Светът е сцена, всички сме актьори – кой средна хубост, кой велик, кой слаб. Таланта всеки всекиму оспорва – въпрос на слава и въпрос на хляб. „Пръв беше Шекспир, а след него – Гарик.“ Не ме разбирате? Ще обясня: Актьорът чужди думи все повтаря – с различна интонация в гласа, с различен жест, с различна всеотдайност, облича образа със свойта плът. Дали му е по мярка? Той не знае, той само предполага, а Светът го припознава или го отхвърля, освирква го или боготвори. Ах, колко всеки иска да е Първи, ах, колко всеки в своя ад гори… Тъй сцената гъмжи и всеки мисли, че триумфира – нежен и свиреп, единствен и Един. А зад кулисите аз тебе ще целувам. Само теб.
ЕТЮД
„Ромео пак поведе Жулиета…“ Христо Фотев
И Жулиета тръгна след Ромео по сцената на стария театър. Пиесата е същата и в нея пак няма път за връщане обратно. Таксито, входа, след това по стълбите – познатите етажи и шпионките. Стените, боядисани във гълъбово. Тибалт не спи. Той яростта си помни. Не късай името си като ризата – от пръстите ми недоразкопчана e. Герданът ми на пода се изнизва. Дали от бъдещето се боя? Не! Щом капка от отровата остане по устните, да я допия – стига. Меркуцио заспива на дивана…
Кой пее – славей или чучулига?
ЗНАЯ
Как умеет любить хулиган,
Как умеет он быть покорным. Сергей Есенин
Няма как във грешка да ме хванеш
и да го подложиш на съмнение:
Зная как обичат хулиганите,
дето помнят наизуст Есенин.
Знам как стават диви и ревниви,
как ками във погледа им бляскат
и как пият, без да се напиват.
Знам и устните им как са ласкави.
Знам как с тези устни шепнат пагубно
думи, след които няма връщане,
как сърцето ти без милост грабват,
за да го вградят в темел на къща.
Зная как са тихи на разсъмване,
как тежи главата им на рамото ти,
как светлеят въглените тъмни
и жаравата отново пламва…
Знам, любими. Дяволски и ангелски –
със сърцето, с кожата си, с всичко
зная как обичат хулиганите.
Повтори ми пак как ме обичаш!
ПАРАЛАКС
И когато ми казва: Любима, недей да си мислиш какво мислят хората, нека клюкички всеки да плете и преде, кой каквото си ще да говори, ето хляб, ето вино, одеяло и филм, и ръката ми през раменете ти, нито нещо крадем, нито нещо делим, погледни се в очите ми – светиш. Само с тебе съм мъж, само с тебе съм цял, ти събра всички мои парчета, даже тези, които не бях довидял и не знаех, че мога да светя. Ние нямаме възраст и предишен живот, само този пред нас – предстои ни. Не ме питай защо, нито как и какво. От реброто ми си. Не от глина. И насън твойто име шептя и крещя, нали спиш с ръка на сърцето ми… Той когато ми казва такива неща, аз не му отговарям – светя.
ПРЯКА РЕЧ
И когато му казвам: Любими, недей да умираш за мен непрекъснато, в тази наша любов доброволно живеем с време, спряло навреме под устните ти, с полунощното слънце във мойте очи, озаряващо твоя поглед, и със всичко, което споделено мълчим, също – с дето го изнемогваме. Ето твоето вино до мойта вина, че така ненадейно се случихме, просто ти подрани, а аз пак закъснях – точно „тук е заровено кучето“. Ето – с теб съм това, за което мечтах, въпреки че въобще не мечтая. С теб дори от смъртта нямам никакъв страх, извън теб всичко ми е все тая. И насън твойто име дори не шептя, но под миглите ми си лелеян… Аз когато му казвам такива неща, той не ми отговаря – живее ме.
ПЕРЛА В КОРОНАТА
От мига, в който очи в очи разбрах – с този ще е вечност, си казах, че трябва да се мълчи, защото назад няма вече. Все пак опитах да е шега, играех го неразбираща, а той ми каза: Слушай сега, аз ще ти купувам бирата, аз ще ти правя сутрин кафе, ще спиш на моето рамо, залъка с теб ще деля на две, друг или друга – няма и няма да има, нали разбра? Никакви тинтири-минтири. Животът ми с тебе не е игра, живот си ми, маргаритена*! Той ми говори така, а аз (невиждано!) свеждам мигли. и само кимам – де оня глас, едва до шепот стигнах, за да притихна (аз! АЗ!): Добре, щом така искаш – ето ме…
И ако тази любов е море, съм песъчинка. В сърцето му.
ШЕПОТ ОТ ОТСАМНОТО
И ми шепне: Откакто идваш вечер със мен, преобърна наопаки къщата ми. Всичко бе подредено по мъжки – ерген, който тръгва и после се връща да преспи след купон, след турне, след запой, след поредната авантюра, да отстъпи дивана на чужд и на свой, а ти всичко това прекатури. Седем книги на пода, на стола ми шал, върху масата гривни и шноли и не мигвам в леглото, в което съм спал (как ще спя, щом до мене си гола!), и аз вече не искам да разсъмва денят, искам с тъмни и тежки завеси да разделям живота си на отсам и отвъд, като само отсам ми харесва. Довери ми се – вече светът ни е общ, а без теб всичко в него ще свърши. Преобърна ме целия още първата нощ и превърна във дом тази къща.
ВЕЧЕРЯ НА СВЕЩИ
Само аз знам, как когато на сцената, уж играейки по ремарките с телефона в ръка, безценният ми праща бърз смс „Чакай ме!“ Само аз знам какво му коства да дочака финалните реплики, да си свали набързо грима и после да хукне към мен напреко. Само аз знам как е тясно таксито и колко широка прегръдката му. Как по стълбите с него нагоре политам и как акълът ми хвръква, когато отново, отново, отново с целувки изтрива мислите ми и няма помен от бивши любови – всичко е тук и единствено. Само аз знам как нощем придърпва завивката върху рамото ми, как се крие в очите му утрото, докато ми шепне „Рано е…“ Само аз знам как припърхват сърцата ни в еднакво задъхан ритъм – от първите погледи до обятията…
Откъде знам ли? Питайте го.
9:00 АМ
Той тръгва в девет за репетиция и тихо заключва вратата. И днес не му изпържих мекици със сирене и със сладко. И днес пак той е направил кафето, оставил го е в микровълновата, за да мога към десет и десет да превърна в принцеса сънлата. И днес на огледалото в банята е написал „Обичам те, Малката!“ и пътем е подредил водоравно по цветове червилата и лаковете ми. И днес, загърната във хавлията му (защото ухае на кожата му), не се срамувам да съм щастлива. Благодаря ти, Боже, че ми го случи такъв – сбъднат, почти като принц по принцип, който обича до мен да се буди.
И не обича мекици.
ВАШЕТО ОБАЖДАНЕ НЕ Е ВАЖНО ЗА НАС
Когато слиза до магазина, защото е свършило виното, той телефона си не взима – да няма скрито-покрито. Аз все му казвам, че може някой да го потърси… ммм… случайно, а той отговаря – Спокойно, Малката, от теб нямам никакви тайни. Ако звъни телефонът – вдигай го и казвай, че спя във скута ти, защото цяла нощ не сме мигнали и да ме търсят чак утре. Това е гадничко, казвам, не мислиш ли? Ако е някоя… ммм… дама… Момиченце, вика, ти си единствена, за мен други… ммм… дами – няма! Да не си мръднала, сега се връщам! Взима си само запалката. Не че е много голяма къщата му, но аз съм стопанката. Малката.
