Момичето на всичко днес се радва:
на цъфналия вчера кукуряк,
на слънцето, разсекло като с брадва
наполовина слънчевия праг.
Но ето че помръдна със ръце
и врабците уплашени се пръснаха.
В калта остават стъпките трипръстни
и ни едно забравено зрънце.
ЗЕМЯ
Хаплив и злобен, есенният вятър
измита прашния коларски път.
Като жребец препуска из полята
и от дъха му храстите свистят.
Прегъва одве голите тополи,
в небето сиво върхове заболи.
И гледаш как прииждат тук звената –
познат ти е трудът им упорит.
И всичко ти е толкова познато –
стърнища, ниви, пасища, гори…
Като че тук си идвал много пъти
и жив е в тебе всеки спомен скътан.
Като че до насита си погълнал
по сенокос упоен дъх на смин
и тия морави вълнисти хълмове
ти сякаш си пребродил до един.
Познаваш като свои тия хора,
които вечно със земята спорят.
И купите сено, далеч наклякали,
и дюлите си виждал в розов цвят,
и росните лъки с червени макове,
що като флагчета в зеленото трептят.
А грохота на камиона чу ли?
Препълнени със щайги кехлибар,
те носят дъх на ябълки и дюли –
награда за труда – и щедър дар.
Земята е навред една и съща –
на любовта с любов отвръща.
МЪДРОСТ
Край нас е мрак. Ни месец, ни звезди.
Далеч, далеч примигат светлините
и София невидима блести –
разискрен наниз, пръснат в равнините.
А прясно окосената трева
дъхти на див овес и детелина.
Под пейката щурец цвърти едва.
Ти стискаш пак ръката ми изстинала…
Кой казва, че не радва старостта?
Ний всичко във живота сме познали.
Какво са щастието, любовта
и устните за ласка зажъдняли?
Седим във тъмното. Нощта край нас трепти.
Днес всички пътища от нас са извървяни.
Нощта ни сякаш гали с топли длани
и в тая тишина ми стигаш само ти.
ОБИКНОВЕН СЛУЧАЙ
Есенният дъжд миеше отстрана витрината и се стичаше на струи по прашните стъкла.
Имахме билети за кино, а беше много рано. Седях и наблюдавах локвите по улицата, отражението на електрическите лампи в тях и шумно влизащите в сладкарницата измокрени посетители.
Моят стар приятел разглеждаше вечерните вестници.
Изведнъж той остави вестника на масата, и замислен, по-право съсредоточен в себе си, каза:
– Той ще е, той…
– Кой? Какво има?
– Да, никакво съмнение… същият…
Аз го гледам любопитно.
– Убийство – пояснява ми вече спокойно той, – убит е директорът на тютюневия склад „Табак“. Снощи, като излизал от кабарето, тъкмо когато отварял вратичката на автомобила си, за да влязат двете придружаващи го дами, един негов уволнен работник го ударил с чук в тила. Директорът паднал моментално мъртъв. А убиеца аз познавам, предал се веднага. Не се опитал и да бяга.
– Как? Ти го познаваш?
Но моят стар приятел говори като на себе си:
– Чудно. Аз тогава мислех, че всичко ще се размине…
После се обърна към мен и почна:
– Познавам този човек отпреди няколко месеца. Пътувах с трамвая. Беше в първите дни на пролетта. Дърветата току-що бяха разлистени и въздухът пълен с ухания. Леко се дишаше. Бях се зачел в подлистника на един вестник, припичан в плещите от силното априлско слънце, когато един човек бързо премина край мене, олюляващ се от силното движение на трамвая, хвана се за рамото ми на излизане, като повлече дори и вестника ми. Минута след това дебелата дама, седнала пред мен, леко извика, стана и загледа през стъклата на трамвая.
Всички станаха прави и се загледаха навън. Станах и аз. Човекът, който така бърже мина край мен, беше скочил ловко от трамвая, без да падне, и с невероятна бързина тичаше след един елегантен автомобил, боядисан в синьо.
