/от стихосбирката ѝ  „Вода“, изд. „библиотека България“, С. 2024/

 

Марияна Влахова е родена на 15.02.1978 г. в гр. Пазарджик. Живее там до завършване на средното си образование в Математическа гимназия „Константин Величков“ с профил „Биология“. Завършва бакалавърска и магистърска степен по етнология в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград – един от двата университета, в които има тази специалност по онова време. Да учи това е избор, направен сред много други възможности. Животът ѝ след това е свързан с много динамика, промени, смяна на местоживеене в и извън страната, приспособяване към обстоятелствата и местата чрез още някои квалификации. Между всички тях има едно общо нещо – човекът. Марияна определя себе си като човек, силно свързан с въпросите за хората и взаимоотношенията между тях; за градивното, което могат /и трябва!/ да случват помежду си и за отношението им към живота въобще. Интересува се от психология, социология, философия, изкуство, култура, спорт, здраве, природа… космос… От 2021 г. работи в дирекция „Образование и култура“ на Община Пазарджик.

 

 

 

1.

Нарисувай ми вода. Студена.

С устните ми дето се надбягва,

да ти каже колко уморена

иска да заспи на рамото ти.

Нарисувай огън. И пожар.

Нестинар и трън в дланта ми гладка.

Нарисувай сънища. Пътеки.

Босите ми стъпала, разплакани.

Нарисувай пясък и сълзи.

Нарисувай рухнали могили.

Бягащи въпроси. И реки.

Свят ми нарисувай! Ти ли си?!

 

 

 

2.

Бент е сърцето ми,

бент пред пропукване!

Неудържима вода

блъска и хвърля въпроси немръкнали,

хлипа във мен самота…

Тежък е споменът

и между дланите

крия онази сълза,

пълна със обич от тебе нехваната…

В мене заспива луна.

 

 

 

3.

Когато капчица вода докосне твоето рамо

дали си спомняш за това, случайност ли е само?

 

Когато капката боли, светът е на парчета.

Тя пада тихо, но е част от гръмките морета.

 

Когато капчица вода лицето ти целуне,

недей да бъдеш ням и сляп, целувката ѝ чудо е!

 

Когато капката вода в сърцето ти се влива,

за нея ти си водопад и тя копнее сливане!

 

И в тази капка е светът, във нея е дъгата,

във нея чака и смъртта, сестра е на реката.

 

И носи шепот-благослов, и дланите ти гали,

и знае, че за теб ще влезе и в огъня подпален!

 

Ще тича, ще извика дъжд в безбрежните полета,

в които ти да видиш пръв, че се превръща в цвете!

 

 

 

4.

Акварел. И небето шурти

в разпокъсани струи надолу!

Притъмня. Няма “аз”. Няма “ти”.

Има метната дреха на стола.

Полилей. Чаша ром. Все вали.

Прахоляк по капак на пиано.

Акварел. И палитра. Гърми.

Колко тъмнодъждовна съм станала!

 

 

 

5.

Избликна в мен като вълшебен извор.

А мислех, че не искам да си спомням

за бялата ти длан-стреха, усмивката,

за трепета в очите ти… за нищо!

 

Избликна в мен! Удави ме във себе си!

Залута ме в безбройни многоточия!

Седиш, заслушан в себе си, не вярваш

в съдбовността на този миг преломен.

 

Седиш заслушан в себе си и бъркаш,

че съм лъжа, измислица, илюзия…

Че съм безгрижна, вятърна, неискрена.

Че взех те само, за да имам спомен.

 

А аз съм като теб – добра и истинска.

И малкият ми спомен е вселена.

Не знам какво да правя с него, пари ми!

И част от мен към теб е устремена.

 

Не знам какво да правя с нас. Наистина!

Защото няма нас! И не е имало!

А само приказка, изпредена с вретено

и мека, и уютна обич, плисната

в най-тъмния и хладен извор на Вселената,

където нищо още не е сътворено.

 

 

 

6.

Здравей! Вали ли при теб?

При мен е дъждовно.

От проклетия дъжд ме боли,

не е песен любовна!

Цяла вечност вървя

към звездите навътре в сърцето си.

Вечността ме боли

и порои струят от ръцете ми.

Цяла вечност пожар съм,

дори под капчуците.

И дори и да искам да спра

следвам звуците –

тези ноти, които

са трепкаща част от вселената.

Цяла вечност те търся…

вали ли в тъмата на сцената?

И дали ще те видя на нея?!

Все пътища – ребуси.

Искам с теб да се слея

и нека е среща със себе си!

 

 

7.

Довиждане, моя любов,

или сбогом,

със Бога напред

и със цял океан от надежда!

Надежда, която не чака,

не иска, не търси,

но, цялата синя,

до дъно в теб всичко разтърсва!

Довиждане, моя любов,

или сбогом!

Не искам да страдаш,

задето загуби следите ми.

В нас всичко е толкова

силно, узряло и истинско,

нека няма тъга

в този кратък отрязък от пътя ни.

Довиждане, моя любов,

или сбогом!

Със Бога напред

и със вяра в звънтящото утро!

Аз съм само вода…

и пожар!

Цвят в дланта ти.

Само сън,

само дъх…

само утре!

 

 

 

8.

Ще затворя очи.

И ще мисля за теб.

Ще се срещнем по друга пътека.

В някой следващ куплет.

В някой следващ живот.

В следващ пъзел с безбройни парчета.

 

Ще преминеш край мен.

Ще помислиш за миг,

че си виждал лицето ми нейде.

И навярно отново аз ще съм вик,

и отново ще нося надежда.

 

Аз ще знам, че си ти.

И ще знам, че си сам.

И ще знам, че във твоите нощи

всеки път под клепачите тихо вали.

И ще знам, че ме чакаш все още!

 

И когато реша да застана до теб,

аз ще бъда от вярност изваяна.

Ала ти не греши –

всеки следващ куплет,

всеки следващ живот

пишат края си!