Боян АНГЕЛОВ

Трудна отговорност е да се пише за велики личности. И тази трудност става още  по-непреодолима, когато съществуват разнопосочни мнения, изразявани през  разнолики времена. На пръв поглед личността на Марин Дринов е предпазена от крайни противопоставяния и отрицания, ала не са много безпристрастните оценки за делото му. И една от причините е, че животът му има възхитителни по своята естествена природа възвишения. Защото Марин Дринов онаследява най-чистите и безкористни черти на първите наши възрожденци. Той им издига неразрушим пиедестал, поставя ги в началото на възраждащата се българска слава, превръща ги в зарева и пътеводители през вековечните робски тъмноти.

Марин Дринов доказва с блестящи аргументи, че Охридската архиепископия е прекият наследник на Преславската и Търновска патриаршии, а народът ни има пълното право да се гордее със своята хилядолетна църковна традиция. В името на историческата правда този последователен учен опровергава поредица от патриотични, но неоснователни и наукоподобни теории за произхода на българския етнос. Своите възгледи за автохтонното население на Балканския полуостров аргументира с наличните артефакти и посредством принципите на съпоставителното езикознание.

Роден на 20 октомври 1838 г. в обвеяното със слава Панагюрище, Марин Дринов учи при възрожденците Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненов. Още е ученик, когато става спомоществовател на съставения от панагюреца Велко Королеев „Месецослов или календар вечний“, в който е записано, че датата 11 май трябва да се чества като особен празник, защото тогава са родени едноутробните братя Кирил и Методий, родом българи и създатели на българската азбука. Заедно с приятеля и съученика си Нешо Бончев стават подидаскали, а малко по-късно са избрани за главни учители на Панагюрското мъжко училище. Те обучават на българопис и любородие малките панагюрчета, станали по-късно безстрашни въстаници и опълченци от охраната на Самарското знаме.

На 1 септември 1858 г. Дринов заминава като стипендиант от родния си град в Киевската духовна семинария, станала начало на дългогодишното му систематично обучение в Русия. Узнал в детайли тайнствата на православието, четири години по-късно младият панагюрец вече е редовен студент в Историко-филологическия факултет на Московския императорски университет. След  защита на кандидатската си дисертация заминава като възпитател в семейството на княз Голицин за Швейцария, Франция, Италия, Германия, Австро-Унгария… Пет години продължава това знаменателно запознанство с историята и настоящето на изисканата Западна Европа. В Женева, Париж, Неапол, Рим, Прага и Виена през първата половина от деня  преподава на княжеските деца, а след това потъва в тайнствата на европейските библиотеки, търсейки свидетелства за достолепието на Българските царства.

Марин Дринов е вдъхновителят и пръв председател на основаното в Браила през 1869 година Българско книжовно дружество, което става  обществено обединение за нравственото и умствено издигане на българската народност през последните години от робството, а след Освобождението и до днес – най-авторитетната обществено-научна институция (Българската академия на науките). Дринов създава и „Периодическо списание“, спечелило за кратко време заслужен респект сред патриотичната интелигенция и сред научните среди в Европа. Чрез това списание панагюрският учен утвърждава идеята си за новобългарски книжовен език, който обхваща в единно цяло многобройните народни говори, разпръснати из долините и планините на Мизия, Тракия и Македония – неразделни части от целокупна България. В това негово азбуке съзира нетленната прелест на старобългарските славослови, създадени от Светите седмочисленици и от техните просветлени следовници. Дринов цени високо значимостта на българските читалища като книжовни средоточия, хранителници за народностния фолклор и училища за патриотизъм. В обръщението си към българската интелигенция интуитивно изгражда национална доктрина, превърнала се в кауза на живота му. Уверен е, че ,,човек не живее на този свят само за себе си, но като разумно и нравствено същество трябва да се грижи и за общото добро, а първо и първо за доброто на народа си.“

