КРАЯТ НА ЗИМАТА
Търкулна се напред кросното
и хукна пролет да го гони,
а то заплете се, горкото –
за чергата сълзи зарони.
Събудените локви влачат
дантелите на жабуняка.
Самотна врана там заграчи –
очаква жабите да крякат.
А те се изпокриха всички
под пръските на водопада
и с разни щури буболечки
танцуват танц, след танц –
Ламбада.
Задуха вятърът и цопна,
навил крачоли до колене,
изплаши жабките и тропна,
изви хорце със сур елени.
Пристига пролетта обичана
със черга, метната през рамо,
и дъжд разлива от бардучета…
Каква красива пролет само!
БЕЗБРЕЖНО ДИХАНИЕ
Животът ми е тъй неукротим,
оставих го лудешки да обича.
Животът ми единствен всеки ден
в дихание безбрежно се развлича.
Сълзите ги забравих да текат –
подводните реки на моите тайни.
Разместените пластове влекат
ограбените спомени безкрайни.
Такава съм, за тебе съм избрана.
Завинаги да чуваш моя глас.
Родена съм на бурите във храма,
на зимата в най-огнената страст.
ЕСЕН, ЕСЕН
Тази есен ще си тръгне
с дрипавата си снага
и полето с морни ниви
ще посреща тук снега.
Маковете с черни гриви –
пукаха се с пламък тих.
Със дайрета цяло лято
тук лудяха – огън жив.
Вече вехнат, свиват листи,
капят капчици от кръв.
Циганската им премяна
ще събужда чужда стръв.
Зад баира студ наднича –
вятър облаци раздра.
А небето с гръм се свлича
и излива дъжд с ведра.
ПРОЛЕТЕН ДЕН
Къща до къща с ръцете си клети,
молят за слънце в мъгливия ден.
Бършат прозорци сълзите излети,
южнякът се връща, за пролет роден.
Халите бягат, прибирали косите
и локвите хранят с последния сняг.
Небето прогледна, приплмават звездите
и ручей след ручей надбягват се пак.
Тополите кръшни изправят снагата,
отново готови за любовен романс.
От пъпка на пъпка се пукат листата,
развяват къдрици в поредния данс.
МАЙКА
Животът ми не ме пожали.
Каква ли вест не ми довя.
Следа душата ми опари –
сълзи, сълзи със жал ловях.
Умирах, ставах и се борих,
с надежда болести горях.
Ти силна си – сама говорих
пред себе си, победа бях!
Миналото не сънувам,
не се оплаквам! Всеки ден
съдбата моля да лекува
децата ми – тя вместо мен!
САМОДИВА
Денем кротка, нощем
Самодива –
в топла пазва еньовче съм
скрила.
Щом съм твоя, твоя съм
до заран.
Мен ме води крясъкът
на гарван.
Сутрин хуквам в пътища
потайни.
Знам да пазя прилепните
тайни.
Всички клади мои са
до пламък,
нося огън, не сърце
от камък!
Влизам боса, ей така,
за здраве.
Танц танцувам, щом припадне
залез.
Не ме гледай, че съм
самодива.
Щом се съмне, вдън земя
се скривам!
В ХРАМА НА ЦВЕТЯТА
Ти бил ли си в храма на цветята?
На дивите цветя.
На звъниката, на кукуряка.
Там ухае на трева, на зелено,
на папрат.
Там няма покрив
и дъждовете палят свещи
и снеговете, и ветровете.
Там горделивата ръж
разтърсва косите си
и вее гердани.
Там олтар е светлината.
И по дланите
на цветята щъкат калинки.
Там няма стени, няма икони,
няма миро, няма дим…
Няма смърт!
В храма на цветята!
Отведи ме там!
Вземи ме в сърцето си…
Ако още можеш да обичаш.
КРАЯТ
Любовта ни – странстващ кораб,
някъде насред вълните.
И така ще е до гроба –
аз и ти самотни в дните.
Не самотни сме, щастливи.
Краят ни е пълноводен.
Там, на сушата, се сливат
дните ни със път безброден.
А морето е безкрайност!
Литва кораб с две крила.
Всичко друго е случайност.
Суша, суша – без слова.
ОБИЧ ЗА ИЗБРАНИ
Върви душа, върви, лети!
Че тясно ти е в мойто тяло.
Аз знам просторът, че си ти
и слънцето за тебе е изгряло.
Сега е зима с кучия си студ.
Снегът се топли в нечия прегръдка.
И само тича нощем някой луд,
надбягва се със устрема на вълка.
Върви, душа, за мене не мислѝ!
Сама ще си лекувам мойте рани.
А бяхме с тебе, близки сме били.
И обичта ни – обич за избрани!
СНЕГЪТ
През тез години дълги
аз чаках го със страст.
С бездомното кокиче
ни пази в свойта власт.
Снегът е мойто всичко –
безкористен и тих.
И в думите му с рими
ме носи в своя стих.
Сега ще ме поръси –
в мен влюбен е, до грях!
Снегът до смърт обича,
не знае що е страх!
ОТКРАДНАТО НЕБЕ
Часовникът тиктака, не знам кога ще спре.
Пак вятърът флиртува и с дъх снега краде.
Забърза се реката, ледът пропука с плът.
И тялото размята, не е за първи път.
Усмихнат се зарони, разсипа се дъждът
и капки милиони по пясъка кълват.
Разсъмнали, вълните,открадват си небе.
И те като жените – все влюбени са те.
А слънцето наднича с протегнати ръце
и търси си момиче за своето сърце!