ПОСЛЕДНО ПЪТУВАНЕ
Не ме докосвай, цялата съм обич.
Във този свят не знам как оцелях.
Но бях щастлива, вярна и невярна.
Но бях щастлива, виж ме, побелях.
И скъпа ми е всяка наша среща
с любов бездомна, с безумствата и Край!
Сега ме виж, в очите ти аз светя,
сърцето ми без тебе ще ридай.
А то боец е, все по-тихо шепне.
И всеки ден отслабва му гласа.
Самотен пак, останал е без дрехи.
И всеки миг очаква си часа.
Не ме докосвай, нямам сили вече.
В деня ми, знам, нощта ще се стъмни.
А обичта до края ще ни свети.
И този път до край ще се смирим.
ПОЕТИТЕ
Размътените облаци валят.
В стихове поетът се съблича.
А сенките от спомени растат –
поетите на птиците приличат.
Те влюбват се до сетния си дъх.
Обичат те дълбоко и до дъно
на своята изгребана душа.
Богати са дори със чаша вино.
Не се залъгвай, няма да ги спреш,
когато луда обич ги настигне.
Прескачат бездни, изправят се, летят.
Целувките им никога не стигат.
Изгарят те и пустош е след тях.
Навял е вятър, всичко е във сиво.
Поетите обичат със душа;
когато няма обич, си отиват.
БЕЛЕЗИ
Съблякох се сега, чети!
По мене белезите тичат.
И всеки белег е черта –
с тире и точка кръст разсичат.
Протягат пръсти думи тъжни.
Опъват струни оголели.
И все сама по моста въжен
прескачам хиляди недели.
Покорна вечер се завръщам.
Да тръгна вече нямам време.
Душата ми за тях е къща.
И няма кой да ми ги вземе.
ЗАВРЪЩАНЕ
Върнах се отново, спомен ме погали.
Къщата ме чака, знам, за мене жали.
Вятърът насреща брулил е звездите,
в тъмното снежинки влизат през вратите.
Лампата мъждука, в кръгове се вие,
бабината сянка зад хурката се крие.
Дядо ми, облечен с ярешко елече.
Пълни си чибука този свят далечен.
Къкрят във гърнето зелеви сърмите.
Сенките прииждат, празник е за всите!
А свещта догаря, гледам, сили няма.
Боже, помогни ми! Днес ще съм, където
ме прегръщатт всички близо до сърцето.
И ще ме целунат – аз съм им детето!
С ОГЪН В СЪРЦЕТО
На Миа
Като мравките тича с големи ботуши.
И количката бута, пълна с тикви и круши.
Във в гърдите ѝ пърха свито малко врабче.
А в очите ѝ бистри слънце черга тъче.
Тя по детски се смее – ручей с ромон игрив.
Тя е Миа Мария – Бог ѝ дал път щастлив.
Има своя планета, като малкия принц.
Там се крие, когато този свят стане сив.
И се щура, и блъска. Вече вън захладня.
С пеперудите боси своя кон оседла.
Да си пази крилете – идва зима със сняг…
Да преспи мразовете в полуделия свят?