Колата вървеше бавно, а човекът бягаше така силно, че по едно време я настигна, скочи и увисна на резервното гумено колело, като мислеше вероятно оттам да се прехвърли към вратичката с кой знае какви намерения. Но ръката му, изглежда, се плъзна по лакираната повърхност. Той направи усилие да се задържи, но загуби равновесие и падна тежко върху едното си рамо.
Всички извикаха. В същия миг той се изправи, погледна колата, която отфуча, погледна после протритите си длани и докато се опомни, двама души го пипнаха за ръкава и започнаха да викат полиция.
Той стоеше ням и неподвижен. Очите му гледаха по направление на изчезналата кола и му беше, като че ли безразлично какво ще правят с него.
Трамваят намаляваше хода си. Недочакал спирката, скочих и аз. Упътих се към тълпата, която всеки миг се увеличаваше от жадните за зрелища граждани.
Човекът беше толкова блед и измъчен, че аз искрено го съжалих и най-учтиво се застъпих за него. Стражарят отначало се колебаеше да го пусне и ме оглеждаше внимателно. Трябва да са му подействали зрялата му възраст и спретнатата ми външност, защото веднага го остави. За да туря край на всякакво колебание, рекох на стражаря:
– Къде ще го караш… няма никакво оръжие…
И потеглих човека за ръката. Той тръгна редом с мен, като ме оглеждаше от време на време подозрително.
Спътникът ми нямаше повече от четиридесет и пет години. Небръснат, с белязано от вариола лице, сух, тънък. Дрехите му говореха за дългогодишна служба.
Той мълчеше, мълчах и аз. Крачехме наглед спокойно.
Изведнъж той се обърна рязко към мен:
– Къде ще вървим…
Усмихнах се.
– Никъде – казвам му. Не разбра ли, че си свободен.
Той продължително ме погледна.
– Да седнем – каза – ей тука… не мога повече…
И се отпусна на една от скамейките, наредени край трамвайната линия. Седнах и аз.
После той се намести по-удобно, заболя го изглежда рамото, та свъси вежди и втренчено ме загледа в очите.
– Господине, вие женен ли сте? Имате ли деца?
Кимнах отрицателно глава.
– Нищо не знаете, господине… Да го огледаш от ей такъв къс месо, да трепериш над него ден и нощ, да продаваш дрехите от гърба си, за да дойде някакъв си негодник и да ти го откъсне от ръцете.
Замълча една минута.
– И сега станала от „ония“. А видиш ли него… със синята кола, купена с кървавия пот на толкова хора…
– Кой? – питам.
– Кой ли? – Директорът на тютюневия склад „Табак“. Не сте ли чували за него?
Наистина бях слушал много за тоя Рокфелер на местна почва. Бил голям Дон Жуан.
– Господине – продължи работникът. – Той ме уволни. Докато държеше Ветка в ръцете си и надзирател на склада ме направи. Но после ме изгони, без да му мигне окото. А как се живее днес, знаете… Имам жена и две дребни деца… Дъщеря вече нямам – прибави той в скоба.
Слънцето ни припичаше в плещите и тила. Предложих на събеседника си да отидем в отсрещното кафене.
Той се съгласи. Келнерът изгледа прашните колене на моя спътник.
Седнахме. Той пиеше с истинско удоволствие кафето си.
– Не съм ял, господине… Не толкова от нямане… а не мога. Нямам апетит… Добре ми стана от кафето.
Погледнах го със състрадание.
– Оттогава съм без работа, господине. Страшно е… А двама работихме, добре бяхме… Тя, господине, беше много добро момиче, от първата ми жена. Със сегашната май не се погаждаха, ама все някак я караха. Децата, братчетата си, тя много приглеждаше. Жената, знаете, е болна от жлъчка… хилава такава… Всичко все Ветка вършеше…
– Ами какво стана с Ветка?
Той сръбна шумно последната глътка кафе, остави предпазливо и безшумно чашката на мраморната маса и отговори:
– Откакто я напусна онзи, пропадна като вдън земя. Две години нищо не бях чул за нея, та едва вчера…
– Ами – прекъсвам го – тя обичала ли го е, или как?
