ПЕПЕРУДАТА
Този ден в началото на зимата и в края на eсента предвещаваше спокойствие и красота. Небето с разперени длани дърпаше нишката на пухкави къдели и навиваше гранки от нежни цветове, от които бухваха различни по големина облаци, а те с две куки и премръзнали ръце заплитаха от реещите се снежинки одеяла и намятаха къщите, стоборите и опустелите ниви. Изведнъж почувствах разместване на въздушните пластове и в стаята видях нея – снежнобяла пеперуда, все едно няколко снежинки се бяха слепили и се рееха в празното пространство. Откъде ли се взе при мен? Крилата ѝ, изящни, сякаш изрязани от брюкселска дантела, по-нежни от паяжина. Малка кокетка с красиви очи и извити дълги мигли грациозно разтваряше крилцата си и летеше в пространството. Не зная как, но в главата ми нахлуха мисли, че не лети пеперуда, а мъничко човешко създание. Летеше си в стаята и ме поглеждаше отвисоко, сигурно и размишляваше какво съм аз. Тези дни бяха ме притиснали невесели мисли и като оловна мъгла тегнеха над мене. Не зная защо, но виждах оставащите ми години живот – тъжни и самотни. Тялото ми потрепери от срах. И точно това ефирно създание сякаш отвори вратата и страхът се изпари. Усетих топлината на късните слънчеви лъчи, които като житен сноп се пръснаха около мен, и прилив на добра надежда, че имам още на какво да се радвам и какво да очаквам.
А тя си летеше горе, близо до тавана, сякаш пространството винаги е било нейно. Понякога поглеждаше надолу, очите ни се срещаха, но пак продължаваше да си кръжи, необезпокоявана от никого. Стана ми приятно от присъствието ѝ и се отпуснах в леглото. И в този миг се появи Той. Откъде изникна, не знам? Красив млад мъж с очила и слушалки върху яката на бялата му престилка – явно лекар. Погледна отпуснатото ми тяло и се вторачи в нея. Тя също прикова вниманието си върху него, дори нещо си казаха. – Кой си ти? – чух пеперудата да пита младия мъж. – Аз ли? Аз съм доктор Дулитъл, но в днешно време! Оправям счупени крачета, ръчички и други части от тялото на всякакви животинки и насекоми, а на такива като теб зашивам разкъсаните крила. След време раните им зарастват и те пак продължават живота си нормално. Тя явно се развълнува и бузките ѝ порозовяха. – Господи, цял живот те търся и те чакам да дойдеш! Знам, че можеш, само ти можеш да ми помогнеш. Аз съм влюбена, много влюбена, но сърчицето ми е малко. Как мога да побера пламенните си мисли в главата ми, тя е като топлийка? Ще ми подпалят мозъка. Моля те, моля те! – Присади ми човешко сърце! Сърце, за да мога да чувствам! Да обичам! Да го боли, да умира от болка! Моля те, моля те… – Аз съм възстановявал всички части на тялото, дори и глава съм присаждал на пчела, но сърце – никога. Това е сложна операция. Ще ми бъде за първи път. Ами ако обичта ти е измамна? Ще ми простиш ли страданието, което ще ти причини? Недей, не тръгвай срещу природата си. Виж колко си мъничка, красива, ефирна. А защо ти е това човешко сърце? Хората не са само добри. Могат да го разкъсат на безброй парчета, да го смачкат, могат да го удавят, а и ти, както не можеш да плуваш… Промени се природата на хората. Някои станаха зли, завистливи, всичко лошо можеш да очакваш от тях. Опасни са за самите себе си. Страшно е, разбери ме, сърцето ти да издържи всичко това.
Човекът в бяло продължаваше да говори, като мислеше, че пеперудата го слуша. Когато за миг спря да говори за лошотията на хората, я потърси с очи. Странно, не я видя никъде, сякаш се беше изпарила. И аз я потърсих с очи и я видях паднала на земята, разперила безжизнено крилете си.
Докторът я взе внимателно, за да не орони сребърния прах от телцето ѝ. Положи я върху дланта си. Потърси пулса на ръчичката ѝ, нямаше пулс. Тя просто си беше отишла. Думите за човешкото сърце я бяха убили…