ДЯДО ПЕТЪР И БАБА ВЕЛИКА
Сънувах странен сън. На вратата ми се звънна и, когато я отворих, видях малко момиче, което стоеше пред нея. Беше бедно облечено – с рокличка на квадрати, обуто в памучни дълги чорапи и летни платнени обувчици, които бяха леко протрити на голямото ѝ пръстче. Гледаше ме дяволито и се чудеше защо не я познах.
– Не ме ли позна? Аз съм, ти. Завърнах се от твоето детство. Виж кой ти водя днес. Знам, че много ще се зарадваш.
Погледнах встрани от нея и видях двама старци – мъж и жена. Мъжът беше висок, строен, мургав, с тъмни очи. А тя до него – малка, прегърбена старица с тъмна кърпа на главата – ми се усмихваше мило. Изведнъж изкрещях:
– Бабо, дядо, мили сте ми! След толкова много време ви виждам!
Благодарих на себе си, всъщност на малкото момиче, за тази голяма изненада.
Поканих ги вкъщи, за да им се нарадвам… и спомените ме връхлетяха, все едно вчера беше.
Спомените, които и тъй не умряха в мен, и докато съм жива, искам да ви ги разкажа. Грехота ще е да погреба с моето заминаване за вечността силата на една голяма любов. Не като сегашната, която се простира на длъж и шир. Не знаят днешните млади при кого лягат вечер и при кого стават сутрин.
Дядо Петър е бил един от най-личните и красиви момци на селото. Селото се е казвало Куманич – днес се намира в Гърция. Оттам започва и моят корен. Дошло е време да му се търси булка – така било в онова време. Трябвало ти да си я харесаш, но последната дума имала майка ти.
Баба Катерина не била от лесните. Думата ѝ режела като с нож, никой не смеел да ѝ се противи. Останала с четири невръстни деца вдовица, сама си ги отгледала и решила да ги задоми едно по едно. Дошъл редът на дядо ми Петър – най-хубавия – и тя дълго мислила, докато се спряла на баба ми Велика, която от рано останала кръгло сираче и ходила за един хляб да копае по чуждите ниви. Била много работна и, каквото подхванела, правела го по най-добрия начин.
Извикала баба Катерина дядо ми Петър и му казала:
– Петре, намерила съм ти булка. Тя ще е, не се опитвай да ми се противиш. Велика се казва момата. Ако не си я срещал, сега ще я срещнеш. Тя ще е.
Дядо, след като се сетил за коя мома става въпрос, изревал с глас:
– Не я ща, ма, майо! Не ща я Велика. Тя е една дребна, никаква. Моля те, не ща я!
– Ах ти, кахпеларьо! Как смееш да ми се противиш на думата? Аз казах и отсякох – тя ще е! Искаш-не искаш, това е моята воля! Велика е работлива. Може да има кръпки по фустана, но е чиста жена. Къщата ще ти върти и деца ще ти отгледа.
Нямало как да се откачи дядо ми от тази заповед на майка си и го сгодили за баба.
Дните тръгнали като всички други. Занизали се неделите. Баба потънала в нейното мълчание, само очите ѝ горели от зараждащата се в нея любов. Ходели на нивата, копаели от сутрин до вечер.
Баба напред, дядо след нея. В едно откровение той ми разказа, че като се изравнявал с нея и ѝ погледнел очите, си казвал: „Това е моята жена.“ Ставала му мила. Но като го задминела, как копаела леко и се белеели краката ѝ, и сега не знаел защо му се виждали криви, започвал да плаче.
Така, ден след ден, направили година и баба станала трудна – очаквали първото си дете.
Баба Катерина непрекъснато командорела баба ми Велика. В един момент на баба ми ѝ писнало и се възпротивила. Баба Катерина побесняла и извикала дядо:
– Петре, изгони я! Тя нещо много започна да ми вдига глава. Няма помен от онова кротко момиче.
Дядо я погледнал под тъмните си вежди и строго ѝ отговорил:
– Късно е, майо. Аз вече обичам Велика. С нея ще остана до гроб.
Баба ми с безпределната си обич спечелила любовта на дядо.