– Обичала… знам ли я. Аз сам я отведох, господине… Ето как беше… Наближаваше Коледа. Идва при мене кучият му син и пита: ще пуснеш ли, казва, Ветка дома. Само с една слугиня сме останали вкъщи, искам да се почисти паркета, да се поизмият врати, стъкла. Не е груба работа, казва, добре ще ѝ платя.
Ние сме бедни хора, господине. Поразмислих се.
– Ще я пусна, казвам, защо да не я пусна…
– Ще върви и надницата ѝ в склада. Бъди спокоен – добавя директорът.
Свалям шапка, знаете, учтиво и благодарно.
– Ще звъни, казва, на вход III-а – партера.
– Аз нали знам, казвам, сам ще я доведа, господин директоре.
На сутринта отвеждам момичето. Отваря ни една стара слугиня. Забради и Ветка кърпа на главата си, ще работи.
Той вдъхва дълбоко:
– Много беше хубава, господине. Не защото беше моя: всички казваха. Руса една, тънка, фина… да речеш, кой знае на какъв рахатлък е отрасла…
Оставих си детето в този богатски дом; постлан с персийски килими и се върнах вкъщи весел.
– Ще си понакупи детето едно-друго, мисля си. Хем тук ще платят, хем надницата ѝ върви.
Той замълча. Заоправя яката си, сякаш изведнъж му стана тясна.
И започна със съвсем друг, понижен тон, шепнешком почти.
– Бях малък, господине. Някога, много отдавна. Кучката ни беше окучила шест кученца. Баща ми намръщено ми каза: или кученцата хвърли в реката, или на кучката камък ще вържа и ще я удавя. Нямаше що. Сложих в панер кученцата и тръгнах към реката, вървя по брега, търся да стигна бързея, и кучката подир мене: скимти, души ми краката и ме гледа в очите.
Хвърлих панера, кученцатата се изсипаха, и кое как… отнесе ги водата. Кучката се втурна, заплува, потърси тук и там и после мокра изскочи. Водата се стича от козината ѝ, а тя пак тръгва подире ми. Скимти, души ми краката… и се подир мен.
Та и аз като кучката. Пред очите ми, го кажи, грабна детето ми, а аз му правя път да мине, свалям му шапка най-учтиво… Като със затворени очи.
Спомням си я как се върна първия път. Закъсня много. Отварям вратата, а тя не чака дори да я доразтворя, промъква се като дъска през пролука, и без да продума отиде в стаята, съблече се за минута и легна да спи. Ни мене, ни децата погледна.
И оттогава потръгна. Отначало копринени чорапи, после шапка от кастор, вместо плетено таке, на мащеха си мляко почна редовно да купува, на малките бонбони носи… А мене направиха надзирател.
Дълго време нищо не проумявах. Но като си отворих един ден очите, свърши се. Напипах го в кабинета му, уж по работа.
Той говори по телефона с някаква жена, изглежда, усмихнато, и не ме гледа.
А аз го разглеждам. Млад, охранен, синеок. В костюм на карета, който го прави още по-снажен. С дясната ръка държи слушалката, а с лявата почуква по бюрото.
Гледам тоя богаташки син, който сигурно не знае никаква грижа в живота си. Гледам го и си мисля: каква му е задачата в живота? Говори близо четвърт час, най-после затвори телефона, взе си пура от масата, запали я и попита с прижумели очи:
– Е, какво има?
Приближавам, но, шапка не свалям. Той ме гледа, гледа, обърква конците! И протяга ръка към звънеца.
– Слушай – казвам му – да сме на чисто. Какво мислиш да правиш с дъщеря ми? Почтено момиче беше. Така на улицата няма да я оставиш, я?
Той продължително натисна звънеца.
– А да не искаш зет да ти стана? – нахално отвръща мизерникът и ми показа златните си зъби. – Не стига, че от калта я извадих…
Не ме сепнаха дори стъпките, които вече наближаваха вратата.
