БДЕНИЕ

 

 

Над детската главица

пулсира ангелско сияние,

от детските ръчици

струи лъчисто упование.

 

Ти вдишваш сладкото ухание

на непорочна белота

и сенките от твоето съзнание

стопяват се във светлината.

 

Безмълвен си, напрегнал слух

за въздуха, надигащ мънички гърди,

а за житейската гълчава ти си глух –

тревогите ти чезнат без следи.

 

Тъй само с бдение над кротичкия сън

в спасител на света си се превърнал –

неуязвим за дебнещи беди отвън,

щом с детска чистота си се загърнал!

 

 

 

 

 

БЕЗСМЪРТИЕ

 

 

Безсмъртието не е в мощта на нашта земна твърд –

във подвига на бойното поле прославян и велик;

то е в главицата, притисната до майчината гръд,

предизвестено с първия изстрадан детски вик.

 

Безсмъртието е в грижата за всяка земна твар,

в безсънието – покровител и пазител на съня,

във смазващата тегоба на делничния ни товар,

в борбата за трошиците, залъгващи глада.

 

Безсмъртието е дело на обикновения човек –

творец и продължител на Адамовия род,

предавал огъня на поколения от век на век,

проправял стръмната пътека на неспирния възход.

 

 

 

КОЛЕДНА НАДЕЖДА

 

Коледни дни, мои любими

с мигове топли, непресътворими!

Между двете години –

между две времена

обгърната в тайнство пристъпя нощта

да посеем във нея мечти-семена…

Да потърсим сред мрака в небето

пътеводната ярка звезда,

призовала царе към детето,

изпроводено да спасява Света!

И… надежда покълва в сърцето:

че планетата не ще се взриви,

че безкрайно ще е битието,

щом духът ни човешки се просветли!

 

 

 

ЗА БУКВИТЕ

 

И рекъл Бог: «В началото бе слово…»

И двама братя свише надарени

със лъч написали писмото ново

за българите и за вси словени…

 

Потеглили да го разпространяват

с петима техни верни ученици –

духа народен, за да просветляват,

те скитали се като мъченици.

 

Рисували с писмото Божиите дела,

повели християните в една посока

и българите гордо вдигнали чела,

за знание отприщен бил потока.

 

След битките, спечелвани със саби,

пред буквите – стрелите на духа,

отстъпвали са враговете слаби

и поглед вдигали са към върха,

 

над който засияла свободата

на цял един народ пробуден, просветен,

запомнил на Светците имената,

създали словото му – дар свещен!

 

 

 

 

ЛЮБОВТА СИ ОТИВА

 

 

И все някога любовта си отива –

хоризонта потъва в червена тъга.

И нелепо бързо умът ни открива

обещание за щастливо «сега».

 

Бърза миналото да изпроводи,

спомена да зарови в земни недра.

Към бъдното пак сърцето ни води

по Божията неизбежна следа…

 

Но има любов, която остава

да живее в децата ни с вечна следа:

за достойния – справедлива награда,

а за грешния – … самота!

 

 

 

ВРЕМЕТО

                              На Аурелия и Ава

 

Тъкмо започва твоето време.

Моето вече се кани да тръгва…

Още далече е твоето бреме.

От дълго моето ме прегърбва.

 

Тебе те пари горещото слънце,

мен залезът гали с последни лъчи…

Ти си човешкият род в едно зрънце.

Аз споменът бдящ съм над твойте мечти.

 

Тръгнеш ли смело към стръмния връх,

от косите си аз въже ще опъна!

Завъртиш ли се вяло само във кръг,

в безполезния път ще те спъна!

 

Паднеш ли – на ръце ще те нося!

Ще прескачам със теб изкушения!

От Всевишния милост ще прося

и за дребните ти прегрешения!

 

И няма да те оставя на мира,

докато не видя как и ти като мен

усетиш Живота от теб да извира

ликуващ и мощен, НЕПРИКОСНОВЕН!

 

 

 

СТЪЛБАТА

 

Там горе и … някъде долу –

стръмна е стълбата на обществото.

Управникът свири своето соло,

а в песни народът слави доброто.

 

С труд честен и тежък, с пот на челото

за хляба насъщен се бори човека –

над челядта си разперил крилото,

угрижен и беден от памтивека.

 

Управникът твърдо за честен се смята:

купува доверие, продава идеи.

От обещания с лекота се отмята

и лицемери пред горките плебеи.

 

Дори главоломно надолу да тръгне,

на меко и топло местенце ще падне,

от примката ловко ще се изтръгне

и с вероломство пак ще нападне.

 

Тъй било е откак свят светува:

със наглото си нашествие

неправдата на земята царува.

И до кога, до … второ пришествие?!

 

 

 

 

 

 

ТАЙНАТА НА ВРЕМЕТО

 

 

Кому е нужна тайната на времето,

освен на хората на точната наука?

За простосмъртните достатъчно е бремето

на делника със бездуховната му скука!

 

Повдигне ли се булото на тази тайна,

кой би се върнал в миналото ни далечно –

в живот на сълзи и на бедност крайна,

с теглото на народа вековечно?

 

Към бъдещето кой обърнал би очи –

към гибелта на синята планета

с Човека, дръзнал да се самозаличи

и … отлетял със Ноевата си ракета?

 

 

ПЕСЕНТА НА ДЪБА

 

Тъжно нашепва вековният дъб:

«Не отсичай ти моите клони,

цъфтящи от радост, тежащи от скръб,

и по-мъдри от твойте закони!..

 

Нарочно за тебе слънцето скривам,

от ветрове и бури да те защитя,

и чело високо в небето опирам –

там детството твое да съхраня.

 

Недей, не ме поваляй още, моля!

Ще вдигнеш отново подпорния зид!

Но и със корена си ще се боря

да не зейне след мене голият рид!

 

Все някога ще трябва да отстъпя –

на новия ти дом простор да дам…

На внуците си ще отвориш пътя,

на мястото ми друг ще расне, знам.

 

Но милостив бъди с кората ми, човече –

попила толкоз много гласове

на тръгнали си от живота вече

души и спомени и ветрове!..

 

 

FASEBOOK

 

Прелиствам страници, чета напук!

Попивам всяка дума, ред и рима!

И дълго след фамозния фейсбук

свещените ни книги ще ги има!

 

Ще има катедрали и олтари

с картини от ръцете на художници!

Ще зазвучат легендите ни стари

дори в ушите на безбожници!..