Панагюрският учен приема максимата за езика като първа и най-значима нравствена сила, която превръща човека от индивидуалност в част от еднородната обществена съвкупност, наречена нация. Дринов е ерудиран лингвист и за него българският език представлява главен фундамент от строежа на национална доктрина, която единствена би могла да изравни Отечеството с постигнатото от напредналите европейски държави. В Панагюрище той има достойни учители и те му дават куража, че е потомък на народ и нация със славна история. Даскал Йордан Ненов запознава панагюрските деца с тайните на българския език от ръкописни листове, съдържащи основни граматически изисквания. Същата ръкописна граматика ползват и заместниците му Марин Дринов и Нешо Бончев. В нея е отбелязано, че при невъзможност да се събере цялата дума в края на реда, останалата част от нея се пренася чрез прекъсване с поставяне на пръчица (-) и при спазване на някои важни изисквания. Едно от тях е, че едносричните думи (сняг, вълк, брат, страх…) не могат да се пренасят. Такива думи не се пренасят и в случаи, че са членувани, защото членът не се дели на друг ред. Сложните думи (русо-кос, сребро-крил, черно-ок…) не се пренасят на нов ред, а завършващите на ство, стие, ский и др. също не се пренасят, напр. – приятелство, щастие, братство… Съществува и изискването между думата и члена да се поставя също пръчица, напр.: человек-ът, жена-та, дете-то… Тази самоука граматика обяснява, че възвратното местоимение са, когато стои пред глагола, се пише по особен начин, напр. да са уча или учаса. Особена важност имат практическите примери, които нарочно са свързвани със славното минало на Отечеството, защото едновременно се изучава и езикът, и историята на българите. И ето какви примери за прости периоди са дадени: „България, която ни е отечество, някога си била много широка, силна и доста страшна държава за съседни-те народи и царства. Българският цар Борис, който пръв от български-те царе прие кръщение, просвети България с трудове-те на Св. Кирила и Методия, които били родом българе и които преведоха от гръцки свещено-то писание на българе-те…“ Ето как възрожденската педагогика изпълнява две функции – обучение по правопис и възпитание в българолюбие.

През годините на учение в Киев и Москва панагюрският историк усвоява основните европейски езици, ала грижата за създаване на новобългарска писменост и книжовност става не по-маловажна от усилията му да освети действителната отечествена история. Почти едновременно с отпечатването на „Писмо до българските читалища“ Марин Дринов публикува статията „За новобългарското азбуке“ („Периодическо списание“, кн.2/1870). Тя започва с думите: „Една от най главните грижи на „Българското Книжовно Дружество“ ще да е изучванието на българский език, най-първата ни национална опора. Тази грижа възлага на Дружеството колкото важността на този предмет и богатий научен интерес, който се съдържа в него, толкова и да спомогне за изработване един общ книжовен език…“

Според Дринов две са главните изисквания за създаване на общ писмен език и те се заключват в приемането на еднакъв правопис и в създаването на еднакъв строй на българската реч. Преди да направи тези констатации, основателят на Книжовното дружество уверява читателите, че то няма да предприема никакви изкуствени мерки, да изнамерва нови думи и нови граматични правила. Основната задача ще бъде събирането на изгубените през вековете богатства на народния български език, за да може всеки да ги употребява. Книжовното дружество и неговото „Периодическо списание“ ще се стараят да издирват и издават народни песни, приказки, умотворения, пословици, легенди и гатанки. Ще се поощряват изследванията, които  конструират общите закони, формулиращи екзистенцията на говоримия и писмен език, основан върху постамента на народната реч.