– От калта ли?…
Хвърлям се отгоре му, искам да го хвана за гушата, а той отчаяно натиска звънеца.
Влизат. Разтървават ни. В ръцете ми парче от ризата му. Разбира се, участъци, разправии, уволнение. Отивам вкъщи, Ветка всичко научила, реве… Признава ми всичко. Изгонвам я.
– Стерва такава, казвам. Върви си! Дъщеря нямам.
Това, дето беше накупила на малките, кое дрешки, кое обуща… до парче в печката отиде. А жената, нали е чужда кръв, по-рано я мразеше, гонеше, а сега съжалява, че без нея – по-зле.
Разказвачът спря за миг. Избърса потта от челото си и пак продължи:
– Толкова. Две години не бях я виждал. А в тези години глад, мизерия… Работа не мога да намеря. А за нея отникъде вест… отначало беше ѝ наел стая, разхождаше я с колата си, обличаше я само в коприна, а после я натири.
Завчера, нали е Великден, отивам с децата на събор. Качвам ги на кончетата, купувам им петлета, гледахме как един яде огън, змии гълта… Шум, крясъци, гърмежи на топчета, въртележки… Какво ли не. Децата се радват, гледат. И мене ми става радостно, като на дете.
Изведнъж, по-големият, Митко, в трето отделение е, викна:
– Тате, тате, я виж къде е кака.
Какво мислите? Тя – Ветка. Гола до кръста. Пъпът ѝ се гледа, мръсницата. Обула червени шалвари, на гърдите ѝ само лъскаво мънистено елече, а тя се върти, кълчи, пее някакво маане, и зилове в ръцете ѝ. Начервисана, набелена, а слаба, облещила очи като сврака.
Тя ме сглежда, трепва, изведнъж изхвърля корем напред, чупи ръце над главата си, като змия се промъква край пердето през пролука. Също като в оная страшна нощ, когато за първи път се върна от дома на директора.
Позна ме, мисля си. И бързам да вляза в цирка. Но не ме пускат.
– Десет лева вход, молим – крещи ми клоунът със зелен нос и шарени кръпки на костюма си. Ще танцува мис Бетси като ханъмка.
– Кажи, казвам на клоуна, на тая тук, дето играеше кючек, че баща ѝ я вика.
– Коя? Мис Бетси? Ти баща ли ѝ си? – и изчезна зад шатрата.
След малко излезе и ми рече:
– Мис Бетси каза, че баща ѝ го сгазил трамвая, преди да се роди тя. Не иска да дойде.
Изстинах. Значи, съвсем пропадна. Не иска да ма види, а се гаври с мене.
Хората наоколо ме гледат насмешливо. Войници, слугини, дечурлига. Шушукат.
– Само десет лева, господа, само десет лева. Очарователната примадона на цирка мис Бетси ще танцува ориенталски танц „Шехерезада“. Сензация, господа… Бързайте, не се блъскайте… – крещи дивашки клоунът.
Разбрах, че е излишно да влизам. Тръгнах зашеметен. Децата, сякаш, разбраха всичко, млъкнаха. Престанаха да ми задават въпроси за това и онова. Разправям на жената вкъщи, хрумва ми да се върна веднага и да я намеря, а тя разумно ми забеляза, че вече е късно и по-добре да отложа за утре.
Отидох на сутринта. Няма го цирка. Само следи от коловете. Вдигнали се. Имали разрешение само за трите дена на Великден – обясни ми притежателят на въртележката с кончетата, която също разковаваха и товареха на камиони.
Човекът се загледа надолу. Часовникът удари дванадесет.
– О, задържах ви много, господине. Благодаря за търпението и за всичко.
Сбогувах се с човека и го пращам при един мой приятел инженер, който търсеше портиер в кооперацията си. Давам му адреса и още на другия ден забравям за тая случка. Ако не беше ми казал името на директора, може би нямаше да обърна внимание на това убийство.
И след кратка пауза моят спътник добавя:
– Обикновен случай. Това е то големият град.
Навън дъждът продължаваше да вали.