И сега искам да ви разкажа какво помня от моето детство. Те бяха пример за семейство. Само с очи се разбираха. Баба му бе родила девет деца, от които останали седем живи. Всичките ги задомиха и посрещнаха рояк внуци. Не съм ги чула да си говорят гальовни думи, но докато умряха, спяха в едно легло – мълчаливо се обичаха.
Всяка сутрин баба го изпращаше на работа и бързаше да сготви нещо вкусно, защото дядо си идваше всеки обяд вкъщи. Един стол стоеше до вратата, на който баба слагаше леген, за да полее на дядо, преди да хапне. Бяла, снежнобяла кърпа мяташе на стола, за да може той да си избърше ръцете. Слагаше хляба на масата и подреждаше чиниите с приборите. Сядахме ние, дечурлигата, около масата и чакахме дядо да отхапе първия залък, и тогава започвахме и ние да се храним.
Сега се сещам каква Коледа правеха баба и дядо. На този ден се колеше прасето и се събираше целият род – дъщери, зетьове и всичките внуци. Къщата се пукаше по шевовете.
В едната стая бяха подредени маси за големите, а в другата се слагаше ниска кръгла маса и ние, всички дечурлиги, си намирахме място около нея, седнали на земята.
Предишния ден майка ми и баба точеха баници, защото само прасето нямаше как да стигне за тази голяма челяд. Когато данданията свършеше и всички си поемеха към къщите, от прасето оставаха само кокалите му.
Баба ги налагаше с много сол в едно каче и до пролет ни готвеше най-вкусната македонска манджа. Казвам „македонска“, защото никъде другаде не съм чувала някой да знае за нея. Тя се правеше от зелен фасул, нанизан на низи и изсушен. Баба още от предишната вечер вадеше един кокал от качето и цяла нощ го киснеше в студена вода, за да се обезсоли. След това взимаше една низа, попарваше я във вряла вода, за да падне полепналият при сушенето прах, и заедно със свинския кокал ги оставяше да къкрят на печката до пълното им сготвяне.
На това ястие му казвахме „мушници“.
И така – докато бяха живи и двамата, този празник всяка година се празнуваше по този начин. докато си отиде първо баба.
Изпратихме я целият род и досега си спомням как дядо, в почит към баба ми, не даде на внуците да се облекат в черно. Всичките, в бели ризи, чинно подредени, изпратихме баба. С нея си отиде и една епоха от нашия род.
Дядо доста поживя след нея, но тя не напусна света му. Той непрекъснато говореше за нея, все едно вратата щеше да се отвори и баба да застане насреща. Понякога тайно си поплакваше – знаех, че е за нея.
Сега изведнъж ме връхлетя и един друг спомен, който искам да споделя с вас.
Те много често ме изпращаха да купя хляб. Вече бях поотраснала и можех да пазарувам. Веднъж ми дадоха тридесет стотинки – толкова струваха два хляба тогава. В магазина видях, че имаше от моите любими вафли, които струваха по пет стотинки. Толкова много ме съблазниха, че купих един хляб и три вафли, които изядох на един дъх.
Когато се прибрах с единия хляб, казах на баба и дядо, че е имало само един и, че съм си позволила с другите стотинки да си купя вафли. За първи и последен път дядо ме удари. Още ми пари този шамар. Оправдавах го, но и му се сърдих дълго време – аз бях само дете, нямаше лакомства в моя живот.
След много време, вече бях омъжена и с две деца, дядо се разболя, а баба вече я нямаше. Взех го при мен да го лекувам. И като се сетих за този случай, пак го напомних на дядо, но от смешната страна. Не очаквах, че толкова много ще го развълнувам. Той ме изслуша, а аз, докато се смеех, усмивката ми замръзна на лицето, като видях как едри сълзи се ронеха от очите му.
– Вземи и ми отрежи тази ръка! Как съм могъл на сирачето да ударя шамар!
Съжалих, че съм го разстроила, но това беше дядо. И в минало време той не си прощаваше грешките.
Така остана в моето съзнание – горд, обичащ, трудолюбив и честен.
Това беше моят дядо.