„ШЕСТ ЕТАЖА БЕЗ АСАНСЬОР“

ТЕАТЪР В ТЕАТЪРА

Светът е сцена, всички сме актьори –
кой средна хубост, кой велик, кой слаб.
Таланта всеки всекиму оспорва –
въпрос на слава и въпрос на хляб.
„Пръв беше Шекспир, а след него – Гарик.“
Не ме разбирате? Ще обясня:
Актьорът чужди думи все повтаря –
с различна интонация в гласа,
с различен жест, с различна всеотдайност,
облича образа със свойта плът.
Дали му е по мярка? Той не знае,
той само предполага, а Светът
го припознава или го отхвърля,
освирква го или боготвори.
Ах, колко всеки иска да е Първи,
ах, колко всеки в своя ад гори…
Тъй сцената гъмжи и всеки мисли,
че триумфира – нежен и свиреп,
единствен и Един. А зад кулисите
аз тебе ще целувам.
Само теб.

ЕТЮД

„Ромео пак поведе Жулиета…“
Христо Фотев

И Жулиета тръгна след Ромео
по сцената на стария театър.
Пиесата е същата и в нея
пак няма път за връщане обратно.
Таксито, входа, след това по стълбите –
познатите етажи и шпионките.
Стените, боядисани във гълъбово.
Тибалт не спи. Той яростта си помни.
Не късай името си като ризата –
от пръстите ми недоразкопчана e.
Герданът ми на пода се изнизва.
Дали от бъдещето се боя? Не!
Щом капка от отровата остане
по устните, да я допия – стига.
Меркуцио заспива на дивана…

Кой пее –
славей или чучулига?

ЗНАЯ

Как умеет любить хулиган,

Как умеет он быть покорным.
                                  Сергей Есенин

Няма как във грешка да ме хванеш

и да го подложиш на съмнение:

Зная как обичат хулиганите,

дето помнят наизуст Есенин.

Знам как стават диви и ревниви,

как ками във погледа им бляскат

и как пият, без да се напиват.

Знам и устните им как са ласкави.

Знам как с тези устни шепнат пагубно

думи, след които няма връщане,

как сърцето ти без милост грабват,

за да го вградят в темел на къща.

Зная как са тихи на разсъмване,

как тежи главата им на рамото ти,

как светлеят въглените тъмни

и жаравата отново пламва…

Знам, любими. Дяволски и ангелски –

със сърцето, с кожата си, с всичко

зная как обичат хулиганите.

Повтори ми пак как ме обичаш!

ПАРАЛАКС

И когато ми казва: Любима, недей
да си мислиш какво мислят хората,
нека клюкички всеки да плете и преде,
кой каквото си ще да говори,
ето хляб, ето вино, одеяло и филм,
и ръката ми през раменете ти,
нито нещо крадем, нито нещо делим,
погледни се в очите ми – светиш.
Само с тебе съм мъж, само с тебе съм цял,
ти събра всички мои парчета,
даже тези, които не бях довидял
и не знаех, че мога да светя.
Ние нямаме възраст и предишен живот,
само този пред нас – предстои ни.
Не ме питай защо, нито как и какво.
От реброто ми си. Не от глина.
И насън твойто име шептя и крещя,
нали спиш с ръка на сърцето ми…
Той когато ми казва такива неща,
аз не му отговарям – светя.

ПРЯКА РЕЧ

И когато му казвам: Любими, недей
да умираш за мен непрекъснато,
в тази наша любов доброволно живеем
с време, спряло навреме под устните ти,
с полунощното слънце във мойте очи,
озаряващо твоя поглед,
и със всичко, което споделено мълчим,
също – с дето го изнемогваме.
Ето твоето вино до мойта вина,
че така ненадейно се случихме,
просто ти подрани, а аз пак закъснях –
точно „тук е заровено кучето“.
Ето – с теб съм това, за което мечтах,
въпреки че въобще не мечтая.
С теб дори от смъртта нямам никакъв страх,
извън теб всичко ми е все тая.
И насън твойто име дори не шептя,
но под миглите ми си лелеян…
Аз когато му казвам такива неща,
той не ми отговаря – живее ме.

