/от стихосбирката ѝ „Вода“, изд. „библиотека България“, С. 2024/
Марияна Влахова е родена на 15.02.1978 г. в гр. Пазарджик. Живее там до завършване на средното си образование в Математическа гимназия „Константин Величков“ с профил „Биология“. Завършва бакалавърска и магистърска степен по етнология в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград – един от двата университета, в които има тази специалност по онова време. Да учи това е избор, направен сред много други възможности. Животът ѝ след това е свързан с много динамика, промени, смяна на местоживеене в и извън страната, приспособяване към обстоятелствата и местата чрез още някои квалификации. Между всички тях има едно общо нещо – човекът. Марияна определя себе си като човек, силно свързан с въпросите за хората и взаимоотношенията между тях; за градивното, което могат /и трябва!/ да случват помежду си и за отношението им към живота въобще. Интересува се от психология, социология, философия, изкуство, култура, спорт, здраве, природа… космос… От 2021 г. работи в дирекция „Образование и култура“ на Община Пазарджик.
1.
Нарисувай ми вода. Студена.
С устните ми дето се надбягва,
да ти каже колко уморена
иска да заспи на рамото ти.
Нарисувай огън. И пожар.
Нестинар и трън в дланта ми гладка.
Нарисувай сънища. Пътеки.
Босите ми стъпала, разплакани.
Нарисувай пясък и сълзи.
Нарисувай рухнали могили.
Бягащи въпроси. И реки.
Свят ми нарисувай! Ти ли си?!
2.
Бент е сърцето ми,
бент пред пропукване!
Неудържима вода
блъска и хвърля въпроси немръкнали,
хлипа във мен самота…
Тежък е споменът
и между дланите
крия онази сълза,
пълна със обич от тебе нехваната…
В мене заспива луна.
3.
Когато капчица вода докосне твоето рамо
дали си спомняш за това, случайност ли е само?
Когато капката боли, светът е на парчета.
Тя пада тихо, но е част от гръмките морета.
Когато капчица вода лицето ти целуне,
недей да бъдеш ням и сляп, целувката ѝ чудо е!
Когато капката вода в сърцето ти се влива,
за нея ти си водопад и тя копнее сливане!
И в тази капка е светът, във нея е дъгата,
във нея чака и смъртта, сестра е на реката.
И носи шепот-благослов, и дланите ти гали,
и знае, че за теб ще влезе и в огъня подпален!
Ще тича, ще извика дъжд в безбрежните полета,
в които ти да видиш пръв, че се превръща в цвете!
4.
Акварел. И небето шурти
в разпокъсани струи надолу!
Притъмня. Няма “аз”. Няма “ти”.
Има метната дреха на стола.
Полилей. Чаша ром. Все вали.
Прахоляк по капак на пиано.
Акварел. И палитра. Гърми.
Колко тъмнодъждовна съм станала!
5.
Избликна в мен като вълшебен извор.
А мислех, че не искам да си спомням
за бялата ти длан-стреха, усмивката,
за трепета в очите ти… за нищо!
Избликна в мен! Удави ме във себе си!
Залута ме в безбройни многоточия!
Седиш, заслушан в себе си, не вярваш
в съдбовността на този миг преломен.
Седиш заслушан в себе си и бъркаш,
че съм лъжа, измислица, илюзия…
Че съм безгрижна, вятърна, неискрена.
Че взех те само, за да имам спомен.
А аз съм като теб – добра и истинска.
И малкият ми спомен е вселена.
Не знам какво да правя с него, пари ми!
И част от мен към теб е устремена.
Не знам какво да правя с нас. Наистина!
Защото няма нас! И не е имало!
А само приказка, изпредена с вретено
и мека, и уютна обич, плисната
в най-тъмния и хладен извор на Вселената,
където нищо още не е сътворено.
6.
Здравей! Вали ли при теб?
При мен е дъждовно.
От проклетия дъжд ме боли,
не е песен любовна!
Цяла вечност вървя
към звездите навътре в сърцето си.
Вечността ме боли
и порои струят от ръцете ми.
Цяла вечност пожар съм,
дори под капчуците.
И дори и да искам да спра
следвам звуците –
тези ноти, които
са трепкаща част от вселената.
Цяла вечност те търся…
вали ли в тъмата на сцената?
И дали ще те видя на нея?!
Все пътища – ребуси.
Искам с теб да се слея
и нека е среща със себе си!
7.
Довиждане, моя любов,
или сбогом,
със Бога напред
и със цял океан от надежда!
Надежда, която не чака,
не иска, не търси,
но, цялата синя,
до дъно в теб всичко разтърсва!
Довиждане, моя любов,
или сбогом!
Не искам да страдаш,
задето загуби следите ми.
В нас всичко е толкова
силно, узряло и истинско,
нека няма тъга
в този кратък отрязък от пътя ни.
Довиждане, моя любов,
или сбогом!
Със Бога напред
и със вяра в звънтящото утро!
Аз съм само вода…
и пожар!
Цвят в дланта ти.
Само сън,
само дъх…
само утре!
8.
Ще затворя очи.
И ще мисля за теб.
Ще се срещнем по друга пътека.
В някой следващ куплет.
В някой следващ живот.
В следващ пъзел с безбройни парчета.
Ще преминеш край мен.
Ще помислиш за миг,
че си виждал лицето ми нейде.
И навярно отново аз ще съм вик,
и отново ще нося надежда.
Аз ще знам, че си ти.
И ще знам, че си сам.
И ще знам, че във твоите нощи
всеки път под клепачите тихо вали.
И ще знам, че ме чакаш все още!
И когато реша да застана до теб,
аз ще бъда от вярност изваяна.
Ала ти не греши –
всеки следващ куплет,
всеки следващ живот
пишат края си!