***

Ако нещо ми е липсвало с годините, то е

мъничко спокойствие, няколко прашинки просто време,

за да си мисля най-обикновени работи, за дюните например,

под къщата ни в Залива на Гълъбите или за острова насреща –

това скалисто късче затворена самотност сред вълните,

затулено в омарата на обеда,

сигурното място за срещане на мъртвите течения и морска поща

за писма в бутилки, незначителна отломка с очертания

на тяло, в което някога е имало пулс;

за глутницата подивели кучетата, като плуваха по залез

в тихо време към чакълестия бряг на острова,

заради зайците и откритите гнезда на птиците;

виждали сме ги на път за Проливите, като минавахме наблизо,

да ловуват гъски в храсталаците наесен,

понякога налитаха на лебедите в езерото по средата,

обгърнато от ниски борове, но те избодоха очите

на някои от тях с дългите си клюнове,

костите им още се белеят по хлъзгавите камънаци край водата.

Най-обикновени, прости мисли, докато Маргарита плете

венче от есенните макове и острите треви по дюните,

така зелени и набъбнали от влагата под пясъка, цяла поляна –

тя драска ръцете си като разтваря сухите бодли за друго цвете,

бяло с жълти тичинки – да си мисля, че е време

да се преселим по на юг, преди началото на дъждовете,

където е брегът на млечното море, богато на пасажи,

в земите с яростни слънца и мандарини, лимонови дървета

и гореща угар подир жътва, да сме по-далече от мъката

на слизащото лято в крайнините на есента.

„Днес камбаната би три пъти, преди малко за вечерня,

и гълъбите от камбанарията сигурно са се пръснали

по покрива на къщата ни.”

Не е лесно да преминеш през болката дълбока на морето,

което те ранява и измива с белите си гребени;

и този звън на вятъра по залез, и меланхолните отблясъци

на слънцето в златистите коси на Маргарита –

тя е готова с венчето, намества го като корона на главата си,

а аз си мисля този път за кръвта на маковете,

потекла по ръцете ѝ, /може и да е от светлината/ –

ако се докосне, лицето ѝ ще заприлича

на старинна маска за ритуално погребение.