Марин Дринов е категоричен в твърдението си, че най-видните български писатели и интелектуалци трябва да се обединят около тези изисквания, без да влизат в излишни спорове и препирни, защото нашето езикознание е наука почти непозната и съвсем неразвита, а споровете биха довели до безполезни и дори до вредни противостояния с непредвидим край. А какво всъщност е необходимо да се направи без впускане в излишни подробности и размишления? Дринов дава на този сложен въпрос положителен отговор. Необходимо е да се събере живата българска реч с нейните разновидности от всички области, където живеят наши съотечественици. Нужно е и друго – възкресяване на старобългарския език, съхранен в стари писмени паметници. Забележителни са практическите напътствия на този ерудиран историк и езиковед за използването на старобългарската писменост при решаването по кой начин да се изговарят думи, когато звучат различно на различни места из българските земи. Дава пример със съкратеното възвратно местоимение се, което някъде се изговаря като са, а другаде – като с. Разяснява и обстоятелството, че малката носовка в старо време се е изговаряла като ен, а когато пред нея се поставяла буквата с, местоимението е изговаряно като сен, както още се произнася в полския език. Постепенно в някои от западните говори буквата н отпаднала и започнала да се произнася като се. И тъй като в никой от българските говори малката носовка не се заменя с я, Дринов стига до логичния извод, че новия правопис трябва да използва само местоимението се за правомерно. Изказва и увереността, че Книжовното дружество ще впрегне всички свои усилия, за да състави правилно българско Азбуке.

Дринов пояснява, че първите български възрожденци попадат под влиянието на руския език по причини, сходни на основанията, които са карали първите руски писатели да се влияят от старобългарския език. Дринов припомня на читателите написаното от Константин Костенечки за ролята на св. Евтимий Търновски, който провежда успешни реформи в българския език през втората половина на четиринадесетото столетие с помощта на цар Иван Шишман. Панагюрският учен твърди, че главна задача на патриарх Евтимий е била да възстанови стария български правопис, изгубил през вековете много от своя първоначален блясък. През първите векове на османското робство отново започва безразборна употреба на народни думи, а причините за това несъобразяване със старобългарските и среднобългарски правописни норми се коренят в недостатъчното познаване на официалния език и в стремежа на писателите да бъдат разбираеми за народа. Дринов отбелязва, че се е появила необходимост от нова азбука, която да очисти старобългарската от онези букви, чиито звукове са били загубени или пък са се съединили с други познати фонеми. Новобългарският език започва да се формира в началото на осемнадесетото столетие, а неговите първостроители използват старобългарската азбука, смятайки я за свещена.

Едва ли можем да си представим Марин Дринов в ролята на кабинетен учен, вторачен в мъглявините на отминалите векове. Той е обществен деец и неговите стремления към духовно и политическо освобождение не остават само в написани страници. Затова предприема две продължителни пътувания из Османската империя, за да открие нови исторически свидетелства за научните си теории и да събере непознати бисери от българското народно творчество. Като руски поданик се сблъсква с непредвидими опасности, в които понякога рискува живота си.

Марин Дринов става един от най-дейните радетели на Славянските комитети в Русия. Дарява и събира хиляди рубли за Освободителната руско-турска война, а след избухването Ј заминава като доброволец в Походната канцелария на действащата армия. Избран за вицегубернатор на София, категорично заявява, че тя трябва да бъде новата столица на Княжество България, защото е в центъра на българските земи. Определен като ръководител на Отдела за образованието и духовните дела при Временното руско управление, Марин Дринов въвежда най-прогресивни за епохата модели в българската просвета. По негова идея е създадена и Народната библиотека в София.

Много и трудно изброими са заслугите на проф. Марин Дринов към Отечеството. Той е един от създателите на Търновската конституция и най-прецизният тълкувател на българската църковна история. Изключително скромен и с лесно ранима душевност, напуска новоосвободена България, въпреки предлаганите му високи държавни постове, защото е огорчен от низките страсти на новобогаташи, политикани и службаши. Остава до края на живота си професор по история и славянознание в Харковския императорски университет. Умира на 28 февруари 1906 г., покосен от безпощадната туберкулоза.

Интелектуалното наследство на Марин Дринов не подлежи на тлен и на забрава. Неговият вдъхновяващ живот заслужава дълбоката ни почит, защото разкрива по възхитителен начин българската храброст и нравствената неумолимост на отечествената памет.