ПЕРЛА В КОРОНАТА

От мига, в който очи в очи
разбрах – с този ще е вечност,
си казах, че трябва да се мълчи,
защото назад няма вече.
Все пак опитах да е шега,
играех го неразбираща,
а той ми каза: Слушай сега,
аз ще ти купувам бирата,
аз ще ти правя сутрин кафе,
ще спиш на моето рамо,
залъка с теб ще деля на две,
друг или друга – няма
и няма да има, нали разбра?
Никакви тинтири-минтири.
Животът ми с тебе не е игра,
живот си ми, маргаритена*!
Той ми говори така, а аз
(невиждано!) свеждам мигли.
и само кимам – де оня глас,
едва до шепот стигнах,
за да притихна (аз! АЗ!): Добре,
щом така искаш – ето ме…

И ако тази любов е море,
съм песъчинка.
В сърцето му.

ШЕПОТ ОТ ОТСАМНОТО

И ми шепне: Откакто идваш вечер със мен,
преобърна наопаки къщата ми.
Всичко бе подредено по мъжки – ерген,
който тръгва и после се връща
да преспи след купон, след турне, след запой,
след поредната авантюра,
да отстъпи дивана на чужд и на свой,
а ти всичко това прекатури.
Седем книги на пода, на стола ми шал,
върху масата гривни и шноли
и не мигвам в леглото, в което съм спал
(как ще спя, щом до мене си гола!),
и аз вече не искам да разсъмва денят,
искам с тъмни и тежки завеси
да разделям живота си на отсам и отвъд,
като само отсам ми харесва.
Довери ми се – вече светът ни е общ,
а без теб всичко в него ще свърши.
Преобърна ме целия още първата нощ
и превърна във дом тази къща.

ВЕЧЕРЯ НА СВЕЩИ

Само аз знам, как когато на сцената,
уж играейки по ремарките
с телефона в ръка, безценният ми
праща бърз смс „Чакай ме!“
Само аз знам какво му коства
да дочака финалните реплики,
да си свали набързо грима и после
да хукне към мен напреко.
Само аз знам как е тясно таксито
и колко широка прегръдката му.
Как по стълбите с него нагоре политам
и как акълът ми хвръква,
когато отново, отново, отново
с целувки изтрива мислите ми
и няма помен от бивши любови –
всичко е тук и единствено.
Само аз знам как нощем придърпва
завивката върху рамото ми,
как се крие в очите му утрото,
докато ми шепне „Рано е…“
Само аз знам как припърхват сърцата ни
в еднакво задъхан ритъм –
от първите погледи до обятията…

Откъде знам ли? Питайте го.

9:00 АМ

Той тръгва в девет за репетиция
и тихо заключва вратата.
И днес не му изпържих мекици
със сирене и със сладко.
И днес пак той е направил кафето,
оставил го е в микровълновата,
за да мога към десет и десет
да превърна в принцеса сънлата.
И днес на огледалото в банята
е написал „Обичам те, Малката!“
и пътем е подредил водоравно
по цветове червилата и лаковете ми.
И днес, загърната във хавлията му
(защото ухае на кожата му),
не се срамувам да съм щастлива.
Благодаря ти, Боже,
че ми го случи такъв – сбъднат,
почти като принц по принцип,
който обича до мен да се буди.

И не обича мекици.

ВАШЕТО ОБАЖДАНЕ НЕ Е ВАЖНО ЗА НАС

Когато слиза до магазина,
защото е свършило виното,
той телефона си не взима –
да няма скрито-покрито.
Аз все му казвам, че може някой
да го потърси… ммм… случайно,
а той отговаря – Спокойно, Малката,
от теб нямам никакви тайни.
Ако звъни телефонът – вдигай го
и казвай, че спя във скута ти,
защото цяла нощ не сме мигнали
и да ме търсят чак утре.
Това е гадничко, казвам, не мислиш ли?
Ако е някоя… ммм… дама…
Момиченце, вика, ти си единствена,
за мен други… ммм… дами – няма!
Да не си мръднала, сега се връщам!
Взима си само запалката.
Не че е много голяма къщата му,
но аз съм стопанката.
Малката.